Не ме оставяй сама
в дългата зима на делника,
залутана в това чуждо "у дома",
в седмицата ми от понеделници.
Не ме оставяй да стана птица,
превърнала крилете си в ръце ненужни.
Бог и небе откривам в зениците ти.
Студено ми е в моя свят и ми е чуждо.
Не ме оставяй да не те копнея дори за миг,
душата ми ще изкрещи като ранен войник.
Страхувам се. Без тази любов утре няма да съмне.
Невъзможни сме. Времето ли да върнем?
Ти и аз отдавна сме станали "ние".
Една стихия. Затова те заричам!
Не ме оставяй да не те обичам!
Автор:Род

Да погледнем в очите на ближния,
В душата му да влезем като в храм.
Да потърсим съвет от излишния –
малко трябва, да бъдеш не сам.
Да надникнем в света на децата.
Той добър е, непорочен и чист:
стъпка само дели двата свята,
но да видим, ни трябват очи.
Да измием лицето на грешница
от калта, от човешката злоба.
Колко дУши напълно безгрешни са?
Само тези, във женска утроба.
Да изстрадаме чуждата болка:
съпричастни да бъдем, е цяр
и за нас, и най-вече за болния –
Да дадем обичта си във дар.
Да сме хора е толкова лесно –
Трябва само ей тук да боли
Като рана от хорската болест.
Колко просто е всъщност, нали?
Румен Ченков

Когато всичко мине, ще сме други.
Ще дишаме... По-чисти и добри...
Ще знаем колко много сме изгубили
в идеята за даденост преди...
И няма да е същото небето,
щом вече сме с прогледнали очи.
Промяната се случва там, където
след болката настъпват светли дни...
Където всяко цвете е безценно,
където птиците са дар от Бог,
а нашето усещане за тленност
превръща се в най-вечния урок...
И знаем, че не ни е нужно много –
едно докосване за нас ще бъде чудо.
Оттук нататък следва само обич...
Когато всичко мине...
...се пробуждаме.
Мира Дойчинова - irini