Бис.БГ

по блог-темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук
кой-си-ти,-читателю...
Кой си ти, читателю, зачел
стихотворенията ми след сто години?
Не мога да ти пратя ни едно цветче от
туй великолепие на пролетта, нито един
отблясък на златото на хей онези облаци.
Но отвори вратите си и гледай.
От цъфналата си градина набери
благоуханни спомени за отлетелите цветя
от преди сто години.
И в радостта на своето сърце дано
усетиш тази жива радост, която пя през
утринта на друга пролет, изпращайки
честития си глас напред през сто години.

Рабиндранат Тагор

н"Събуди ме тревожно пърхане на криле. Едно птиче по погрешка беше влязло през широко отворените прозорци на остъкления ни балкон. Не смеех много да се доближа, при всеки шум то започваше все по-силно да се блъска в страничните прозорци и тавана. Водено от своя ужас, не можеше да открие широкия и свободен изход. Няколко минути се чудих как да постъпя. Не можех да спра неговите опити да се спаси. Птичето не разбираше, че страхът и инстинктът му само да се бори, го нараняваха още повече. Самонараняваше се и аз нищо не можех да направя. Всеки мой опит да помогна засилваха неговия страх и болка. В един момент просто се изтощи и падна. Приближих се бавно и го взех в ръце. Сърцето му щеше да изскочи, но нямаше сили да се съпротивлява. Аз знаех, че го държат най-любящите и сигурни ръце на света, но то се страхуваше. Просто се протегнах през отворените стъкла и птичето излетя със смел устрем към свободата, правейки красиви фигури във въздуха. Даже не разбра, че цял ден тази случка нямаше да може да излезе от съзнанието ми… Питах се дали и край мен някъде има едни невидими, но топли ръце, които ме пренасят натам накъдето е свободата. Толкова често ни се налага да правим избори. От най-дребните и незначителни до най-големите и важни неща в живота ни. В кое училище да запиша детето си, на кой доктор да се доверя, това ли е партньорът, с който ще бъдем щастливи, кое е моето призвание, защо се налага да понеса толкова болка, как да преодолея своите ограничения…? Въпроси, избори и битки, всичко това е част от нашето ежедневие. Въобразяваме си, че решението изцяло зависи от нас и само от нас. Едва ли не издигаме себе си в ранг на Господ. И пропускаме един малък детайл – съществуването на нещата, за които нямаме сетива, че има някой или нещо с по-голям кръгозор от моя, че Животът си знае работата… Харесва ми да наричам силата, която не разбирам, но все по-силно усещам, Живот, да приемам и прегръщам това, което идва към мен с доверието и любовта на никога ненараняван човек. Както в онзи ден, в който съм се родила и съм поела за първи път въздух, с надежда, копнеж и вяра, че всичко около мен е любов. Искам да вдишвам живота без страх и оценки и някъде дълбоко в себе си да усещам компаса, който сочи моята посока. Толкова пъти съм била в ролята на птичето, до изнемога съм търсила начин да се справя, но и през ум не ми е минавало да се предам, да призная своята безпомощност. Или пък обратното, отказвала съм се без дори да влизам в битка за себе си и мечтите си, без да съзнавам, че трябва да разперя криле и да полетя и няма кой да го направи вместо мен, че аз трябва да намеря своите смисъл и посока в живота. Дълго търсих рецептата, как да разпозная, кога да водя битка и кога да се предам и доверя на невидимите любящи „ръце”, за да ми покажат изхода. Случайно открих, че Библията нарича Господ Вседържител. Влюбих се в тази дума, тя казва всичко. Когато крилете вече ме болят от лутане и битки, се предавам в ръцете на Онзи, който държи всичко – и Видимото, и Невидимото. И тогава, като по чудо, пред мен изниква спасението – проглеждам за изхода, който през цялото време си е бил там! Разбрах със сигурност, че ако нещо не се случва въпреки моите опити, старание и битки, то значи не е необходимо. Едно нещо е възможно, когато е необходимо. И когато дни наред правиш възможните неща, един ден просто се събуждаш и разбираш, че вече можеш и невъзможното!" Аксиния Цветанова

