Бис.БГ

по темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук

Клуб: Зоопарк

User Avatar
леопардов-гекон-eublepharis-macularius
http://exoticus.org/v1/index.php?id=235 Общи характеристики
Леопардови­ят гекон (Eublepharis macularius) е влечуго от семейство Геконови (Gekkonidae). Местата където се среща в природата са Пакистан, Иран и Западна Индия. Геконът е нощно животно, той се храни и ловува нощем. През деня геконът си отпочива, скрит в малките пещери между камъните, където има малка влажност. За разлика от повечето гекони, леопардовият гекон има подвижни клепачи и му липсват “кукичките” на пръстите на краката, които позволяват на останалите видове гекони да изкачват вертикални повърхности. Размерът на типичния представител на леопардовите гекони е 20- 25см. Цветовата окраска на повечето възрастни индивиди е жълто на тъмно - кафяви петна.

Терариум

Най-добре за леопардовите гекони е да бъдат отглеждани в специално построен за целта вивариум или приспособен аквариум с капак, чиято дължина трабва да бъде поне 60 см, а на ширина - 30 см. Височината не е толкова важна, но все пак е добре да е повече от 20 см.
Аранжировката на терариума е много важна. Обикновено за подложна субстанция се използва пясък. Пясъкът трябва да е подходящ за гущери - не трябва да е нито много фин и остър, нито много груб.
Вестници също могат да бъдат използвани, въпреки че са значително по-неестетични от пясъка и изискват по - честата им смяна. Пясъкът също така позволява на гекона да копае. Растения в терариума не са нужни, а пустинни растения като кактусите могат да причинят в действителност пронизване по нежната кожа на геконите. Далеч по - добри за ползване са парчета плавей, парчета корк или големи камъни. Те ще бъдат използвани от гекона както за катерене, така и за скривалище. Ако използвате камъни, трябва да бъдете сигурни, че те няма да се срутят върху тунела на гекона, да държите камъните по-далеч един от друг може би е по-добре, отколкото да ги лепите с лепило един за друг.

Желателно е в терариума да има поставена отоплителна лампа, която да поддържа 28- 33 градуса Целзий през деня и 18 - 20 градуса нощем. Геконите са нощни животни, поради което ултра - виолетовата светлина не им е необходима.
В естествената си среда геконите не пият много вода, но в терариума винаги трябва да има купичка с прясна вода за всеки случай.

Нагоре


Хранене
Леопар­довият гекон е хищник. Основната му храна във Вашия дом трябва да бъдат щурците. Възрастните гекони могат да консумират и брашнени червеи или скакалци. Не е препоръчително да храните Вашия гекон с условени от Вас насекоми, тъй като те могат да съдържат пестициди или хербициди, които да се окажат фатални за него. В никакъв случай не хранете гущера със светулки, тъй като в много случаи те причиняват смърт на гекона. Всяка храна трябва да бъде съхранена поне 24 часа преди да бъде дадена на гекона и за малките е добре някои от щурците да бъдат поръсени с калций. В размножителния период в храната на женския леопардов гекон трябва задължително да се добавят мултивитамини. Полезно е да храните младите гекони от време на време с разбити сурови жълтъци - един добър източник на протеини за Вашето животно.
Геконите се хранят три пъти седмично.

Нагоре


Размножаване
Р­азликата между мъжките и женските леопардови гекони е трудна за определяне с просто око. Все пак може да се ориентирате по някои външни белези. Мъжкият има по-вирока глава и врат, докато тялото на женската като цяло е по-едро.
Сезонът за размножаване на леопардовите гекони е от януари до октомври, а снасянето на яйца започва от декември и свършва март. Бременността трае приблизително 30 дни, а инкубацията трае от 6 до 12 седмици. Обикновено женската снася по 2 яйца.
Много важно е да се знае, че леопардовите гекони живеят на хареми, т.е. живеят на групи, които се състоят от един мъжки и повече от една женски. Може и да са само мъжки и женски гекон. В един терариум обаче никога не гледайте повече от един мъжки гекон, тъй като мъжките екземпляри на едно място ще се бият поради своите териториални инстинкти.



Нагоре


Влажност
Вла­жността в дупките на геконите е по - голяма от тази на заобикалящата среда. По тази причина е препоръчително да овлажните леко почвата на местата, където геконите обичат да си почиват. Това също така спомага при смяната на кожата. В същото време обаче не бива да прекалявате с влажността в терариума, тъй като твърде голямата влага може да причини респираторни проблеми на Вашия гекон.

