Бях забравил какво е
в очите ти да гледам удивен
до тялото ти да заспивам
и заедно със тебе
да посрещам утрото на новия ден
да те слушам
как говориш попивайки смеха
следейки трепетно със поглед
трепета на устните
и поглъщайки гласа
Бях забравил всичко... Да
но осъзнавам
че всъщност всичко
което казвам е лъжа
и докато те нямаше
и пред мен не беше ти
около себе си изградих стена
И всъщност
аз само опитвах зад нея
да те забравя
да те залича
и докато вечер заспивах
аз те сънувах
зад стената скрит
неспирно повтарях
наричайки те с нежни имена
и виках в нощта
но при мен идваше единствено
хладната лепкава самота
Опитах се да те забравя
мой нежен
прелестен грях
опитах се и...
Повярвай ми... не успях

Стигна до втория етаж като в полусън. В края на коридора, застлан с кафеникава пътека имаше само една врата. Лампата мъждукаща от тавана едва успяваше да го освети, превръщайки сенките в края му в алчни черни пръсти, готови да я сграбчат всеки миг.
В къщата беше ужасно студено. Започваше да го усеща все по-осезаемо, цялата настръхнала и трепереща. Докато крачеше към вратата, зад която се надяваше да има легло и най вече нещо, което да я стопли, не спря да се взира в сенките плъзнали по стената. Веднъж почти я бяха изненадали, но беше решена да не го допусне отново.
Вратата не беше заключена. Напипа ключа за осветлението, но стаята остана тъмна. Белият правоъгълник светлина идващ от отворената зад гърба й врата едва успяваше да допълзи до леглото, върху което падаше удължената й сянка.
Умората се обви около нея с удвоена сила, карайки страха й от тъмнината да отстъпи на заден план. Емили затвори вратата и пристъпи напред. Пъхна се под завивките без да се съблича, набързо изхлузвайки обувките си.
Сънят й не беше това, за което точно беше мечтала...
Те бяха там...
Чуваше ги как говорят... Всяка една дума...
И от това тя...

4. ... Настръхна цялата.
- Няма да е лошо да си малко по-тих... Луси!
- По тих не съм бил...
- Ще ти се!
- Аха... И друго ми се ще – последва ужасно скрибуцащо хихикане. – Само да я пипна, добре ще се позабавлявам.
- Няма да я пипаш, Луси! Искат я непокътната... И жива.
- Ще бъде... ще бъде. Много внимателно ще си поиграя с нея – този когото наричаха Луси потри ръце. – Не ти ли се иска и на теб, Линки? Няма да казваме на никой...
- Непоправим си, знаеш ли!
- Знам... Знам...
- Тогава мълчи и чакай първо да я хванем...
- Няма да избяга, гълъбчето... Ще му резна крилцата от дъно.
Линки го сбута грубо.
- Мълчи!
- Много съвестен си станал – отвърна Луси. – И нежен... – Той се изхили пак.
Линки се обърна и го погледна.
- Искаш ли да се срещнеш с него? Веднъж ми се случи...
Сега Луси замълча.
- Беше в добро настроение, но въпреки всичко ми остави това...
- Уау... – Възкликна Луси. – Красиво е... Искам да го пипна...
- Махни си мръсните ръце!
- Добре де... Какво пък – един белег.
- Докато го получавах не мислех така.
Те спряха пред вратата и се спогледаха със доволни усмивки.
Бяха изникнали от нищото, както й се стори в началото. Току пред нея, преди да я видят и да пропълзи в една ниша отстрани на коридора. Лампите не светеха, имаше само сенки по стените и тавана; пълзящи и протягащи невидими пръсти.
Дойдоха именно от там – от сенките... Ей така от нищото...
Високи не повече от метър, дори по ниски и отдалеч човек би ги помислил за джуджета, дошли от някоя приказка. Носеха бели престилки със забодени картончета отпред – д-р Еди кой си вероятно, помисли си тя, без да е сигурна – не можеше да прочете какво пише там от мястото, на което се намираше.
Приличаха си като близнаци.
Плешиви с голи до брясък глави... С еднакви очила – кръгли с черни рогови рамки – зад които гледаха сини проницателни очи. Пристъпваха в крак, с една и съща провлачена походка.
Емили се сви в ъгъла и почти спря да диша. Захапа дланта си силно, почти до кръв. Имаше нещо ужасяващо в тях и тя се молеше по скоро да си тръгнат... Да я оставят... Да не я намират!
Сети се за огледалото и надписа върху него... Благодари си на ум, че в бързината не беше забравила да го изтрие. Нямаше да го прочетат и да разберат...
Спаси ме
Кажи - Сизами
Беше изписано в средата на огледалото, покрито с пара... Едри изкривени букви, които не можеш да подминеш...
- Е... – каза Луси – какво чакаме? Да спипаме гълъбчето, преди да е отлетяло.
- Няма къде да излети – отвърна Линки. – Още 10 секунди... правилата не бива да се нарушават. Ляво или дясно взимаш? – добави.
- Само този, които ги е измислил – изкиска се Луси. – Дясно…
- Дори и той... Не съм го правил досега така.
- И аз… Вярваш ли в това?
- Да!
- Сериозно... – Луси изглеждаше почти шокиран.
- Много съм сериозен, да знаеш.
- Да бе... Повярвах ти...
- Три... Две... Едно... – Линки се бе втренчил в големия часовник, който носеше. – Влизаме...
Емили изчака малко и хукна към стълбите без да се обръща назад.
Спусна се от третия етаж до партера сякаш на един дъх. Сърцето й заплашваше да се пръсне. Не изтича направо на улицата – въпреки обзелата я паника, не си позволи да загуби разсъдъка си. Чувстваше се като герой от трилърите, които даваха по телевизията. От онези, тичащи по тъмната улица, без да знаят какво ги преследва, преди то да ги настигне и сграбчи в смъртоносната си прегръдка.
Мина през задния вход, опитвайки да възтанови дишането си, докато пристъпваше почти опряла гръб в стената на сградата, опитвайки да се слее със сенките. Достигна до ъгъла и надникна предпазливо към улицата. Сега повече от всичко й се искаше лампите да не светят, докато гледаше към светлината, която пръскаха, съпроводена от тихото им жужене.
Всичко изглеждаше спокойно, както и когато по-рано бе погледнала през прозореца. По улицата нямаше движение. В другия й край – на около двайсетина метра от нея до следващата пресечка беше спряло такси, жълтеещо се в нощта като мазно петно върху лист хартия, сред което се чернееше номерът на централата му. Не се виждаше целият, само първите две цифри – шестици. Шофьорът вътре пушеше. Огънчето на цигарата му се подаваше периодично навън, докато изтръскваше пепелта.
Емили пое въздух и се насили да тръгне към него, притиснала раницата в гърба си, но внезапно се спря. Щяха да я видят. Може би поне единия от тях стоеше горе в тъмнината на апартаманта й, разтворил щората леко с пръсти и взиращ се надолу към улицата, докато другият се промъкваше зад нея.
Едно беше сигурно – времето й изтичаше и трябваше да действа.
Измъкна телефона от джоба на дънките си и набра първия възможен вариант, който й хрумна – шест шестици. Ръката й трепереше, когато натисна зелената слушалка и доближи апарата до ухото си.
Съзнанието й отказа да повярва, че късметът й е проработил за пръв път от много време насам, дори и след като диспечерката повтори нервно името на таксиметровата компания, за която работеше.
- Има ли ваше такси на ъгъла на девета и Линкълн? – Чу се бързо да казва. Гласът й сякаш идваше някъде много отдалеч. От другата страна последва изпукване и после тишина.
Затвориха, каза си, готова да набере номера отново.
- Изчакайте – гласът почти я накара да подскочи. Чу се ново изпращяване. – За къде казахте?
