Бис.БГ

по блог-темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук

Ще се плъзне зората от небесната шепа,
ще проблесне в косите й бялото.
И денят ще покълне от разсънени шепоти
с дъх на прясно кафе и раздяла.

Като есенен дъжд ще валят часовете,
ще потропват минутите грапаво.
Вечерта е прозрачната сянка на цвете
с дъх на мокри листа и очакване.

Щом сгъсти цветовете си зрели нощта
ще надникне в прозореца лунно око.
Под клепача му топло ще капне сънят
с дъх на есенен стих и любов.


Любовта есенна ли, зимна ли, важното е да я има, да е истинска и да топли душите ни!
има-любов!-истинска...
Има любов,
Която не забелязваш, защото тя толкова леко докосва студенината на ежедневието, че не би могла да го промени, ако някой не й подаде ръка...

Има любов, Която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци съществуване...
Има любов, Която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване...
Има любов, Която се колебае, дали да премине прага на настоящето и понякога го прави, а друг път просто си остава в бъдещето. Много често - завинаги...
Има обаче такава любов, Която независимо дали ще се случи или не, променя съзнания, срива стени, върши чудо след чудо...
Тази любов понякога адски боли, а друг път те задъхва от щастие. Понякога те води, а друг път е сляпа. Понякога те убива, за да те възкреси или да те погуби завинаги...
Такава любов не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш. Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано...
Когато се случи ти просто знаеш, че това е ТЯ! Знаеш, че животът ти тръгва в нов коловоз. Знаеш, че вече нищо няма да е така, както преди. Знаеш, че дори самият ти няма да си вече същият, като преди...
Това е истинската любов - тази която остава! И дори евентуално да си отиде някой ден, една част от нея остава в пукнатините на сърцето и напомня за себе си с меланхоличния си ревматизъм.
Остава в погледа и влагата в очите! Остава в сънищата нощем и спомените денем. Остава едновременно в миналото, настоящето и бъдещето... Защото само тя умее това!
Заспиват тихо уморените сълзи.
Заспиват уморените усмивки.
Дъждът не спи. Съвсем не спи.
Разказва мокрите си приказки,
в които рицарят спaсява любовта
във битка с вятърните мелници.
Русалката излиза на брега,
повярвала на лоша морска вещица.
Елиза някъде, наместо прежда,
пресуква нишки от копривени листа.
Луната мълчаливо се оглежда
в една изгубена пантофка от кристал...
А аз не съм от приказките уж,
но не заспивам.
Не вярвам да е грахово зърно
това, което страшно ми убива.
По-скоро е уплашена любов...
Дъждът вали, вали и преразказва
истории за разни чудеса.
А в мен е празно. Просто празно.
Или е пълно с тишина...
Ще те чакам хиляда години,
ти нали за това ме избра?
Ще намеря хиляда причини
да живея и да не умра!
Ще настъпват големи промени,
ще се сменят слънца и луни...
Ще пресъхват морета ,но в мене
нищо няма да се промени.
Ще си взема за четене книга,
ще отглеждам в саксия звезда,
ще живея сама -ще ми стига
малко въздух и малко вода...
Трубадури,поети,пройдохи...
И мъже от различни епохи
ще се спират под моя балкон...
И мъже от различни епохи
ще ми правят любовен поклон.
Но ще бъда сурова и хладна.
Ти нали затова ме избра?
Ще остана докрай безпощадна,
само с тебе ще бъда добра.
Всяка лоша мълва ще отмине,
ще ни срещне добрата съдба...
Ще те чакам хиляда години
ако ти пожелаеш това...
Ако бях дъжд...
Щях да валя през очите ти
...докато си спомниш Малкия принц,
бдящ над своята единствена роза.
Ако бях утро...
Щях да изгрея в сърцето,
за да стопля раните,които
нощите на сбогуванията в миналото
са ти причинявали.
Ако бях дъга...
Щях да поникна в душата ти,
като преливаща радост от Сътворението.
Ако бях мъгла...
Щях да се стопя като
последните ти сенки на съмнение...
Ако бях вятър...
Щях да ти върна хвърчилото,
което твоята детска ръка
някога е пуснала на воля.
Ако бях нощ...
Щях да осветля със звездите си
пътеката към теб.
Ако бях пътека...
Щях да вървя под нозете ти,
за да не се разминем отново.
Ако бях сън...
Щях да пребродя девет планети,
за да се сбъднем на десетата...
Ако съм всичко заедно...
значи съм те намерила!
защо-така-се-случва-много-често
Защо така се случва много често -
привързваме се, с някой се сближим,
а след това раняваме се тежко
и нямаме кураж да си простим…

Защо така е? Кой ще отговори?
Защо е страшно да се раздадеш
на своите най-близки, скъпи хора?
Ах, как боли, когато разбереш,

че някой, на сърцето ти доверен,
внезапно и без срам те е предал,
оказал се подлец и лицемерен,
нелепо обичта ти проиграл.

Приятелството трудно се открива -
до него водят хиляди сълзи…
Защото всичко истински красиво
изстрадва се, преди да се роди.
На улица "Вълшебна" номер пет
живеят котка и едно момиче.
Имат балкон с ажурен парапет,
перденца на цветя и на звездички,
саксии със оранжеви цветя,
завързани балони на простора,
а нощем имат люлка за Луна,
направена от облаци и покрив.
В градината им никне Тишина.
И музика. От няколко врабчета.
Когато му е скучно на Дъжда,
долита там и каца по дърветата.
А хора не отиват...Не и до днес.
Ти - също. Но ако аз изчезна,
оставям ти най - точния адрес:
Момичето от улица "Вълшебна".

Светулките ги няма. Ти ги взе.
Макар, че обеща да има нови.
Сега навсякъде около мен
е тъмно, и студено, и бездомно.
Но няма нищо...В Тъмната Гора
Снежанките от векове ги водят.
Ловците, вещиците, Любовта...
все някакви измислени герои.
Така си си решил...И аз - какво...
Прочитам приказката си до края.
Но този край е друг. Защото
не вярвам в принцове. И не желая.
Светулките ги няма...И сега
една Снежанка сам-сама се скита
в най-тъмното на Тъмната Гора.
Защото пак обърка приказките.