Нагоре


Здраве и болести
Обичайната продължителност на живота на геконите е около 20 години.
Може би най - често срещаният здравословен проблем при леопардовите гекони е задръстване на червата. Това се случва, когато геконът яде субстрата, върху който живее. Ако забележите, че Вашият гекон е загубил апетита си, ако коремчето му е подуто или охлузено, ако краката му треперят и равновесието му е нарушено - това са най-ярките индикации за здравословен проблем в червата на животното. Геконите страдат също така от конступация, от дихателни проблеми, могат да получат парализа. Важно е да взимате превантивни мерки, за да е здрав Вашия гекон - диетата и обстановката в терариума да са изрядни.
При всеки потенциален симптом за заболяване потърсете специализирана помощ от ветеринарен лекар! Не се опитвайте сами да диагностицирате или лекувате проблема, тъй като това може да бъде фатално за Вашия домашен любимец.



Нагоре


Любопитни факти
Повечето гекони са истински акробати. Те без проблеми се придвижват по таваните и гладките стени, даже по стъклата на прозорците, защото имат специални приспособления на крайниците си. Единствено леопардовият гекон не е устроен така, че да изкачва вертикални повърхности, което го прави най - подходящия домашен любимец от семейството на геконите.

Когато е уплашен, леопардовият гекон има способността да отдели опашката от тялото си. В природата това е един от най - ефективните начини на самозащита при повечето гущери. Падналата опашка разсейва хищника и дава време на гекона да избяга. След време опашката регенерира напълно, но новата се различава от старата.

По време на любовната игра, мъжкият леопардов гекон “целува” женската – ближе и леко хапе врата й. Ако тя не желае полов акт - го ухапва силно в отговор!

Полът на новороденото леопардово геконче зависи от температурата, в която живее женската по време на инкубационния период. При температура между 23 и 30 градуса по Целзий се излюпват предимно женски животни. Температура към 33 - 34 градуса по Целзий е предпоставка за излюпване на повече мъжки гекони. Ако температурни стойности по време на инкубацията са в диапазона 31-32 градуса по Целзий вероятността да се излюпят мъжки или женски животни се изравнява.

Някои гекони проявяват любвеобвилност и обичат да се катерят по човешката ръка от едно рамо на друго, или да спят в дланта на собственика си. Въпреки това, леопардовият гекон в никакъв случай не трябва да бъде мачкан и гушкан, тъй като това може да му нанесе необратими вреди.

Вашият леопардов гекон заслужава качествено отглеждане, отговорно отношение и редовна ветеринарна грижа!


User Avatar
кобра
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%­B1%D1%80%D0%B0 Кобрите са отровни змии от семейство Elapidae (Elapidae също включва тайпани, коралови, мамби и морски змии). Кобрите обикновено обитават тропически или пустинни регионни на Азия и Африка. Повечето са много дълги, стигат до 1,2-2,5 метра дължина. Кралската кобра може да достигне до 5,2 метра, което я прави най-голямата отровна змия във света.

Хранене

Те убиват своята плячка, обикновено малки гризачи или птици като инжектират невротоксин през кухината на зъбите си. Невротоксинът блокира връзката между засегнатите неврони и мускулите, което спира движението. Кралската кобра яде други змии.Вида е малко агресивен. Змията напада само ако е провокирана или в друго екстремно положение което заплашва нейното оцеляване. Освен това не всички ухапвания са опасни. В една серия от записани ухапвания в Мала Азия само 55% са били отровни. Разпознаване Кобрите имат различни цветове, от черно или кафяво до жълтеникаво бяло. Черната кобра в Пакистан и Северна Индия е подвид на Индийската кобра(Naja naja). Кобрите най-вече могат да бъдат разпознати по 'качулката', това е кожа и мускули зад главата, така тя изглежда по-голяма и по-заплашително пред хищниците.