- Девета и Линкълн…
Още едно изпращяване. Цигарата беше спряла движението си вътре-вън. Шофьорът или я бе изпушил или говореше по станцията си. Емили отчаяно се надяваше да е второто.
- Има – най после се чу отново гласа на диспечерката.
Ако можеше, Емили щеше да я разцелува.
- Нека спре пред входа от другата страна и да изчака… Десетина минути…
Диспечерката прие поръчката без да задава въпроси, пожела й лека вечер – не от учтивост, а по задължение – и затвори веднага, след като благодари, че са избрали услугите на тяхната компания.
Емили върна телефона в предния джоб на дънките си, загледана в движението на таксито. Автомобилът направи обратен завой и спря пред входа на кооперацията. Фаровете я осветиха и тя притвори очи инстинктивно. Спирачките изскърцаха в нощта.
Отново настъпи тишина, примесена с тихото жужене на лампите и цъкането на двигателя под капака. Шофьорът запали нова цигара, подновявайки движението вътре-вън. В този момент, Емили усети остро желание да държи цигара между устните си, всмуквайки жадно от нея. Изминаха пет минути без нищо да се случи.
После лампата във входа се включи – восъчножълта светлина, като от фенерче с почти изтощена батерия. Вратата се отвори. Чуха се провлачени стъпки – такъв звук издаваха домашните чехли, шушнещи по пода. Една издължена сянка легна върху стълбищната площадка.
- Да ти се намира цигара, приятел? – каза сянката и Емили позна гласа веднага. Грег Уйлсън, съседът й от втория етаж. Не познаваше съседите си добре. Събираха й се около две седмици, откакто се бе нанесла в малкия, двустаен апартамент. Излизаше рано сутринта и се прибираше късно, изморена и не мислеща за друго освен да вземе душ и да си легне.
Грег й беше помогнал за багажа, без тя да го бе молила. Просто настоя и разбира се започна да я сваля, докато вървеше зад нея, пухтейки от тежестта на чантите й. През цялото време усещаше погледа му, залепен за задника си. Дори й беше предложил да излязат на кафе, но Емили му отказа вежливо. Не можеше да му се отрече – действаше бързо.
Изглеждаше великолепно за средностатистически четиридесет годишен американец. Хвалеше се как всяка сутрин тича в парка и обясняваше, че не разбира хората, тровещи се с – беше го казал бързо и слято - противнатагадост на цигарите. Каза го, след като бе разбрал, че тя е непушач, разбира се.
- Вие ли сте за поръчката?
Шофьорът бе свалил стъклото от дясната страна. Грег се приближи към него. Нахлузил домашни чехли и бермуди. По потник и с разчорлена коса. Изглеждаше като току що станал от леглото.
- Не съм, ама ми се пуши… Черпи една, а?
Мъжът в колата се приведе напред, вероятно към пакета цигари. Достатъчно, за да отклони вниманието си.
- Случило ли ти се е нещо, човече? – каза. – Да не би жена ти…
- Една минута – отвърна Грег и се наведе съвсем към прозореца. Главата му почти се скри вътре. Часовникът на ръката му проблесна като стъкло, захвърлено върху горещ пясък на плажа. На Емили й се прииска да изкрещи. Линки или Луси, нямаше значение – часовникът беше същия.
- Човече, сигурен ли си, че си наред? – Ако в този момент Емили можеше да види лицето му, погледът й щеше да срещне широко опулените му очи. – Не изглеждаш никак…
Не успя да довърши. Внезапно единият от двамата – Линки или Луси - изскочи буквално от тялото на Грег. Безплътен като призрак и светкавично бърз. Всичко стана за секунди, но тя го видя като на забавен кадър, които от тук нататък щеше да се прожектира постоянно в съзнанието й. Заедно с мелодията, служеща за фон.
Луничке, трябва да чуеш това…
Но Ричи го нямаше, за да го попита и повече никога нямаше да има възможност да го направи. Мъртвите не можеха да говорят. В този момент повече от всякога усети липсата му.
Улови се, че отново е захапала китката си, за да не извика. Трепереше силно и неудържимо. Всяко едно мускулче в тялото й се свиваше и отпускаше. Почувства краката си омекнали и безсилни да направят каквото и да е движение.
Като в полусън с мъка им заповяда да се раздвижат. Първите крачки бяха несигурни. Преди да се усети вече тичаше обратно по притихналата тъмна уличка, в която всяка сянка се протягаше, за да я хване.
През цялото време в главата й се въртеше само една мисъл: Щяха да направят същото и с мен…
Надбягваше се с ужаса, от видяното. Единият от призраците, каквото и да представляваха,бе успял да обсеби Грег, а после и шофьора на таксито. И почти бяха успели да сторят същото с нея. Това я плашеше най-много от всичко. Не обаждането и надписа върху огледалото, а факта, че почти я бяха спипали.
В края на улицата свърна надясно без да спира и без да поглежда назад, сигурна че ако го направи ще ги види зад себе си. Ноемврийския вятър я блъскаше лицето и разпиляваше косата й, превръщайки я в тлееща жарава. Над нея беше луната, следвана от разпокъсаните облаци, опитващи да я скрият и затъмнят. Студеният въздух пареше в гърлото й, като глътка силен алкохол.
Не разбра как се озова в средата на улицата. Фаровете я заслепиха и тя спря на място, загледана в тях като хипнотизирана. Сигурно това изпитваха животните, оказали се внезапно на пътя. Замръзнали безпомощно и неспособни да направят каквото и да било, освен да приемат съдбата си.
Последва вой на спирачки и свистене на гума в асфалта, докато тя продължаваше да стои, без да може да помръдне и на милиметър. Автомобилът спря до нея с едно последно изпъшкване. Предната броня почти я докосна. Ревът на клаксона я извади от вцепенението и тя най-после извърна очи от фаровете към шофьора, които вече излизаше от колата.
- … се умира, на мен не ми се стои в затвора!
- Какво?
- Казвам,ако ти се мре… да не го правиш под колата ми. Не ми се лежи в Шоушенк… Предпочитам да го правя в къщи на дивана пред телевизора…
- Да… Съжалявам.
- Съжаляваш, ама на ченгетата не им дреме от тия неща.
- Съжалявам – повтори тя. Беше се приближил до нея. Висок мъж, минаващ петдесетте. Имаше типичният за нова Англия акцент в комплект с избелели дънки, карирана риза и ботуши. Плюс пикапа, които за малко не я бе сгазил.
- Добре ли си? – каза по меко.
- Изглеждам ли добре? – При други обстоятелства сарказмът в думите й щеше да я накара да се усмихне.
- Изглеждаш направо ужасно, госпои‘чке… Ама поне си цяла. Накъде си тръгнала в три през нощта?
- Накъдето и да е – отвърна Емили. – Само по-далеч от тук.
- Сериозна ще да е работата, ама така далече няма да стигнеш… Имаш късмет, че ударих едно-две малки и карах бавно, да не ме спипат ченгетата… Друг да беше, направо те отнася в храстите.
- Ще ме закарате ли? – каза тя направо. Чувстваше, че времето отново започва да я притиска и погледна към сенките. Те бяха някъде там. Усещаше ги.
- Да те закарам къде? – В гласа му имаше съжаление.
- Автобусната станция „ Уйтмарш”.
В погледа й сигурно се четяха уплахата и нетърпението да се махне по скоро от тук и мъжът ги видя.
- Да не си откраднала нещо, а?
- Не…
- Щото ако е тъй…
- По скоро откраднаха нещо от мен…
- Хайде качвай се, преди да сме видели някой син буркан… И преди да съм размислил.
Емили заобиколи и влезе в колата. Мъжът се настани до нея.
- И какво са откраднали? – попита без да я поглежда, докато превключваше на първа скорост.
