Бис.БГ

по блог-темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук
1234

ПИСМО ДО МАМА

Каква невеста си била ти мамо!
Как светнал младоженческия двор,
когато те извели на хармана
за пъвото ти сватбено хоро.

Като сърна на горската поляна,
внезапно озовала се в кордон-
изтръпнала-забравила си,мамо,
да сториш на свекървата поклон.

Ти-другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
Сто чирпанлии-набори на тати-
залели всичко с вино и със смях.

А ти в хорото-пъргава,чевръста-
отмеряш стъпки,в свян навеждаш взор.
А плитките ти-две змии до кръста-
пленили младоженческия двор.

Какви коси!Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.

Във тях и пресен черноземен блясък,
и златото на утринна заря,
среброто на подводен речен пясък
и бронза сив на хлебната кора

преливали се буйно или плахо...
Години,мамо,има от тогаз.
И три деца с косите си играха,
със тях играх във люлката и аз.

Те милваха лицето ми,когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.

Тогава ти завърза ги с чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
И дирех аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?

В такива дни аз-плахото селяче-
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш,
зад кладенеца привечер се скри.

На заранта-прегърбена и жалка-
с отръзани,с подпухнали очи-
прегърна ме и каза:"Припечелих малко.
Вземи парите,сине,и учи."

Сега са други времена и друг-простора.
Пораснах.Учих.Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора
и ненавижда,мрази ме врага.

Но пиша аз и искам да съм верен
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз веждам твоите отрязани коси.

Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли,кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб,на мен сега тежи?

Едва ли...Ала ще успея ,мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси!
ПАВЕЛ МАТЕВ

И пак тръгни

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен,най-злочест,
от парещите въглени намъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани,
нов път си направи и пак тръгни!

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнее в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи!

Трънлив и сляп е на живота ребуса,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко,не загубвай себе си-
единствено така ще го решиш!

Дамян Дамянов
1234