м


'' Защо те обичам? С чаша сутрешно кафе, заставам пред прозореца с купища въпроси, породени от просъниците ми и моето обичам те родено в тях. Раждащият се нов ден с утринна чувственост, ярко оцветена в оранжево, от изгрева показващ се високо в хоризонта притегля мислите ми далече от онова място между будността и съня, което всяка сутрин нашепва на сърцето ми любовта ми към теб. Защо те обичам? Дърпам пердето и се вглеждам в необятността на всичките възможни отговори на този въпрос. Протягам въображаемо ръка и започвам да търся правилното листче с верният отговор, иска ми се да мога наистина да бръкна в купа от сгънати хартийки и да изтегля една от тях, която след като развия да ми разкрие случващото се с мен. Но, не... не е толкова лесно и просто, защото понякога има въпроси на които няма логични отговори. Разбрах, че не е необходимо да знаем някой неща за любовта, защото тя обича сама да дирижира и зашлевява плесница на невежите люде които дръзват да я контролират. Аз бях такава-мислих, че ще мога да я променя по мой сценарии, но не успях да я пренапиша, опитах се също да я игнорирам, но тя като вирус влезе във всяка клетка от моето тяло, и единственото нещо което ми остана бе да я приема вътре в мен и да свикна с нея да живея. Да, любовта! Как, го прави? Не зная, но има силата да властва над нашите мисли и чувства. Велика е! И е толкова неразгадана с всичките тези въпроси които поражда в нас. Защо те обичам? Отпивам глътка кафе и продължавам да се взирам навън. Защо ти, защо не някой друг? С какво си по- различен, че тя любовта посочи теб на моето сърце? Защо, всяка сутрин се събуждам с това "обичам те"? И още въпроси, въпроси, въпроси... и знаеш ли всякаш, че вече не са ми необходими отговорите за тях. Но по късно, докато пиша тези редове си казвам, може би любовта чрез теб ме учи да обичам, но не просто да обичам, а ДА ОБИЧАМ, теб, себе си, него, нея, целият свят...

Вярвам в делничната любов. Тази, която не свършва с угасването на живота. От Мария Касимова-Моасе
13 февруари (четвъртък) 2014

Мария Касимова-Моасе. Журналист. От тези, дето в един миг палват с мръсна газ метлата, а в следващия ще те раз- реват като ученичка. Ранният й вестникарски период сме го изпуснали, но по списа- нията я четяхме на екс – в Едно, Капитал Light, Amica и НЕЯ (на което бе съосновател и главен редактор). Практикува и като консултант по етикет и протокол
Сподели:

Свети Валентин и пришитият за ореола му празник на влюбените подхранват присъщата ми остра ирония. Не защото не признавам любовта или тя липсва в живота ми (тук суеверно почуквам на дърво), а защото целият й толкова личен, деликатен и уникален за всеки смисъл се превръща в опаковка, която продава празнотии.

Няма четиринайсти февруари, около който поне на три кръстовища в града да не се опънат билбордове с илюстрация на две преплетени чаши шампанско или огромно червено сърце с панделка, на които да пише нещо от сорта на „Мише, обичам те!", „Пате, прости на Прасчо!" или - още по-лошо - някой дълбокомислен опит за любовна метафоричност като „Попитах в Рая дали липсва едно ангелче, защото ангел като теб не може да се роди на Земята".

На мен любими са ми магазините за бельо, където любовното въображение на стилистите е впечатляващо. Според квадратурата си, витрината може да се превърне от сцена за поочукан пластмасов женски торс, облечен в леопардов принт и посипан със сърца от станиол, до цяла червено-златна спалня, на която се разгръща сюжет като за евтин порнофилм. То не са сатенени чаршафи (червени, разбира се), то не са огледала с пухчета, то не са абажури и лампи с ресни, разкекерчени пластмасови манекенки по жартиери, гушнали миловидни хипопотамчета или гердан перли. Във валентинската надпревара се включват и хранителните магазини, които затрупват местата за бързооборотни стоки около касите с шоколадови сърчица с индустриален вкус и картички с готови лексиконни четиристишия за любовта с по един презерватив „фор фри".

Ето как, докато си напазаруваш маслото, хляба и бирата, дет' се вика, ще забършеш някой и друг любовен сувенир и няма какво повече да го мислиш. На самия ден вероятно ще се озърташ в офиса дали няма да доставят букетче хризантеми за теб с картичка от Него. Може би ще трепнеш дали вечерта ще си получиш годишния зюмбюл сега или на осми март. Сигурно ще се чудиш и ще се сети ли Той да каже, че те обича и дали изобщо ще вмъкне в графика си някоя и друга вечеря за вас, двамката, в кварталната пицария.

Ти, от своя страна, като една истинска влюбена, ще се постараеш малко повече. Ще отидеш на фризьор, ще си купиш бельо (прозрачната нощница с пухчета), ще му подариш смешни боксерки с биберончета или най-малкото - червено сърце на дървена дръжчица. Ако усетиш, че е забравил какъв ден е днес, може би ще се нацупиш, ама малко, защото иначе рискуваш да си останеш вкъщи. А после какво ще разкажеш във фризьорския салон?!

Та така с деня на влюбените. Под цялата тази лепкава панаирджийска помпозност и розов триумф на китайската лека промишленост, някъде там, с палец натирена, сдухана, натъпкана като маджун на прозорец с постоянно течение, стои любовта. Толкова е малка и притеснена, че няма сили да смачка опаковките. Толкова е индустриализирана, пресметната и тиражирана, че крепи на рамена печалбите от себе си и не смее да ги изпусне, за да не я смажат. Превърнала се е в нечий образ на собственото си значение. Във ваденка, която да изчоплиш с нокът, когато ти омръзне да я гледаш. В документ за демонстрацията на нечии чувства. Не в самите чувства.