- Пет години от живота ми – каза тя и отпусна глава назад върху седалката, затваряйки очи.
Мъжът не каза нищо повече, усещайки, че не й се говори. Прекараха времето до станцията в мълчание.
- Пази се…
- Емили – отвърна тя. Стоеше до отворената врата на пикапа, а зад гърба й проблясваха светлините на автобусите, готвещи се да отпътуват в различни посоки.
- Пази се, Емили. – Той се усмихна. – И внимавай като пресичаш…
- Ще внимавам… Ти също се пази – каза тя и затвори вратата.
Остана още малко така, загледана след стоповете отдалечаващи се в тъмнината. После се обърна и пое към чакалнята. Там я очакваше една кутия. И нещо в нея, което да я убеди окончателно, че не сънува някои от ужасните си кошмари, преследващи я в детството й.
Няколко часа по-късно вече лежеше на леглото в един мотел. В евтина стая с мухъл, избил в ъглите. Мокра и с кърпа върху косата си.
Пликът беше пред нея. Кафява хартия с нещо като печат в средата. Гледаше го без да смее дори да го пипне. Мислеше за гласа от телефона... За огледалото...
Спаси ме…
Луси и Линки и техните бели престилки... За това как бе намерила кутията и колко дълго стоя пред нея, преди да я отвори.
Преди да кажеш думата… Сизами!
Щеше да изглежда откачено, но не беше. Не и когато си видял прозрачни малки докторчета, прехвърлящи се в телата на хората, подобно на грипен вирус.
Все още не го осъзнаваше, но имаше нещо по-страшно. Започваше да си спомня неща, които бяха не просто забравени, а направо изтрити. Спомени изплуващи от дъното, отдавна мъртви и погребани. Един по един отваряха безжизнени очи и протягаха пръсти, за да излязат на повърхността.
Най-после тя не издържа и посегна към плика.
Нещо я беше докоснало с лепкавите си пръсти, почти успявайки да я хване. Не смяташе да му позволява отново да се приближи толкова близо до нея... Да го вижда. Дори да усеща миризмата му.
Искаше си живота обратно. Скучният, еднообразен живот на самотна жена. Без мъж, деца и близки роднини. Животът такъв какъвто беше...
5. … И за който беше забравила.
Споменът беше така ярък, че заплашваше да я ослепи.
Денят в който тя сънува първият от поредицата кошмари. Денят, защото беше болна и имаше ужасни болки в корема. . След време щеше да се запита дали не бяха свързани; кошмарите и болката, дошли при нея хванати под ръка. И щеше да е сигурна, че е било точно така.
Първата ти менструация, скъпа
Бяха я освободили от училище. Лежеше в стаята си. Присвита и с вкус на болкоуспокояващо в устата. И с превръзка между краката. Чувстваше я като чуждо тяло, притаено там и хранещо се с кръвта й.
- Вече си жена, миличка.
Медицинската сестра се бе усмихнала мило, сякаш това можеше да намали поне малко болката, изписана на лицето на Емили, докато стоеше на ръба на леглото в медицинската стая.
- Винаги ли боли толкова? – попита тя през зъби.
- Има и по-болезнени неща… А и трае само няколко дни.
Сестрата се изправи и отвори високия шкаф за гърба си. Косата й беше стегната в елегантен кок. Бялата престилка очертаваше стройното й тяло.
- Аха – изпъшка Емили. В момента това не я успокояваше никак. От мисълта, че болката ще се връща всеки месец й стана още по-зле.
Един слънчев лъч остави пътечка по бюрото, преминавайки през купчинка медицински бланки. Ароматизаторът в кабинета изсъска, разпръсквайки сладникавия мирис на мента.
- Това за отвън – сестра Евърет, както пишеше на картончето, прикрепено отляво на гърдите й, размаха превръзка в дясната си ръка. – А това, за болката вътре – другата й ръка стискаше тубичка с лекарство.
Емили изпи болкоуспокояващото, което сестрата разтвори в пластмасова чашка и направи гримаса. Горчеше ужасно, но беше за предпочитане пред нещото настанило се в долната част на корема й.
- Знаеш ли как да я използваш? – Сестра Евърет размаха за пореден път превръзката пред лицето й. На Емили й заприлича на герой от Мъпет шоу – господин или госпожа Превръзкова.
- Да.
Знаеше за тези неща от една книга – Женското тяло, която беше взела от своя съученичка. След смъртта на баща й така и не посмя да пита и говори с майка си за тези неща. Майка й от своя страна също не прояви интерес да разяснява на дъщеря си тайните на женската интимност. При такова положение на помощ идваха приятелите.
През деня я криеше под дюшека, а вечерта, когато останеше сама четеше на светлината идваща от прозореца. Никъде обаче не се споменаваше за болката. Сигурно авторката предпочиташе да остави изненадата от нея за съзряващите в самота момичета като нея.
- Чудесно. Иди сега в тоалетната и я сложи. Аз през това време ще се обадя на майка ти, да те вземе. Ще ти напиша извинителна бележка… И ако нещо те затруднява, не се притеснявай да ме извикаш.
Емили обаче се справи сама и беше особено горда от това. Кръвта не беше толкова много, но болката изглежда беше дошла за компенсация. Един от уроците на живота, че от другата страна винаги трябва да има нещо за баланс. Ако си прекалено щастлив, бъди сигурен, че ще се случи нещо, което да изравни нещата.
Майка й, Джорджина Тейлър, пристигна след половин час. Благодари вяло на сестра Евърет и не проговори през цялото време по пътя към дома им. Единственото, което си позволи да каже, щом седнаха в колата беше:
- Добре ли си?
Емили само кимна. И благодари мислено, фазата беше добра. След смъртта на баща си имаше една майка в две фази. Нормалната и лудата. Също като река, разделяща се на две около остров. На този остров живееше Емили, обградена от настроенията, менящи се периодично.
- Ще си легна – каза Емили щом пристигнаха.
Качи се в стаята си и се сви в леглото, молейки се болката да си иде възможно най-бързо. И когато това се случи тя заспа. Кошмарът дойде после.
Цветен и истински. Не можеше дори да го сравни с филм, прожектиран в кино. Толкова реален с миризмата на дима, изпускан от ауспуха на автобуса и слънчевите проблясъци по хромираните му части. Детски смях и закачки, идващи отвътре. Съскане на автоматични врати, разтварящи се пред нея.
Тя стои пред тях и нещо – не може да си обясни какво – я възпира да направи крачката, която ще я отведе вътре. Времето забавя хода си, после застива.
- Докога мислиш да стоиш така?
Гласът я изтръгва от вцепенението. Глас, който чува всеки ден, и който – отново необяснимо - я плаши. В него няма нищо, което да буди тревога, но тя я усеща като електричество във въздуха. Знае, че е там, подобно на змия скрита под красив камък.
Училищен автобус – Хеймстън, изписано с големи черни букви, върху жълтата боя. Или Жирафа - название измислено от неговите всекидневни посетители.
Лепнато преди две години, когато старият шофьор Уйл Бекстън получи удар и бе принуден да се раздели с работата си и своите весели малки спътници, които возеше в продължение на цели петнадесет години – почти рекордно постижение.
Новият шофьор се казваше Бъртън Мърдог и както се оказа щеше да е последният седял зад волана на Жирафа.
Емили излиза от вцепенението, за да установи, че всички я гледат. Стояща на спирката в прохладната априлска утрин, с коса разпилявана от полъха на вятъра, опитващ се да повдигне униформената й пола нагоре с трепета на нетърпелив любовник.
Лица зад покритите с прах стъкла. Някой втренчени безизразно. Други с неприкрита насмешка. Трети изразяващи съжаление. Представи си витрина, зад която я наблюдават пластмасови манекени.
