Бис.БГ

по темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук

Клуб: Притчи

User Avatar

 
Едно време,отдавна,много отдавна,на Земята имало само Черно и Бяло. Хора и треви,животни и цветя,планини и гори,реки и морета били бели и черни. И добре си живеели всички твари,те не познавали другите краски, та не тъгували за тях.


Обаче един ден се случило нещо страшно и тревожно. Скарали се Черното и Бялото,че не могли Земята да поделят.А лютата им битка отроче дала–Сивото. След всяка среща на Бялото и Черното се явявало то, та почти целия свят превзело.Сивото ставало все по-силно и мощно, та разбрали двете враждуващи краски,че никой от тях няма да властва на Земята.Но срам ги било за помощ да молят,а гордостта им не позволявала да спрат. И продължавала безумна война надлъж и нашир, и никой не отстъпвал.
Нечувана сивота била навсякъде, където Бяло и Черно се срещали.
Пропищяло мало и голямо, и виковете чак до Небесата стигнали. И чул ги Ангелът, на когото била поверена Земята. И втурнал се със своите войнства, хора и твари да избавя, но Сивото било вече силно.
Отишъл тогава Ангелът при Господа за помощ, а по белите му крила имало сиви ивици.
И чул Господ молитвата му и смилил се над Земята и всички твари, та нови краски създал – Бяло и Черно в хармония да живеят. Че ясно било – трета сила е нужна, та мир да има.



Явили се тогава Червеното, Оранжевото и Жълтото, Зеленото и Синьото, и най-накрая – Виолетовото. Коленичили пред Господа и пъстроцветна дъга около престолът Му засияла.
И рекъл им Господ:
- Идете, чеда мои, та Земята и хората да оцветите, с багри и красота от сивота и безличие да ги спасите!
На Червеното дал над живота и любовта да властва, и да оживотвори цялата Земя.
На Оранжевото заповядал здравето и правдата да пази.
Като дошъл до Жълтото, Той му поверил ума и радостта на човека, та да е разумен и весел. Всичко, що расте и се развива, Господ обагрил в Зелено, да се радват тварите на плодородие и изобилие.
А със Синьото той оцветил небето, та да напомня за свободата и истината, та с вяра и красота да живеят хората.
На Виолетовото строго рекъл:
– Иди и пази Царството Ми, защото на тебе сила и власт давам!
Но с благост и почит действай, защото Милостив и Благ съм!
Научили за това Бялото и Черното, та се примолили:
– Господи, двамина бяхме, та цялата Земя не поделихме, а Ти и други като нас пращаш. Обещаваме, всичко сами ще оправим, само Земята ни не отнемай!
Та отговорил им Вечният:
- Не война и бран, а мир ще има вече! Моят Мир и Милостта Си ви давам!
И отсега нататък на Бялото било отредено на хората всичката си светлина да дава, да бъде чисто и съвършено, пълно с всички краски. Но да има равновесие, на другия край Господ поставил Черното, и рекъл му от силата си на Бялото да заделя.



И така през всички нови краски потекла Силата Божия между Черно и Бяло, та нов и чуден живот на Земята дала. И ето че по багрени пътеки черното и тъмнината на светлина и виделина ставали.


Светла и цветна станала доскорошната сивота.
:):):)





И заживели хората цветно и красиво, и шарена багреница живота им изпълнил.
..............
Минало време, а сред живите краски и пъстър живот, едничка зебрата за древните дни напомняла...

:):):)

User Avatar

 
"Това е невъзможно!" - казала Причината.

"Това е безразсъдство!" - отбелязал Опитът.

"Това е безполезно!" - отрязала Гордостта.