Кобра е португалското наименование на змия; то идва от латинската дума colobra. Когато португалските мореплаватели пристигнали до бреговете на Африка и Южна Азия през 16-ти век, те кръстили кобрите „cobra-capelo“ = "hood snake"(качулата змия).В природата съществуват 17 основни вида Кобра:Naja annulifera 2подвида ,Китайска Кобра(Naja Atra),Египетска Кобра(Naja Haje)3 подвида,Naja Kaouthia,Малийска кобра(Naja Katiensis),Черно-бяла кобра(N.Melanoleuca),Мозамбикска Кобра(N.Mossambica),Индийска кобра(Naja Naja)3 основни подвида, над 10 предполагаеми ,N.Sagittifera,N.Sumatrana,Капска Кобра(N.Nivea),N.Nubiae,Червена плюеща кобра(N.Pallida),Филипинска Кобра(N.Philippinensis),N.Samarensis,N.Sputatrix,Средноазиатска Кобра(N.Oxiana)3 подвида,Азиатска черна плюеща Кобра(N.Siamensis).

User Avatar
гущер-базилиск
Много животни се спасяват от враговете си чрез бягство. Същото прави и гущерът базилик, но по уникален начин. Той обитава Централна и Южна Америка и прекарва по- голямата част от времето си сред храсти и дървета. Задните му крайници приличат на жабешките. Те завършват с дълги пръсти с люспи по края. Пръстите не са свързани с ципа, но затова пък ходилата им са големи.
Когато е застрашен, гущерът базилик застава на задните си крайници и тича с вдигната опашка, с която пази равновесие. Така той може да тича по земята и по клоните, но което е по- забележителното, може да тича и по вода. Ако гущерът се движи достатъчно бързо, крайниците му не пробиват повърхностния слой на водата. Ако обаче забави ход, потъва във водата и тогава се налага да плува. Но тогава обикновено гущерът вече се е отдалечил достатъчно от опасността.
Гущерите базилики са дълги до 61 см. Те имат гребен на главата, гърба и част от опашката. С помоща на опашката пазят равновесие, когато бягат.
Гущерът базилик е наречен така заради гребена си. Той прилича на легендарното същество базилик, за което хората някога вярвали, че погледът му е толкова страшен, че може да убива. Предполагало се, че това същество се е излюпило от яйце, снесено от петел и измътено от жаба.

http://www.zoohit.bg/page.php?n=33610&SiteID=538
User Avatar
хиеново-куче
http://www.worldstory.net/bg/savana/wild_dog.html Диво куче, хиеново куче, ликаон - три имена за едно и също животно. Второто, като че ли е най-точно, означава куче и хиена - животни, на които то повече или по-малко прилича. С походката си, с многоцветната си и на петна козина, и с много големите си закръглени уши, хиеновото куче се различава лесно от чакалите, които са неговите най-близки родственици и живеят в африканската савана.

Хиеновите кучета обитават най-вече саваните на юг от Сахара до Трансваал. Липсват в екваториалните гори; в планините се срещат до 3000 метра надморска височина. Навсякъде те са малобройни. Живеят на групи (глутници) през цялата година. Водят скитнически живот в границите на обширно пространство за лов, което обхваща 100-200 кв.км. През горещите дни обичат да се разхлаждат във вода.

Дължината на тялото е 1 метър плюс 40 см опашка. Височината при плешките е 60-75 см. Маса 27-35 кг. Продължителността на живота е 10-12 години сред природата. Хиеновите кучета се движат със скорост 30-40 км/час.

Ушите им са несъразмерни. Слухът е добре развит. Месторазположението на петната върху козината е различно. Челюстите не са толкова мощни, както при петнистата хиена. хиеновото куче има по четири пръста на лапите (истинските кучета имат по пет).

Хиеновите кучета образуват глутници с различна численост, някои от тях наброяват 6-8 животни, други 10-20 и повече. Всяка глутница защитава мястото около леговището, където се раждат малките, не само от другите хищници, но и от хиенови кучета от други кланове. При тях няма йерархия в групата.

При всяка среща хиеновите кучета си ближат взаимно муцуните, махайки с опашка. Тези поздрави траят 3-5 минути и са съпроводени с виене, което сплотява групата. Досега не е наблюдавана агресивност между членовете на една и съща група.
Хиеновите кучета са много шумни преди да тръгнат на лов и са тихи по време на търсене на жертвата и преследването й. Ловуват на светло и на открито, но най-вече сутрин и вечер. Те нападат всички видове копитни животни: газела, зебра, антилопа. Понякога им се случва да оставят на лъвовете дивеча, който току що са убили.

Хиеновите кучета са най-ефективните ловци на саваната. Те никога не ядат убити, от други хищници, животни. При лов глутницата се стреми да отдели най-слабото животно от стадото, после го заобикалят и убиват с ухапвания.