Бъртън удря клаксона. Нервно със свита в юмрук ръка. Звукът вдига във въздуха рояк врабчета, накацали в дърветата наоколо. Над нея за миг преминава сянка и после отлита заедно с тях и цвърченето им.
- Момиче… нямам време за…
Времето отново спира. Сега всичко заприличва на снимка от стар албум, пожълтяла и прокъсана по краищата. Бърт, застинал с отворена уста и погледите, които не я изпускат. Боята, вече не жълта, а избеляло сива като лицето на смъртник.
Надписът се разтича надолу. Зловещо послание, изписано с кървави пръсти:
Училищна катафалка – Хеймстън
Иска да изкрещи и открива, че не може. Гърлото й сякаш е натъпкано с пясък и от там не излиза нищо, освен жалък грак. Слаб и немощен. После вижда сянката, сливаща се с нейната и това я ужасява повече и от надписа върху автобуса.
Бавно извръща глава.
До нея стои сестра Евърет. Не онази усмихнатата и изпълваща със сексапил медицинската си престилка, а някакво нейно старческо копие. Жената, която сутринта й е дала превръзка и болкоуспокояващо, сега е преобразена в немощна старица.
Прегърбена жена със снежно бяла коса, лека като пух и вееща се при всеки порив на вятъра. Подпряна на орехов бастун в едва доловимо треперещата си дясна ръка. Другата сочи към Емили.
Сините й, сякаш избелели от времето очи гледат съсредоточено и изучаващо. Хипнотизират ли я или така й се струва?
Сбръчканите устни се раздвижват и тя заговаря бавно:
- Ще си изпуснеш автобуса. - Изкисква се и нещо долу в корема на Емили започва да пулсира.
- Точно така – намира сили да отвърне.
- А не бива… Много е важно да се качиш… Трябва да си там, когато… Когато момента настъпи…
Призрачно сините очи
я хипнотизират
и променят цвета си. Светлосини; тъмносини; зелени и накрая жълти. Болката се усилва. Около нея шушнат непознати гласове. Извисяващи се и заглъхващи.
- Да… Трябва да се кача… Не искам да изпусна нищо – отвръща Емили.
- Ще е толкова хубаво.
- Хубаво – повтаря тя.
- И болката няма да я има повече.
- Никаква болка…
- Вече си жена, миличка… Имаш мензис, чаткаш ли?
- Чат… Чаткам…
- Готова си за мен… Всички ще сте готови, когато се качите.
- Всички…
- Но ти си специална… Като баща си… Липсва ти, нали?
- Да…
- Много скоро ще сте заедно…

Къри

Когато телефонът звъни толкова продължително няма как да не го вдигнеш. Ръката, която посегна да вдигне слушалката беше на Тиодориус Къри.
А това си беше сериозно…
Проклетият телефон всеки път си правеше лоши шеги, забавлявайки се за негова сметка. Сега крещеше с женски глас, при това видимо ядосан.
Вдигни веднага… Нещастнико!
Повтаряше го като обезумял грамофон. Тиодориус толкова се стресна, че вестникът, който четеше се скъса и плавно полетя към земята. В ръцете му останаха само две парченца – там където го бе държал.
- Престани веднага – каза с глас, който трудно можеше да уплаши когото и да е, дори и един обикновен говорещ телефон.
- Вдигни… Важно е…
- Откъде знаеш?
- Не задавай глупави въпроси… Знам всичко, което се случва в този проклет град.
- Не мисля… - опита се да възрази.
- Хубава е, повярвай ми…
- Коя?
Тиодориус се наведе да вдигне вестника и удари главата си в ръба на бюрото.
- Жената … И всеки миг ще затвори…
Ако можеше телефонът щеше да поклати глава укорително. Вместо това продължи да крещи – Вдигни телефона… Нещастнико…
Последните думи определено подействаха. Той се хвърли върху бюрото, протегнал ръце напред, наподобявайки свиреп хищник с щръкнал нагоре задник.
Вдигна слушалката и я задържа за миг във въздуха. Погледна я недоверчиво, сякаш в нея се криеше нещо много опасно и бавно я приближи до ухото си.
Пое дълбоко въздух.
- Раз-Дватаунското управление – успя да каже. – Тиодориус Къри… Тоест аз… Така де… С какво мога да ви бъда полезен?
Никой не отговори.
Той закри слушалката с ръка и погледна ядосано към апарата.
- Ако е шега ще съжаляваш, че си се родил телефон…
- Съжалявам още от малък… Еххх… защо не сателит например…
- Имам нужда от помощ – каза изведнъж един глас.
Беше гласът Уаууууууу…. От който се разтреперваш и разтуптяваш плюс всички мръсни неща, които съзнанието може да измисли. Тиодориус не само се разтрепери… направо се тресеше. Толкова силно, че пишещата машина започна да пише сама някакви безсмислици. На пода изпопадаха химикали и листи.
- От каква точно… помощ?
Усети леко разочарование. Очакваше гласът да му съобщи, че се обажда във връзка с обявата. Онази, която пускаше от години в колонката Запознанства на любимия си вестник Десета възраст.
Мъж търси жена…
Млада по възможност…
Необходими умения :
Да обича земеделие
Да плете и готви добре
Да не пие и пуши
Магиите в леглото са забранени
- Трябва да го видите…
- Е… щом трябва…
- Мога да ви дам адреса – прозвуча умолително.
- Все пак… какво трябва да видя?
- Не мога да го опиша… То… трябва да се види…
- Много ли е спешно…
- Не търпи отлагане…
- А с кого разговарям… За протокола…
Протоколът, между другото, беше от особено важност. Особено за най-вманиачените служители в Раз-Дватаунското управление към които безпорно принадлежеше и Тиодориус. И ако те - Майните - както ги наричаха, можеха да си изберат шеф, то това непременно щеше да е вездесъщият Тиодор.
Не можеше да разговаря като проклетия телефон, но беше в състояние да извърши купища неприятни неща спрямо Съставителя си. Факт отлично известен на майна като Теди.
Точно в този момент той хвърли многозначителен поглед към протокола. Беше нещо като хвърляне на камък по съседския прозорец. С мен шега не бива, казаха очите му и горкият протокол го разбра веднага. Още докато камъкът летеше във въздуха.
Страниците се разлистиха сами, готови да записват. Изпълнени с тънките линии мастило, приготвено от пауно-дупест пещерен прилеп.
- Тук ли сте? – питаше гласът в телефона.
- Готов съм да записвам. – Камъкът достигна до стъклото.
- Ако не побързате няма да има нищо за записване… - Нямаше укор. Само някакво далечно и едва доловимо съжаление.
Тиодор се изкашля. Авторитетно…
- Име...
- Мерилин…
- Презиме…
- Мерилин…
- Фамилия…
- Мерилин…
Тиодор се почеса по челото. Отново се изкашля. Този път замислено…
- Разбирам ви – каза гласът, - но имам около тридесет имена и никакво време…
- Мхм… - успя да измънка Тиодор.
- Но вие май не разбирате…
Камъкът премина през стъклото.
- Значи записваме Мерилин… Колко? Тридесет пъти?
- Тридесет и осем щом така държите на точността.
Не аз, а онзи, който е създал протокола… Негова Светеща Некадърност…
Защо нещата трябваше да са толкова сложни? Иначе нямаше да има нужда от майни – отговорът дойде автоматично, като чашка кафе спусната от автомат. Същото кафе, което майна като Теди не пиеше по две причини – първо искаше пари и второ – не пиеше нещо, което излизаше от гърлото на машина молеща любезно да изчакаш.
- Колко време ще отнеме… всичко това?
- Имаме пет страници формуляр за попълване – каза го с някаква особена гордост, която протоколът определено не споделяше. Нито пък горкият прилеп, от който беше приготвено мастилото.
- Не разполагате с повече от половин час… Или казано на точен Бул-герски език – десет булгера…
- Вие не разбирате… Тук има правила… Протоколът… - Опита се да протестира Тиодор.