"Опитай..." - прошепнала Мечтата.
***

Мечтите са като огромни океани . Може да се преплуват с лекота.
Може да се изкачат върхове с острота.
Може да се открият степени и системи пак там – в света на мечтите.
Там – в този свят е много красиво.
Защото няма невъзможни неща. Защото няма несигурни неща.
Защото няма неверни неща.
Защото няма ограничители, няма парадигми стари, няма проекции песимистични
Защото оптимистът мечтае.
Защото вярващият мечтае.
Да мечтаем. Да вярваме в мечтите свои.
Да окриляме мечтите на детето в нас и до нас. Да не спираме да мечтаем като мъже, като бащи.
Да не излизаме от тази магия на мечтите като жени, като майки.
Защото там – в твоите, в моите,в мечтите на всички е не отклонението човешко,
а отклика човешки да направим света още по-човешки , още по- красив.
Поклон на мечтите.
Те заслужават това. Те искат това..

User Avatar
Мило мое, сега ще ти разкажа най-хубавата и най-истинската приказка на света. Това е приказката за най-красивото и най-доброто Дете и за най-красивата и най-добрата девойка, и за техния приятел Данил. Но защо се чумериш? Та нали всички деца са красиви и добри. Това са нашите земни ангелчета. Все пак това е нещо особено.

Девойката се казва Мария. Тя се е родила преди повече от две хиляди години, но е жива и днес. Тя е тук, в твоето сърце. Ако не вярваш, повикай я в молитва така: Пресвета Богородице, спаси нас! и ще почувстваш колко благо те милва тя.

А момченцето? Е, нека това засега да бъде тайна.

А знаеш ли кой е Данил? Това е този малък тъжен пастир, който е свирел толкова хубаво на кавал, че и овцете и агънцата са го слушали. Само едно малко палаво агънце не е обръщало внимание на това и се отделило в гората. Заради това и Данил е бил тъжен.

Но виж ти чудо! Той видял в сумрака прекрасна девойка на магаре и човек в чийто очи искряла доброта и праведност. Това били Пресвета Дева Мария и нейният защитник Йосиф.

На Мария наистина й трябвала защита, защото нямала никакъв близък. А с нея се случило нещо невиждано и нечувано, най-голямото чудо на света.

Но за това ще ти разкажа по-късно.

Един лош цар издал заповед за преброяване на населението. Затова Пресвета Дева Мария и праведният Йосиф тръгнали за своето родно място Витлеем.

Вървейки през гората те видели едно премръзнало агне и го взели със себе си. На влизане във Витлеем, те срещнали младия Данил. Като видял, че той е тъжен, Йосиф извадил палавото агне от пазвата си и му го дал.

Данил благодарил на своите нови приятели и ги попита накъде са се запътили в тази студена нощ. Тогава Йосиф му казал, че отиват във Витлеем да потърсят място за нощувка.

- О, трудно ще намерите сега свободна стая, защото селото е препълнено с хора заради преброяването. Ако не намерите къде да се настаните, там при онова голямо дърво има един обор. Сега той е свободен, - казал Данил и се сбогувал със своите нови приятели.

И наистина, Пресвета Дева Мария и Йосиф напразно търсили място във Витлеем, където да се настанят. Но за тях не се намерила нито една свободна стаичка в цялото село.

Пресветата Дева била много скромна. Затова тя помолила праведния Йосиф да отидат в обора, който им показал малкият овчар Данил.

Пътят до обора бил осветен по-ясно отколкото през деня. Никога звездите не са блестели така, както през тази нощ! Но една от тях била по-светла и по-чудна от всички останали.

Това е била нощта в навечерието на Рождество. На Пресветата Дева й предстояло да роди.

Всичко било чудесно и в тази тишина тя започнала да си спомня как когато била на три години, нейните прекрасни родители Йоаким и Анна я отвели в храма, за да живее там.

Ти знаеш, че тогава Църквата всъщност е била училище.

Със своето пречисто сърце тя е обичала Бога, както никой преди нея и никой след нея. А нашият Бог всичко вижда и всичко знае и като видял сърцето на Мария, изпратил архангел Гавриил да и каже, че по свръхестествен начин ще роди Богомладенеца Иисус. Пресвета Дева Мария била толкова послушна, че казала на архангела най-хубавата молитва: Нека бъде Божията воля! И ти казвай така в своята молитва и винаги ще ти бъде добре.

Родителите на Мария Йоаким и Анна се преселили в Царството небесно и свещеникът поверил грижата за нея на праведния старец Йосиф.

