Бис.БГ

по блог-темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук
татко...татко...
Писмо до дъщеря ми!

Ще мине време моя дъще,
когато вече няма да ме има,
покоя ще се вмъкне вкъщи,
ще стане хладно, като зима...
Ще молиш времето да върнеш,
със спомена на мъничко момиче,
ще искаш пак да те прегърна,
ще помниш, колко те обичах...
В дома ни ти ще се завръщаш,
но... няма кой врата да ти отвори,
само тишина ще те прегръща
и няма със кого да поговориш...

Ще мине време, ще настане... тихо!
Ще шуми на двора бялата бреза,
в спомен твой ще съм усмихнат,
в окото ще съм пареща сълза...
Ще мине време - някога ще мине,
минавай скъпа, пък макар и рядко,
все още тук съм... и ме има.
Помни, че те обичам :
Татко.

Автор: Валентин Желязков
подари-си..надежда

Подари на душата си нещо,
за което отдавна жадува...
Топла ласка, вечеря на свещи,
две-три думи, които си струват.

Късче вяра във нещо забравено,
две мечти, като ново начало,
порив дълго, дълго сподавян,
и надежда за истинско цяло.

Подари си онези копнежи,
от които косят се краката.
И... пази ги, топло и нежно,
до когато вървиш по Земята."

нет


Помниш ли нашите нощи на свещ?
Бяхме тогава най-искрени.
Пламващи устни в допир горещ...
тихо прошепнати истини...

Дълги минути – две слети сърца.
Само луната ни гледаше.
И отразена в две бледи лица,
своя път по небето поемаше.

Помниш ли? Бяхме далеч от света.
Бяхме сами във безкрая.
Нямаше улици, шум, суета –
аз и ти в полутъмната стая.

Как изричахме нежни слова
и се гледахме с погледи влюбени...
Малкият пламък трептеше едва –
всичко бе тъй непринудено...

Хиляди пъти се връщам към тях -
нашите нощи изгубени.
Толкова нощи без теб преживях,
но са – повярвай! – сапунени.
:)