Предайте се, съпротивата е излишна, както обичаше да казва Освалдо. Главният герой в любимия му сериал – Каубойте могат да плачат.
- Съветвам ви веднага да извадите телепортна карта преди… преди всичко да е свършило…
- Нищо няма да вадя… - И без това не използвам такава, добави един глас от съзнанието му. – Не и преди да довърша протокола…
- Тогава вземете нещо тежко и го довършете… Един удар предполагам ще е достатъчен…
Във сериала тук щеше да последва смях зад кадър.
Вместо това последва такъв в телефона…
Тиодор се почувства объркан за пръв път от много време насам. Дори вече не си спомняше от кога.
- Скъпи Тиодор Корнелиус Къри… Дори не разбирате значението си, което като се замисля е най-хубавата част… Мислех да ви наема като частно лице… срещу заплащане, но както изглежда няма да е необходимо… Бих го нарекъл дори ненужно… Не бихте приели… не и преди да ми напишете разписка в… поне пет екземпляра. – Последва нов смях.
- Колко смешно – каза ядно Тиодор. – Сега ако нямате нищо против…
- Ще затворите, за да продължите писарската работа. Забравих да спомена колко много обичате работата си и… колко много ще ви липсва, ако останете без нея…
Последното прозвуча като заплаха, на която той нямаше да се хване.
- Точно това ще направя сега и нищо и никой не може да ми попречи…
- Тогава преди да затворите ще ви кажа, че… да точно сега… заповедта вече пристига при вас… Носи я един от най-приятните за вас хора – Мариус Спецс… не му се сърдете излишно…
При споменаването на това име Тиодор настръхна чак до косъмчетата на пръстите си. Усети го въпреки дебелите чорапи, които носеше…
- Вече е един етаж под вас – гласът не спираше, отдавна престанал да звучи като гласа уаааааууууу… Сега звучеше като гласа ааааааааааахраггггг… - Изкачва стълбите с пуфтене, но решен да изпълни задачата си… Няма нужда да споменавам, че е усмихнат и изглежда безкрайно щастлив.
- Въпреки всичко, това е една шега и ще я пренебрегна – Тиодор все още опитваше да изглежда спокоен.
- Последно стъпало… На етажа е… Ще изчакам така, за да се насладя на момента…
Тиодор трясна слушалката.
- Грешка… Голямааа грешка… - Промърмори телефона.
- Ти да мълчиш…
В този момент вратата се отвори, запълнена от едрата фигура на Мариус Спецс и още по-едрата му усмивка.
- Неее… - извика Къри, скачайки към телефона. Плонжът му беше дяволски елегантен. Вирнато дупе и изпънати петички. Ако някой треньор от отбора по художествено плуване го беше видял, веднага щеше да го наеме за предстоящата Лятно-есенна олимпиада в Шугър Ривър Сити.
- Дааа… Дааа – Мерлин се забавляваше.
- Върни… го – изпуфтя Къри в залеза на скока си. Приземи се с трясък от другата страна на бюрото.
- Ъ-ъ-ъ… Да’е… Ба и скока му, майна. – Мариус изглеждаше зашеметен от видяното.
Къри надникна иззад ръба на бюрото. Първо се подаде перчема му, следван от разрошените вежди. Накрая се появиха ококорените му сини очи. Гледаха към ръцете на Мариус. Така сякаш в тях нямаше хартия, а тиктакаща бомба.
- Река в Хуландурия… Водоравно. Шест букви… Третата е „а“ – каза Мариус.
Тиодор въздъхна вътрешно. Над ръба се подаде и носът му. Този нос с широки ноздри и щръкнали от него косъмчета.
- Маасун.
- Е, голяма работа си, майна. – Мариус изглеждаше истински щастлив. После задраска припряно във вестника. 1678 Часа – чак сега видя Къри. Кръстословицата на предпоследна страница не беше предизвикателство за него. А и винаги можеше да изчака новия брой, за да види верните отговори. Той предпочиташе последната – с момичетата на времето. Прогнозата никога не беше вярна – спокойно можеше да замени слънце с облаци и дъжд с градушка. На момичета като тези, обаче е простено да грешат, винаги си повтаряше Тиодор с блуждаещ по тях поглед.
- Изкара ми майните, майна – изписука Къри. При падането бандажа, изплетен от козината на андалуски заек се беше впил в задника му.
- Хъ-хъ-хъх…
Този смях описваше най-точно Мариус Спецс. От него правите косъмчета по Тиодор се накъдряха, а другите се изправяха. Отгоре на всичко му беше и началник. За Къри да имаш началник смеещ се така си беше равносилно на епилация с мидени черупки.
- Няма ли да отговориш, майна?
Мариус посочи към слушалката в ръката на Тиодор. Последния продължаваше да я стиска като мърлява котка за врата.
- Дай му пътната си карта – Мерилин изглежда не искаше да чака повече.
- Аха… Дам…
- Но първо му обясни как да я използва. Ще се изгуби и неможем го открием после. – Мерилин се изсмя отново и Къри откри, че предпочита смеха на Мариус, пред този от слушалката. Мидената епилация беше заменена от акупунктура с пирони.
Мариус, който продължаваше да стои на прага – наполовина вътре, наполовина вън – бръкна в задния си джоб и измъкна картата си. Метна я към Къри. Тя се завъртя във въздуха, плесна го по челото и тупна на бюрото.
- Казваш адреса и накрая – Антикондукто… Хъ-хъ-хъх, майна.
Тиодор не искаше повече този смях да си играе с окосмяването му. Там долу беше особено неприятно, съчетано с втъкнатите слипове.
А денят беше започнал така прекрасно. Чаша кафе седем в едно, рязане на нокти и преглед на колонката за запознанства в десета възраст. Дори съседката от горния етаж, виеща всяка сутрин срещу мъжа си мълчеше. Добре, че не вие и вечер по луната, често благодареше Тиодор.
А сега? Сега нещата приличаха на кухнята му, когато беше забравил тенджерата с фасул на котлона, докато чакаше да разбере дали Освалдо е дядо на любимата си Алонсита. И дали любимата му кобила Анушка ще роди близнаци. Това беше в 3282-ри епизод. Оттогава и гръмналия боб бяха изминали още около петстотин епизода и все още не беше ясно.
Тиодор пусна слушалката върху картата и придърпа тирантите си. Не искаше да изгуби някъде панталоните си. А и нямаше вяра на магични неща, особено пък на пътни карти.
- Дядо Мънчо петдесет и шест – каза Мерлин. – Антикондукто…
Все пак единият му тирант се откопча, пляскайки го по челото.

Освалдо

Хорхералдо Ал-мадуро, известен с артистичния си псевдоним Освалдо, лежеше отпуснат в хамака си, отпивайки с наслада Зелена енергия Айс Би. От зелена чаша със зелена сламка. Въобще той обичаше зеленото.
Къщата, на верандата, на която бе опнал хамака беше зелена. Паркета беше зелен. Стените. Водата в басейна и тоалетното казанче. Та дори и кучето му – специална рядка порода зелен хамстериер.
Преди два дни бяха завършили снимките на десети сезон на сериала, направил го звезда – Каубоите могат да плачат. Десет сезона по петстотин епизода. Правеше пет хиляди. Кравата най-после беше родила. Тризнаци както се оказа. Хрумване на няколко от стотината сценаристи. И не беше дядо на любимата си. Така че можеха да се гушкат и целуват. Жалко, че сценаристите не бяха по разкрепостени. Можеха поне да му дадат да види гърдите й. Е, надяваше се след още стотина епизода и това да се случи. Въпреки, че си падаше по мъже. Природа, какво да направиш.