Но не само добрият Йосиф, но и небето и земята, и самият Бог, се грижели за нея в тази свята нощ.

Но какво се случило с младия Данил? Нещо чудесно трепкало в неговото сърце.

“Как да спя в топлото легло, докато моите уморени и премръзнали приятели се лутат по улиците на Витлеем? Трябва да ги намеря и да им помогна!”, мислел си Данил.

Като погледнал през прозореца, той възкликнал: - О, Боже мой, каква чудесна звезда има на небето.

- Виж, и в обора блести светлина! Може би все пак са тук? Може би им трябва помощ? Трябва бързо да отида при тях.

Оборът е бил много близо и Данил бързо дотичал до него. Неговото малко палаво агънце го следвало неотстъпно по петите.

- О, Боже мой, каква е тази чудесна светлина? – попитал малкият пастир.

Той боязливо почукал. И ето, на вратата се показал праведният Йосиф, но озарен с такова щастие и радост, че Данил на мига се стъписал.

- Какво ли толкова чудно се е случило с моя нов приятел? –запитал се малкия пастир.

- Даниле, Христос се роди!

- Моля? - попитало смутеното пастирче.

- Казвам ти малък приятелю, Христос се роди! Ела и виж!

- Терирем, терирем, терирем...

- О, Господи, та това е най-хубавата приспивна песен, която някога съм чувал, - тихо прошепнал смутения Данил.

В главата му започнали да се появяват много въпроси.

- Дали така Майката приспива Детето или пеят самите ангели? И дало това е Дете или е Слънце? Къде се намирам? Нима обикновеният обор може да бъде по-красив от царския дворец?

- Виж как волът и магарето топлят със дъха си Детето и Майката!

- О, Боже, дали това е сън или е истина? – прошепнал Данил. – И дали това е Бог или е Дете?

- Това е Богомладенец. Казва се Иисус. Ето, наистина Христос се роди! Йосиф казал на смутения пастир: - Пристъпи спокойно при Него.

Данил се приближил бавно до Пресвета Богородица, която приспиваше в своя скут Божия Син и Своя Син. Изведнъж някаква тъга завладя чисто сърце на Данил.

- Защо сме такива ние хората? Вместо в царски палати позволихме най-красивото дете да се роди в обор!

- Даниле, това е Божията воля, казал му Йосиф.

- Но какво ще стане, ако настине? – попитал Данил, и бързо свалил своя топъл шал и го подал на Пресвета Богородица.

- Моля те, повий Го в този шал. Това ми е най-скъпия дар от мама.

След това извадил от джоба си своя кавал, подал го на Йосиф и му казал:

- Моля те, свирете с този кавал на Христос приспивна песен; това ми е най-скъпия подарък от татко. Нямам нищо друго да Му подаря.

Тогава Пресвета Богородица казала: - Ти му подари най-скъпия дар на света – любовта.

А Христос като че ли искаше да каже:

- Да, любовта е най-красивия дар.

Но вместо думи само отворил клепачите на своите красиви небесносини очи и се усмихнал на Данил.

Но тишината била нарушена от някакви необикновени гласове. Йосиф и Данил излезли пред обора.

И, ето чудо, там стоеше множество народ, които носеха безброй подаръци. Те се бяха събрали около един пастир, който им разказваше как в полето сред пастирите изненадващо слезли много бляскави ангели и един от тях им казал, че в един обор във Витлеем се е родил Иисус Христос, Спасителят на света.

- Дойдохме да се поклоним на Царя и Спасителя, на нашия Господ. Пуснете ни при него, - викаха всички в един глас.

Елате! - покани ги Йосиф.

Изведнъж настанала пълна тишина. Полека-лека всички влизали в обора с някакво чудесно страхопочитание, покланяли се до земята на Богомладенеца и оставяли своите дарове пред яслите, в които спял Христос.

След това коленичили, а една необикновена жена започнала да пее боговдъхновено.

Всичко било чудесно, изпълнено с празнична молитвена радост.

Опиянен от щастие, Данил се върнал в къщи, легнал в своето топло легло и заспал блажен сън.

