Благодаря на всички мои приятели които ме поздравиха за рожденния ми ден. Съжалявам че не ви отговорих подобаващо поради ред причини с които неизкам да ви занимавам. Доста време отсъствах но ще ви се реванширам  Благодаря ви още веднъж и ви желая прекрасен и усмихнат ден, бъдете щастливи  ОБИЧАМ ВИ !!!

Не искам да живея сам господи, ........не бих посмял. Обичам любовта отлежала, пенлива и горчива. Обичам нектара на страста. Обичам аз да любя ,.......до безкрай в нашият интимен рай. Обичам че бих умрял, без стон в ада за теб. За нашата орисия и клада, за общата месия в храма.

Задръж сянката с ръце
задръж моето сърце
последни светлини ми дай
в небесният ми Рай
Задържи, аз съм като донор
гостоприемен за последно
цветовете и греховете
бледнеят нагледно.
Задръж краката ми изправени
измъчвайки моите глезени
навярно ще има сълзи
загрижени от небесните очи.
Задържи ме здраво, до мен
предимство е този ден
може да не разбираш
моят цвят е зелен.
Трябва да потърсиш път към мен
той е тук и блести, блести
всяка дума наша ще приюти.
Всяка мисъл ще извиси
задръж за миг, проспи
обичай ближния , бъди
опора до сетните ми висини.
Задръж моята любов
тя и за теб ще гори
до ранни зори.

Когато любовта идва внезапно, човек застава между земята и небето, между ада и рая, и мъчно разбира къде точно се намира. Когато пише любовни стихове, поетът се среща и с ангела, и с дявола, без дори да ги е виждал. ...Веднъж някой ме попита: Любовта има ли цвят? Разбира се, отвърнах, тя е светлина, проявяваща се в хиляди багри, тонове и полутонове. Понякога е фатално лилава, друг път – скандално червена, често - идилично жълта или загадъчно синя... Многоцветна е, когато прелива от щастие! Сива е, когато потъне в самота. Ревността я кара да изглежда черно-бяла – себична, драматична, невъзможна. Но и тогава е красива, и тогава е светлина, макар приглушена от сянката.

Чувствата са толкава интересни, толкова различни и противоречиви, толкова истински и непринудени. Те просто съществуват.

В една прекрасна утрин се събуждахме по-щастливи, влюбени, намерили сякаш смисъла. В един топъл априлски следобед се появяваше нещо ново за нас, пролетта ни поднасяше своята изненада. И ние всички заживявяме с това чувство, непознато, натрапило се в живота ни. Давахме му всичко свое, но и много очаквахме от него. Беше надежда, живот, преоткриване.

Но, както пролетта често ни поднася неочакван прохладен дъжд, така и всичко изведнъж коренно се променя. И в една мрачна и дъждовна нощ всичко изчезна...

Тя погуби и чувството, и тези, у които то се беше настанило. И тогава дори звездите тъгуваха задно с тях. В онази черна, мрачна нощ те стояха до прозорците в стаите си и наблюдаваха далечната звездна Вселена. И не им оставаше нищо друго освен вярята, вярата, че след тази буря отново ще изгрее слънце. И със слънчевия изгрев на новата утрин ще има и нова надежда.

Дали можем да изслушваме ???

За мен има едно по-силно и по-свято чувство от любовта.Това е обичта.Тя сякаш е по-висша от любовта, по-стабилна и по-мощна.Мисля, че след време градация на любов и отдаденост се появява и обичта, която остава завинаги.Това е разликата между двете чувства-любовта може да пламне буйно и страстно, но така и може да си отиде, а обичта остава завинаги.

Без любов и обич светът би бил невъзможен.Изпълнен с омраза, войни и нечовешка жестокост.Любовта смекчава всички лоши чувства и изпълва душата с добро.Затова-обичайте се с чисто сърце и не оставяйте омразата да ви превземе.

Всеки цвят има свое име, идентичност и уникална краска. Но всички, различни по своему цветове, са тясно свързани. Всеки от тях се нуждае от топлината на слънчевия лъч, прокрадващ се измежду пухкавите, но застрашително тъмни дъждовни облаци. Лъжата е като щастието - ако е достатъчно "слънчева", може да те сгрее и без да видиш яркото слънце между всичките облаци върху синия небосвод.

Щастието е като слънцето, а ние хората сме като цветята. Живеем, за да се докоснем до сгряващата ласка на слънчевия лъч. Ако сме от онези цветя, които живеят по един ден, ще разберем какво е да копнееш по Слънцето, а то да е просто лъжа. Този единствен наш ден ние наричаме свой живот.Той ни е само един... но има ли значение, та нали можем да усетим слънцето вътре в себе си.

Често се случва да се почувстваме по този начин и в реалния живот. Живеем с надежда и копнеж по красивото и доброто, а те никога не се появяват. Но през това време копнежът по красивата лъжа е едно истинско щастие, траещо макар и само миг. Толкова мигновено усещане, колкото е необходимо и на слънцето да огрее зелените листа на замръзналите цветове, и да се скрие отново в царството на бурята, наречено живот.

Цветята са лекарство за човешката душа, те са пъстротата, необходима да промени сивотата на поредния скучен и тежък ден. Те са лъжата, която не носи пълно щастие, защото красивите букети са навсякъде и... в бялата болнична стая, но уханието им и пъстротата, която притежават, не могат да заличат напълно миризмата на старо и вар.

Трудно е да повярваш ,че може никога повече да не се налага да използваш благородната лъжа, която носи щастие.Този пример ми прилича на онзи момент, когато влезнах и набрах голям букет с цветя, а после с радост ги сложих в трапезарията, за да радват всеки, който мине. Но те умираха малко по-малко. Щастието от красотата им просто изчезваше, докато накрая не окапаха и последните, едва крепящи се листа от китния букет.

Тази картина описва самия живот - появявайки се на този свят, ние сме откъснати цветя. Чакаме щастието от слънчевите лъчи доста дълго време, толкова дълго, че сме принудени да се радваме дори и на дъждовните облаци, които ги възспират. Но един ден разбираме, че задаващата се буря е придошлият край и тогава листата ни просто окапват. Точно толкова бързо, както се изнизват човешките години...

Какво ще кажете вие за живота ............?