Но за пред хората, тоест пред пенсионерките, окупиращи 3D гоблените си, закачени прилежно на най-хубавата и удобна стена, той си беше Освалдо плейбоя. Извън екрана имаше сериозен приятел, Рики Мартъл. За него слагаше винаги най-хубавия си зелен грим и бельо.
Той смукна от енергията, притворил очи. Амебичния му телефон иззвъня с мелодията на любимата му група Грийн Найт. Стреснат, той се задави и закашля. Телефон, хамак и Айс Би не бяха добра комбинация.
- Оххх…
Пръстът му натисна зелената слушалка.
- Алооо – каза. – Ти ли си, бейби мое?
- Не съм ти бейбито – отвърна грапав мъжки глас. Все едно се беше драл на петчасов концерт.
- А искаш ли да бъдеш?
- А ти искаш ли кучето ти да бъде розово на сини точки?
- Грубиян…
- Имам оферта, Хорхе. – Гласът не си губеше времето. – И те съветвам да я обмислиш…
- Аз пък си имам работа, амиго. – Хорхе прекъсна връзката.
- Никой не ми затваря телефона – чу се въпреки всичко от него.
В отговор Хорхе се изплези. После се случиха две неща едновременно. Хамакът се отвърза и тупна на земята заедно с клетия Хорхе-Освалдо. Кучето му – вече розово-синьо доприпка и го близна по носа.
- Оххх, беее… Грубиян… Счупих си нокът… И какво си направил на Освалдиньо?

1.
Доскоро бях никой.
Едно средностатистическо нищо; ядящ, пърдящ и бъркащ в носа си, докато стоях замислено загледан в стената и пукнатината в нея, която в крайна сметка се оказа ключа към всичко. Опитвах, но в главата ми не се случваше нищо. Мога да го оприлича на напъните при запек - вместо нещо кафяво, трябваше да се появи мисъл, чакаща да бъде пусната в действие.
Уви, не се получаваше. Бях като кола без скоростна кутия. Само стоях с пръст в носа и това ми стигаше, а когато ми омръзнеше се премествах до прозореца. С провлечени стъпки и поглед забит в пода, броящ квадратите под краката си. Черно, бяло… Черно… Стигах до пет и започвах отначало, без да мога да продължа до шест. Това беше моята граница. Пет беше митницата, през която не ме пускаха, а шест ме екстрадираше обратно в началото.
Въпреки решетките, които го изпълваха, прозореца беше любимото ми място. Отвън светът беше зелен - изпълнен с аромати и птичи песни, които ме караха да се усмихвам, щом застана там. Вадех пръста си от носа и се наслаждавах на гостоприемството му , затворил очи и жадно поемащ миризмата, която излъчваше.
Там ме посещаваше и единствения спомен, който имах, и който чувствах почти като приятел. Благодарение на сянката от решетката, хвърляща правоъгълници по болничния халат и кожата ми.
Приличаха на решетки от скара. После идваха мириса на печено месо, цвърченето му и горещината на жарта. Заедно с гласовете и смеещите се лица. Появяваха се мъж с вилица в ръката и жена до него, прегърнала го през кръста. Гледат към мен, докато вятърът си играе с косите и дрехите им в опити да повдигне полата на жената.
- Бебчо – казва тя и споменът просто свършва. Става тъмно като в стаята ми през нощта, когато спрат осветлението. Сигурно това е името ми и признавам, че ми хареса. Тук нямах такова – само номер изписан на ризата ми, горе вдясно на гърдите: 23.
Не знаех кой съм и как съм попаднал тук. Отворих очи и бях в свят, в който съществуваха само стаята, прозореца и приятелят ми Спомен. Светът зад решетките изглеждаше красив и далечен.
Носеха ми храна три пъти в деня. Заедно с хапчетата – бледо сини, по едно на всяко хранене. Мъжете влизащи в стаята ми винаги идваха по двама. Единият носеше таблата с храната, а другият хапчетата. Бяха здравеняци, които въпреки мускулите, издуващи дрехите им таяха страх в очите си. Свършваха си работата набързо и изчезваха, след като се уверяха, че съм изгълтал лекарството.
Уригвах се насреща им, докато млясках и ровех с пръсти в чинията. Хапчето беше десерта. Вместо пай или шоколадово десертче – синя химия. Успокояваха се едва след като капсулата изчезнеше в устата ми, а заедно с нея и страха в очите им. Тогава не осъзнавах този простичък факт, липсваше ми съединителя.
Поне единият от тях носеше оръжие. Веднъж видях кобур под мишницата на по-едрия, докато се навеждаше да вдигне таблата с разкопчана престилка. Те за разлика от мен си имаха имена. Този с оръжието беше Бандерас, според картата на престилката му. Другият се наричаше Пачино.
Като се замисля, онзи кобур с подаваща се от него черна ръкохватка на пистолет ме накара да потърся първа скорост. Не хапчетата или решетката, а именно пистолета. Сигурно съм изпитал някаква уплаха и те го видяха на напълно безизразното ми до този момент лице. Вероятно съм изглеждал като аутист, който внезапно се усмихва и започва да ръси смешки без запъване.
Малко след това увеличиха дозата ми на хапче и половина, преди отново да се върнат към стария график. Вече опитвах да превключа на втора.
Котката я видях доста по-късно. Сприятелихме се веднага.
2.
Беше едър сив котарак с поглед на хищник, който хипнотизира. Кръстих го на мен – Бебчо. Единственото име, което знаех с изключение на Бандерас и Пачино. Последните отпаднаха автоматично. А и красавец като него не заслужаваше да носи номер вместо име.
Запознахме се, докато стоях до прозореца, пъхнал лице между решетките. Зеленото в листата на дърветата беше пожълтяло. Навсякъде имаше купчини от тях, които вятърът вяло подритваше напред-назад. Все още беше топло, но есента постепенно изстиваше.
Опитвах се да извикам приятеля си Спомен, когато нещо прошумоля долу под мен и се надигнах на пръсти, за да видя какво е. В тази част от моя свят – полянката с дърветата, оградена от висока бетонна стена, на върха на която се зъбеше бодлива тел – не идваше никой.
Погледът ми срещна онези жълто-зелени очи, които оттогава станаха мой постоянен спътник. Поне три метра деляха прозореца ми от земята, но сякаш разстоянието изобщо не съществуваше. Гледахме се отблизо и се изучавахме с онова присъщо подозрение съществуващо при първа среща. Усмихнах се и му помахах с пръсти, стърчащи през решетките. Той измяука в отговор и вече бяхме приятели. Стиснахме си ръцете, както се казва, откривайки, че сме един за друг.
Исках да му кажа нещо, но не можех. Нечленоразделните звуци бяха станали мой постоянен спътник. Почувствах се засрамен и замълчах. Можех само да се усмихвам - това поне ми се отдаваше. Бебчо се обърна грациозно и се отдалечи сред дърветата, а аз останах загледан след него, докато не чух отварянето на вратата зад гърба ми.
3.
Този път Пачино и Бандерас не бяха сами. В стаята влязоха още двама мъже. В ръцете си държаха електрошокови палки, които ги караха да изглеждат още по недружелюбни и уплашени. Ако тогава мислите ми можеха да циркулират правилно както сега щях да се запитам защо толкова ги е страх от мен. Един бавноразвиващ се, който дори не може да говори.
Друго обаче ме притесни. Не палките и омразата в погледите, а жената, която влезе последна, гледайки като че ли всичко наоколо й принадлежи – сградата, мъжете с нея и накрая аз – номер 23.
Косата й беше стегната на кок;платинено руса и блестяща в светлината на единствената флуоресцентна лампа, прикрепена в средата на тавана. Зелените й очи следяха всяко мое движение. В тях, за разлика от тези на спътниците й нямаше страх. Там беше само любопитството, което излъчва хищника, докато изучава плячката си.