Няколко дни по-късно във Витлеем пристигнали трима мъдреци от Изтока. По този дълъг и опасен път денонощно ги водела една необикновена, много, много сияйна звезда.

Според техните мъдри и много стари книги, тази звезда била знак, че се е родил Царя на царете. Те дошли да Му се поклонят. Донесли Му като дар царски подаръци – тамян, злато и смирна.

Минали дни и години, а свидетелите на Христовото раждане разказвали за първата рождественска нощ, за раждането на Сина Божи.

А Данил? Когато и да погледнел към обора или към небето и започнел да се моли на Христос, бързо си спомнял, че Христос е тук в неговото сърце, и препълнен с любов възкликвал:

- Ела, Господи Христе, моля ти се ела и се всели в сърцата на всички деца и на всички хора!

Това се случило преди две хиляди години. Тогава Христос е дошъл и завинаги останал в сърцата на всички деца и на всички добри хора.

Ако не ми вярваш и ти го потърси с молитва в своето сърце точно както и Данил. Тогава ще видиш, че Христос е тук и че ти, както и Данил, никога, но наистина никога, няма да го забравиш.
User Avatar

Попитали мъдрец:
- Колко вида приятели има?
- Три - отговорил той.
- Има приятели като храна - всеки ден ги търсиш.
- Има приятели като лекарство - търсиш ги, когато са ти нужни.
- Има приятели като болест - винаги те търсят теб.
User Avatar
Дошли веднъж при един мъдрец тримата му най-добри ученици. Той през това време размишлявал над тайните на битието, тъй че те трябвало малко да го почакат. Изчакали го те, след което той им предложил да влязат един по един при него и да го питат каквото ги интересува.
Първият влязъл и го попитал :
- Учителю, не знам накъде да вървя..... Какво ще ме посъветваш - по какъв път трябва да тръгна?
- Щом не знаеш накъде вървиш, е без значение накъде ще тръгнеш. Просто си избери един път - и тръгни по него. Всеки път може да те изведе до целта. - отвърнал мъдрецът.
Излязъл си ученикът, доволен от отговора на своя учител. Влязъл другият ученик и го попитал :
- Учителю, аз осъзнавам, че досега съм вървял по един погрешен път..... Кажи ми какво да правя? Как да постъпя?
- Няма погрешен път. Всеки път дава някакъв опит.... Но ако този път не ти допада - тогава поеми по друг път. Обаче първо прецени дали новия път ще ти допадне - и чак тогава тръгни по него.
И този ученик останал доволен от мъдростта на своя учител - и си излязъл. Тогава влязъл третият ученик и тихо казал :
- Учителю, осъзнах, че всичко, което си ми казвал до момента, почти не ми е било от полза - въпреки че е било мъдро и смислено. И реших да те напусна - и сам да търся пътя си, независимо дали правилен или грешен.....
Мъдрецът се усмихнал и му рекъл :
- Браво, ти осъзна една от най-големите истини - че независимо от мъдростта ми, не съм аз човекът, който да ти казва накъде да вървиш. Защото сам трябва да намериш пътя си - а не все да чакаш аз да ти казвам по кой път да вървиш. Та, пожелавам ти щастие и късмет.....
- И аз също, учителю. И сбогом! - стиснал му ръка ученикът и си тръгнал......
User Avatar

  

Живеел един старец – отшелник със своите ученици. Един от тях имал слабост да одумва хората и да разнася клюки. Старецът му направил няколко пъти забележки, дори пред братята го порицал, но онзи не се поправял.
Тогава веднъж старецът го извикал и му заповядал:

- Вземи си възглавницата и ме следвай!

И онзи направил както му било заръчано. Завел го старецът на един хълм, където било ветровито и му заповядал отново:

- Изсипи сега перушината от възглавницата!

Младежът изсипал всичката перушина и вятърът начаса я отвял на всички страни и я отнесъл.
- Сега върни перушината обратно във възглавницата! – заповядал строгият старец.

Младежът, който бил дал обет за послушание се затичал насам – натам след перушината, но освен няколко перца не могъл нищо друго да събере. Върнал се при старецът и му казал:
- Не мога, отче, вятърът я развя и отнесе!
- Тичай и събирай! – извикал му старецът.

