Не съм от тук, за мъничко минавам.
Поспрях за ден във твоя свят.
Донесох ти от моите вълшебства
и няколко парченца красота.
Приших на джоба ти усмивка от лалета
и в дланите ти нежност посадих.
Не съм от тук обаче. И ще тръгвам.
А ти ми обещай да си щастлив.
Ако понякога ти стане страшно тъжно
за мен, момичето незнайно откъде,
не гледай сред звездите да ме зърнеш.
... Забравих се във твоето сърце.
caribiana

Този дъжд, който пак ме прегръща,
сякаш казва със свойте сълзи,
че надеждата все се завръща
в миг, когато най-много боли…
Просто сгушва се – птиче на рамото,
и не иска чадър за покров.
А светът се размива. И няма ме.
И съм спомен. Усмивка. Любов…
Този дъжд! Как разплиска душата ми
и изля се докрай през очите!
Най-красив е Животът, когато
всичко точно в сърцето е скрито…
А денят пак се стича на капки
по стъклото на мойте мечти.
Измълчах те във лист от тетрадка.
Този дъжд беше целият … Ти.

Мира Дойчинава

https://www.youtube.com/watch?v=j4f4-9osaeg

Всеки искаше да седне срещу нея. На когато този мъж го направи, тръпки ме побиха!
Марина Абрамович е жена на изкуството. Тя участва в специален проект „присъствието на артиста“, където бяха поканени непознати хора да седнат срещу нея толкова дълго, колкото пожелаят.

Оказа се, че има огромен наплив от желаещи. Някои сядаха срещу нея в рамките на няколко минути, други в продължение на час. Така един след друг, членовете от тълпата излязоха да споделят един миг с художничката. Марина седи над 7 часа на ден мълчаливо срещу своите посетители.

Това, което тази жена не знаеше е, че нейният бивш и голяма любов също е в списъка на желаещите да седнат срещу нея. Те са били идеалната двойка през 70-те и след като се разделят, не са се виждали в продължение на 30 години. Улай и Марина са били заедно в продължение на 12 години.

Това видео показва, че въпреки всичко, въпреки времето, което е минало, истинската любов никога не умира! Изражението на Абрамович ме оставя без думи всеки път когато гледам това видео!

https://www.youtube.com/watch?v=j4f4-9osaeg

Все още те изплаквам. Вътре в себе си.
С най-тайните невидими сълзи.
В най-тайните местенца на сърцето си,
които знаеше единствен ти.
Все още те сънувам, незаспивала.
И всичко ми напомня само теб.
Какво, като сега си просто мисъл,
избягала от други светове...
Какво като сега си само болка,
заключена във всичките ми нощи...
Все още те обичам толкова,
че те очаквам тайничко.
Все още...

Caribiana

Навън е нощ...

Навън е нощ. От тези - много тихите.
От тези - дългите. Без дъно. И без бряг.
Оттатък есента са само стихове.
Оттатък зимите е пролет. Няма сняг.

Навън е нощ. Дъждът си има сто причини.
Вали. Вали... Не съм, каквото бях. Не съм.
Моретата без чайки са съвсем горчиви.
А лятото дали не беше само сън?

Навън е нощ. От тези - най-мъгливите.
В мъглата самотата някак не личи.
И вятърът е от онези - дивите.
Научих се на дъжд. Сега ми се мълчи.

Навън е нощ. Живея сякаш наобратно.
Дъждът ме прави да приличам на порой.
Лекуват ли се белези от лава с вятър?
Кой казва, че морето е безкрило? Кой?

Навън е нощ. От тези - най-безсънните.
От тези, във които само се мълчи.
На пропаст ми прилича тъмното.
От тези, дето издълбаваме сами.

автор Селвер