Пачино носеше стол, който постави в средата на стаята и се отдръпна назад. Другите двама се приближиха към мен и ме замъкнаха към леглото, принуждавайки ме да седна на него. Тарантино и Траволта, според техните картончета. Бандерас наблюдаваше безучастно отстрани. Жената спусна ръце по сакото и полата си и седна на стола, кръстосвайки крака срещу мен. Тя за разлика от тях нямаше картонче, за да я назова по някакъв начин.
От скъпите обувки погледът ми се плъзна по чоропогащника и извивката на бедрата й и спря на гърдите. Беше красива, но не изпитах нищо като мъж. Честно казано отдавна не изпитвах нищо. Дори в този момент мислех само за полянката с листата и новия си приятел, промъкващ се някъде навън.
- Знам, че ме разбираш – каза най-после тя.
Бръкнах в носа си и после го мушнах в устата. Добър начин да й покажа, че греши. Трябваше да замени разбираш с чуваш, но тя не го направи. Не можеше или не искаше.
- Можеш да кимаш, ако искаш…
Исках ли? Все пак направих опит – кимнах. Тя премести крака, откривайки за миг гладката вътрешност на бедрата си и аз отново не изпитах нищо.
- Ето, че се разбираме.
Кимнах пак. Сигурно й доставях неизмеримо удоволствие, карайки я да мисли, че нещата са под неин контрол.
- Искам да направиш нещо за мен. – Не беше молба, а заповед маскирана като такава.
Колкото и ограничен да бях в мисленето, заподозрях, че нещата не са в моя полза. Не можех да направя нищо друго освен да кимам, докато тя ми демонстрираше дължината на бедрата си. Сигурен съм, че в този момент за пръв път направих опит да осъзная в какво са ме превърнали.
Потърсих свободната си воля и открих, че липсва.
4.
Тя бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна нещо, което прошумоля в ръката й. Горните две копчета на ризата й бяха разкопчани, откривайки порочната дължина на шията й. Отместих поглед от тях към дланта й, разтворена пред мен. В средата й се бе притаила малка торбичка.
Пръстите й я разтвориха и потънаха вътре. Бяха изящни и украсени с черен лак, без пръстени или бяла следа от тях. Върна ги обратно навън, стискайки червено топче между палеца и показалеца си.
- Твоят печеливш билет от лотарията.
Дали трябваше да се почувствам като най-големия щастливец на света, според тона, с който го каза? Уви, единственото, което разбирах в онзи момент беше разликата в цвета на хапчетата. Синьо срещу червено, също като клетото куче на Павлов и лампата, с която са го свързали. Можех само да чакам светването й, за да знам, че е дошло времето за новата доза.
Някак съм го знаел и тогава, без да осъзнавам напълно, че съм сведен до онова първично животинско ниво, мислещо само как да задоволи инстинктите си. Грешката, която допуснаха бе, че забравиха, как всяко едно кротко животинче, притиснато в ъгъла се превръща в звяр, готов да хапе.
Тя протегна ръка напред и я задържа пред устата ми. Прииска ми се да захапя тези пръсти с техния перфектен лак. Дотогава, докато не пуснат кръв. Палките в ръцете на Тарантино и Траволта обаче ми казваха да не правя глупости. Страхът от болката винаги е сериозен довод да се замислиш, дори и за човек в моето състояние. Вместо това само покорно отворих уста. Тя беше момиченцето с моркова, а аз заека.
- Не ме разочаровай – каза тя и пусна хапчето в устата ми. Не съм сигурен защо държеше да го направи лично. Може би й доставяше удоволствие.
Преглътнах и това беше всичко. Тя се изправи и излезе без повече да ме погледне. Мъжете я последваха, отнасяйки мускулите и палките си навън. Останах сам със себе си, докато не дойде сънят. Прегърнах го като любима жена в хладната есенна вечер.
5.
- Не го прави, моля те!
Той лежеше свит в ъгъла. Беше вдигнал умолително ръце пред лицето си, сякаш това можеше да го предпази. В стаята беше тъмно. Единствената светлина идваше от прозореца, зад който надничаше луната. Навсякъде имаше следи от борба. Пръснати хартии по пода, преобърнато легло и стол разбит в стената. Във въздуха се смесваха миризмата на пот, страх и одеколон.
- Ти как би постъпил?
Стоях разкрачен над него с пистолет насочен към челото му.
- Моля те… - повтори той.
- Не отговори на въпроса ми. Какво щеше да направиш, ако бях на твоето място, а ти човека с оръжието?
За да съм по-убедителен стрелях в коляното му. Той изкрещя и сложи ръце върху кървавата дупка в крака си.
- Съ… Същото…
- Точно така.
- Ти не разбираш… Те… искат точно това…
- Погледни ме!
- Ня… ма.
- Погледни ме, мамка ти! Ти беше този, който влезе тук, за да ме пречукаш. Не аз.
Гърлото му се задави в хрипове.
- Нямах избор – успя да каже.
- Този номер… Какво означава?
- Че… сме обречени. Ти си двайсе и три, аз… десет… Ма… тематика. Изваждаш и на… накрая остава само едно чи… число… Това е… което знам…
Мъжът протегна ръце напред. Кървави и треперещи. Пръстите му достигнаха обувката на десния ми крак, оставяйки отпечатъци по нея. Опита се да хване крачола ми, но силите му не достигнаха. После вдигна очи към мен.
- Вече си извън уравнението – казах и натиснах спусъка.
6.
Нищо не може да се сравни с чувството, което човек изпитва, когато отвори очи след кошмар. Знам добре това. Сигурно по-добре от всеки друг. Може би защото съм го изпитвал прекалено много пъти и съм станал нещо като експерт в тази област. Събуждаш се и облекчението просто се разлива по тялото. Кожата е мокра и лепкава. Дишането учестено като след дълъг секс. И насладата е същата, докато очите се взират невярващо в тавана. Ръцете треперят, а сърцето бие като ковашки чук в гърдите. После от тях се откъртва въздишка – свистяща и неуверена. Устните промърморват и езикът ги облизва също толкова неуверено. Последна проверка на тялото и ума, че са се завърнали. Там където им е мястото и където принадлежат. Накрая се изсипват мислите. Объркани, щури и често налудничави.
Когато отворих очи мисълта беше една. Простичка, образуваща просто изречение : застрелях го. В това време тялото ми извършваше всички тези неща, които описах по-нагоре, плюс треперенето. Всяко едно мускулче в мен се свиваше и отпускаше, като че ли през тялото ми преминаваше електричество. В началото не й обърнах внимание. Бях в плен на всички тези сложни процедури, свързани с връщането ми в нормално състояние. Гледах към тавана, а гърдите ми свистяха в ритъма на сърцето, опитващо се да пробие дупка в тях. Потта ми беше солена и изпълнена със страх. Надушвах го в нея като прекалено силен автършейф.
Засегната, че не съм й обърнал внимание, тя се появи отново. Или по скоро присветна, подобно на рекламното лого, закачено пред евтин мотел : застрелях го. Сега вече я забелязах и я сграбчих.
- Застрелях го. – Устните ми я пуснаха навън. В хладния въздух, изпълващ стаята ми. Едно изречение от две думи. – Застрелях го – повторих, сякаш бях дете, правещо първите си неуверени крачки. После се разплаках. Усетих сълзите стичащи се по страните ми, докато не спирах да го повтарям. Отново и отново и отново. Мисъл, думи, изречение. Бях проговорил, пускайки мисълта в гласните си струни все едно беше монета, потъваща в гърлото на музикален автомат, от който се носеше една единствена песен: Застрелях го.