И все пак любовта си е там. Съществува. Твърдя това без капка от острата ирония, на която съм способна. Не само защото съм я срещала, а и защото още се уча да я живея пълноценно. Приемам уроците й точно така, както претърпелият много загуби суеверно почуква на дърво - смирено и с малко страх да не я обидя с нехайство. Вече не я виждам в червените балони, с които един мъж някога украси насред булеварда цялата ми кола. Не я разпознавам в набързо купената от летище и подарена с апломб ужасно скъпа чанта. Не намирам сладостта й в изсвирената от ресторантски оркестър „наша" песен, по време на която задължително трябва да поклащаме охладнелите си един към друг тела в блус. Не обичам фабричния шоколадов вкус на любовта, поднесена под формата на торта като десертно извинение за някаква малка, но болезнена небрежност. Не вярвам в тази любов.

Вярвам в делничната любов. Виждала съм я и, слава Богу, продължавам да я виждам всеки ден. Като дете се чудех защо баба изпращаше дядо да спи следобеден сън всеки ден с едно „Айде, явурум, леки завивки!" Било е любов. Помня баща ми, който, заедно с пресния лук и килото домати от пазара, всеки ден носеше на мама букетче невени; как когато тя заспиваше с килнати очила пред телевизора, тихинко ги сваляше от очите й, за да не се нарани, завиваше я с одеалце и оставаше да я погледа няколко секунди. Било е любов.

Веднъж с крайчеца на окото забелязах един красив мъж със сребърни коси, докато минава зад стола на жена си, лекичко да повдига крайчеца на жилетката й, за да завие оголеното й рамо. Направи го с такова внимание, сякаш можеше да я счупи. Било е любов.

Таткото на най-добрата ми приятелка гасне в последните си дни, а единственото, което тя избра да ми разкаже през сълзи за него, беше как паркирал огромния си камион (бил е шофьор цял живот) край поляни с полски цветя, слизал от каросерията и тръгвал из тях да бере цветя. Хич не му пукало как може да изглежда един здрав, прав мъжкар из нивята с маргарити, макове и люляци - просто крачел из тревите и берял, берял, берял за жена си. Връщал се вкъщи с огромни дъхави, полски букети, които майка й можела да обхване само ако много, много силно ги прегърне.

Това е огромна любов. Такава, за която няма специални дни, защото тя е делнична. Живее в ежедневието и не свършва с угасването на живота. Тя е там - в топлото кафе сутрин, чийто аромат стига до носа ти, докато някой те е оставил да се излежаваш. В нарязаната специално за теб на парченца ябълка. В неочакваната целувка зад врата, докато работиш. В онова погалване, дето майките го могат - по челото, с отместване на падналия в очите кичур. В дребното скарване, че ходиш прекалено гол, пък навън е студено и ще настинеш.

Имам прекрасна вуйна. Когато вуйчо ми умираше пред очите ни, тя топлеше в ръцете си студените му стъпала и отчиташе с тялото си напредващия към сърцето смъртен хлад. Изчака го спокойно да издъхне, за да си отиде в мир. Погали за последно челото му. След малко, докато се щурахме в търсене на разни битови подробности около погребението му, едва едва придърпа одеялото до гърдите му, за да го завие и тихо му се скара: „Ех, бе, Иле, и какво направи ти сега?..." После му изглади риза.

Това наистина е любов.

Любовта не е да се събуждам до теб. Любовта не е в думите, цветята, подаръците и чашите с вино. Любовта е малка надежда, че съм в мислите ти преди да заспиш и в усмивката ти, когато си спомняш дните със мен. Любовта е, когато ме хващаш за ръка и виждам страха в очите ти. Любовта е, когато ме носиш в теб, където и да си, и мислено прекосяваш хиляди километри за целувка за лека нощ. Любовта е, когато правиш нещо мъничко само за мен, с което ме разплакваш от радост... и знам, че ме обичаш... и знам - това е любовта!


Радост Георгиева


ж

"Усещането, че другия те приема, точно такъв какъвто си... Усещането, че си желан, очакван, обичан, необходим... Усещането, че си единствен и достатъчен за другия... Това са вълшебни усещания. Усещания, които те карат да се чувстваш жив! Истински и цялостен... Тогава си само и изцяло себе си... без преструвки, без притеснения... тогава си истинския ти... Тогава осъзнаваш, че това е щастието.. Двамата сте едно цяло... неделимо и неразделимо, независещо от околните условия. И тогава ти иде да благодариш с цялото си сърце на Съдбата, на Живота, че ти, точно ти, си получил тази възможност да срещнеш своето щастие..."


ж