Онзи тичал напред – назад, нагоре и надолу по хълма, но почти нищо не могъл да улови. На свечеряване капнал от изнемога се върнал на върха при стареца (който се молел за него през това време) и му казал:
- Простете, отче, но нищо не можах повече да събера.
Тогава мъдрият старец му казал:

- Сине, така е и с изпуснатите думи и клюките – щом веднъж излязат от устата ти, хорската мълва ги разнася по всички краища на света и ти нямаш повече власт над тях. Затова пази си езика и съвестта, да не би да изтървеш някоя грешна дума от устата си!

От интернет

User Avatar

Едно  цвете беше тъжно, много тъжно. Толкова болка се бе събрала в него, че  то не искаше да отвори нежните си листенца и да разцъфне. Как ли не го  моли денят, който искаше да се порадва на красотата му. Как ли не му се  моли нощта, която искаше да усети аромата му. Нито слънцето, нито  звездите, нито капките роса, които се събуждаха на стъбълцето му, успяха  да го склонят. Цветето беше толкова нещастно, сигурно заради червея,  който се бе загнездил в корените му и говореше зли думи.

Една  сутрин отнякъде долетя пчела. Тя забеляза цветето и забръмча около него.  Не си мислете, че е празно нейното бръмчене. Не. Тя говореше благи думи  на цветето. Разказваше му за утрото и деня, за безброй далечни места,  пълни с красота, говореше му за чудните усмивки на дъгата, за любовната  песен на щуреца. Да, прости неща говореше пчелата, и познати. Говореше  безброй добри и благи думи, безброй красиви и нежни неща. И когато каза  колко много капчиците роса обичат цветята, цветето най-после се усмихна.  Разтвори чашчицата си и запя. Тогава вятърът дойде и започна лекичко да  танцува с него. Слънцето го погали. Облаците дотичаха да се насладят на  красивото цвете и дъждът го окъпа. Изведнъж червеят, който беше в  корените и измъчваше цветето с лошите си думи, усети чуден аромат и  изпълзя да види какво става на белия свят. Цветето беше свободно и  ароматът му заля света, и в душите на всички разцъфна радостта, и  пчелата напълни кошницата си с мед и отлетя.



Венцислав Йорданов Динев

User Avatar

   

Човек идва до вратата на Закона и иска да влезе. Пазачът отказва да  го пусне, но казва, че ако чака достатъчно дълго, може би някой ден в  несигурното бъдеще е възможно да му позволи да премине.  

Човекът чака ли, чака, остарява, опитва се да подкупи пазача,  който взема парите му, но пак отказва да го пусне през вратата. Човекът  продава вещите си, за да получи пари и да предлага още подкупи, които  пазачът приема, но въпреки всичко не му позволява да влезе.

Когато взема всеки следващ подкуп, пазачът обяснява: "Правя това, за да не загубиш напълно надежда."

В крайна сметка мъжът остарява, разболява се и знае, че скоро ще  умре. В последните си мигове той събира енергия, за да зададе въпроса,  който го е озадачил през годините: "Казаха ми- обяснява той на пазача, -  че Законът съществува за всички. Защо тогава става така, че през  всичките години, в които седях тук да чакам, никой не дойде до вратата  на Закона?"

 

"Тази врата- отвръща пазачът- е направена само за теб. И сега ще я затворя завинаги." И затръшва вратата, докато мъжът умира.

User Avatar
Вървял човек и намерил щастие.

-Ти чие си? - попитал.

-Загубено съм - тъжно отвърнало щастието.

-Щом си загубено и не знаеш чие, бъди мое!

Казал и го направил. Метнал щастието на рамо и продължил нататък. Но не усетил никакво въодушевление, все едно щастие няма.

-Защо така? - попитал човекът щастието.

-Защото ако щастието на друг намалява, твоето не става повече.
Визитна картичка

Име:Притчи

Създаден: вторник, 31 март 2009

Членове: 31

Описание: кратките иносказателни и нравоучителни разкази

Модератор(и): пифче

Галерия
Членове