Не помня колко време съм стоял така, повтаряйки го до безкрай. А и няма значение. Реших да стана, когато усетих, че вече не мога да стискам. Пикаеше ми се и бях на ръба да се изпусна. Краката ми бяха омекнали като желе и с мъка ме отведоха до тоалета. Беше тесен като карцер в затвор и всеки път трябваше да се навеждам напред, за да успея да затворя вратата. Не че някой щеше да ме види, ако пикаех и без да я затварям. Дори спокойно можеха да я махнат. Предполагам, че това е нещо, което се настанява в нас някъде след шестата година. Чувството на срам идва без повече да си отиде. Поне докато не започнем да се напикаваме отново в гащите и в ръцете на собствените си деца. Тогава на негово място идва съжалението.
- Застрелях го. – Повтарях, докато внимавах струята да не излиза навън, олюлявайки се леко върху желираните си крака. Още нещо, на което се учим в младостта си и за което завиждаме тайно на момичетата с изключение на случаите, в които тоалетната чиния не става за гледане, камо ли за сядане.
Върнах се при леглото си, но не легнах отново. Беше един от последните топли и слънчеви дни. Светлината падаше косо върху измачкания и напоен с потта ми чаршаф. Върху него тежеше сянката от решетката на прозореца. Издължена и леко изкривена на една страна. Приятелят ми Спомен беше наблизо, готов да се настани сред безкрайното застрелях го. Затътрих се към нея и по навик наведох поглед надолу, търсейки квадратите с очи.
Черно ( винаги започвах с черно)… Бяло… Застинах като зайче играчка с извадени батерии. Устата ми остана отворена и от нея се проточи струйка слюнка. Гледах надолу и нищо не можеше да ме помръдне. Десният ми крак бе стъпил върху бял квадрат. Случайно или не, за да е пълен контрастът и за да мога да видя нещото, което иначе бих пропуснал. И на което сигурно нямаше да обърна внимание. Но сега нещата бяха различни. В главата ми кротуваше мисъл, превърната в изречение, което не спирах да повтарям с доскоро нямата си уста.
Върху белия ми болничен чехъл ясно личаха отпечатъците от човешка ръка. Ръждиви и потъмнели. Исках да извикам, но не можех. Слюнката ми се откъсна като сълза и тупна върху тях.
7.
От вцепенението ме извади мяукането. Не веднага, но настойчивостта му постепенно разчупи невидимата обвивка, сковаваща тялото ми. Трябва да съм стоял още десетина минути така, загледан надолу към обувката си, отпечатъка върху нея и мокрото петно слюнка. Застрелях го. Наистина ли го бях направил? Освен ако всичко това не беше номер скроен ми от жената без име и мускулестите й слуги. Хапчето спокойно можеше да се окаже някакъв халюциоген, а отпечатъка по обувката лесно подправен. Но, за Бога, как можеха да знаят, че съм халюцинирал именно това? И защо щяха да го правят?
Тогава естествено не си зададох всички тези въпроси. Не и в този ред. Случи се постепенно също както нощта отстъпва мястото си на деня, преливащ от млечно-бяла сивота в светлина. Единственото, което имаше значение беше отпечатъка. Знаех как се е появил там. Спомнях си. И само се питах как е възможно да се случи в един кошмарен сън, от който се бях изтръгнал треперещ. Преди това беше жената и хапчето в ръката й. Ръката без пръстени и черен лак.
Най-после вдигнах глава и погледнах към прозореца, от който идваше настойчивото мяукане. Щом го направих мисълта потъна като камък в мътен кладенец. Петното остана на заден план и скоро изчезна на дъното, заедно с кошмара.
Бебчо стоеше долу и ме гледаше с любопитните си очи. Гледах го и аз и то не по-малко любопитно. Помахах му с пръсти през решетката и се усмихнах.
- Застрелях го, - казах с някаква гордост. Тъй като беше единственото, което можех да изричам, спокойно можех да го употребявам и за здравей и за сбогуване. Въобще за всичко.
Той измърка в отговор и облиза муцунката си. Езикът му беше розов и съм сигурен, че ако можех да му дам пръст, за да близне и него, щях да усетя горещата му грапавина. Исках го. Както и да заровя пръсти в мекотата на козината му.
- Здравей, двадесет и три – каза един глас. По женски нежен и топъл. Отне ми няколко минути, за да разбера, че говори в главата ми. – Виждам, че вече са ти дали първото червено. Което означава, че скоро може и да се срещнем… Аз съм девет, между другото.
- Застрелях го – отвърнах, прошепвайки.
- Предполагам. Все пак това е целта. Да застреляш някого от нас… Иначе сега нямаше да си тук и да си говорим. Такава е играта.
През решетките премина хладен повей, който разроши косата ми. Настръхнах, усещайки зърната на гърдите си втвърдени. Вятърът пренареди няколко купчинки листа и изчезна. Така, както и се бе появил. Гласът, обаче все още бе тук.
- Казвам се Йоанна и котката, която виждаш ми позволява да говоря с теб. Тя е моята антена… Ако ме разбираш. Стаята ми е в северното крило, а твоята гледа на запад. Завиждам ти на гледката. Обожавам залезите и ми липсват. Мога да ги наблюдавам само през тези котешки очи, а те не виждат света като нас. Все пак, когато си намериш животинче… надявам се да е скоро, може да споделим изживяването.
Улових се, че кимам. Усещах желанието в себе си, подобно на топче настанило се в слънчевия сплит. Горещо и причиняващо ми болка.
- Само ми обещай да оцелееш – продължи тя. Кимнах отново. Ако нямах причина, вече я бях намерил. Мимолетна и скрита зад тези жълти очи. – Сега те оставям. Носят храната и хапчетата. Не пий повече от сините… Ще намериш начин.
Лесно беше да се каже. Все пак аз намерих. Често решението идва само и то без да го очакваш.
8.
Пачино и Бандерас се появиха, разцепвайки секундата. Точни като атомен часовник и с тъпото упорство на кукувичката, изскачаща от дупката си. В случая – две кукувици. Както винаги едната с храната, другата с хапчето. Задачата на Бандерас беше по-лесна. Той само оставяше храната и чакаше мълчаливо да свърша с нея. Пачино натъпкваше лекарството в устата ми с видима погнуса всеки път. Вода не ми се полагаше. Гълтах го на сухо. После можех да пия колкото си искам от мивката в тоалета. Също доста трудно упражнение, предвид размерите й. Но се бях научил да се справям.
Не знам кой от двамата изтегли билета с по-лошия късмет. Или е бил разпределен по равно. Храната я излапах бързо. Печено месо с грах и пюре. Обрах, каквото можеше да се дообере с лъжицата и се уригнах.
Погледнах очакващо към Пачино. Кученцето, махащо с опашка за сладкия си кокал десерт. Той не чака много. Моментално измъкна хапчето и протегна ръка. В очите му проблесна онова изражение, каращо го да прилича на хлапе, промъкващо се в чужда къща. Отворих уста, докато в главата ми се търкаляше мисълта : Не пий повече от сините…
Отворих уста, обзет от паника. Пръстите на Пачино достигнаха целта си. Дали трепереха леко или така ми се стори. Той понечи да ги разтвори и тогава се стрелнах напред, оголил зъби. Неуспял да взема решение, оставих животинското в мен да вземе връх. Захапах ги силно и нямах намерение да пускам. От гърдите ми се изтръгна ръмжене. Той извика и се опита да ги издърпа. Това влоши положението му още повече. В устата ми се разля металния вкус на кръвта.
Вече не викаше, а направо пищеше. С периферното си зрение улових уголемяващата се сянка на Бандерас, надвисваща застрашително над мен. Не можех да направя нищо, стиснал очи и зъби в очакване на удара. Пачино квичеше безпомощно.
Юмрукът на Бандерас намери слепоочието ми. Болката се разля по челото ми, сякаш притиснато в менгеме. В отговор захапах още по-силно, което беше и нормалната човешка реакция. Когато се удариш стискаш зъби и псуваш.