Малките хиенови кучета се раждат в леговище отнето от тръбозъб или друго животно. Бременността трае 70 дни, след което се появяват обикновено 7 малки. Кърми ги около 100 дни. Те бозаят, но много рано започват да ядат месо, което родителите им са смлели от части.

Майката остава с тях да ги пази, а другите членове на стадото й носят храна. Тя дава част от храната, която й е донесена на малките си. Цялата глутница помага при отглеждането на малките. В отсъствието на майката, нейната роля се поема от друга женска.
Върхът на опашката на хиеновите кучета е бял. С него те показват на останалите от глутницата къде се намират, когато ловуват привечер. По време на лов хиеновите кучета издават пронизителни звуци, наподобяващи чуруликане на птица, когато приближава опасност лаят с глух и гърлен лай, а когато са около малките - скимтят.


User Avatar
сурикат
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%83%D1%­80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%8­2 Сурикатите (Suricata suricatta) са вид мангусти, които се срещат само в западните покрайнини на пустинята Калахари (Южна Африка). На немски често се наричат с името Erdmännchen (в буквален превод земно човече), тъй като живеят в дупки в земята и могат да стоят подобно на хора на два крака, за да наблюдават по-добре околността. На английски се наричат с тяхното бурско име meerkat, което се превежда като езерна котка.Сурикатите са дребни мангусти: дължината на тялото с главата е 30 см, а на опашката — около 25 см. Цветът на козината им е сив, бежов или светло кафяв. От осем до десет черни напречни ивици минават през тялото — от гърба до хълбоците, без да покриват главата и опашката. Козината около очите им също е черна. Ноктите на предните им крайници са много дълги и здрави, за да улесняват копаенето на дупки в земята.Сурикатите са разпространени в ЮАР, както и в южните части на Намибия и Ботсвана. Предпочитат саваните, но се срещат и в полупустинни области.Сурикатите живеят в колонии наброяващи до четиридесет индивида. Едно семейно обединение се състои от една доминираща двойка и нейното потомство, но няколко такива обединения също могат да живеят мирно в една колония. Колонията поддържа дупките, в които живее, и въпреки че сурикатите могат да ги изкопаят сами, те често си спестяват усилията, като завземат дупки на земни катерици, които след това само трябва да доразширят.

 

Задачите в колонията са разпределени. Няколко члена на групата стоят изправени на задните си крака близо до входа на дупката и се оглеждат за врагове. При опасност издават характерен звук, който е сигнал за всички животни от колонията възможно най-бързо да се приберат в дупката. През деня задачата на постови се прехвърля многократно между животните.

 

Докато едни членове на групата стоят на пост, останалите търсят храна. Тя се състои почти 90% от насекоми и скорпиони, а останалата по-малка част — от дребни птици, гущери и яйца.

 

Сурикатите са активни през деня, а през нощта се скриват в дупките си. Това правят и през дъждовните дни, както и при твърде големи обедни горещини.

 

Една женска ражда от две до четири малки. На година сурикатите могат да отгледат до три потомства малки. Това е възможно, тъй като всички членове на колонията си помагат взаимно при отглеждането им.

 

Място на доминиращ мъжки и доминираща женска не се заема винаги по мирен начин. Има случаи дори на убийства за лидерската позиция.

 

Враговете на сурикатите са грабливи птици, змии, болести и други групи сурикати (групите сурикати воюват помежду си и са много териториални).

В Южна Африка не всеки се радва да види тези животни. Копаейки дупки, те понякога разрушават обработваемата земя. Освен това могат да пренасят болестта бяс, като има много случаи на хора, ухапани и заразени от бесни сурикати.

 

Въпреки, че понякога биват преследвани и убивани, сурикатите не са застрашени от изчезване.

 

User Avatar
рис
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B8%D1%­81 Рисът, наричан още Евроазиатски рис (Lynx lynx), е хищен бозайник от семейство Котки. Той е представителят от семейството, живеещ сред най-северните ширини и обитаващ един от най-обширните ареали. Рисът е трети по големина хищник в Европа и същевремено най-едрата котка на континента. Единствено кафявата мечка и вълкът са по-едри, а иберийският рис и дивата котка са съоветно два и четири пъти по-малки от него. „Пискюлите“ на върха на ушите, късата опашка и тяло, поставено на сравнително дълги и дебели крака, му придават интересен външен вид. Това обаче са част от приспособленията, даващи му предимство за успешен лов и оцеляване при сурови условия.

 

Рисът е животно митологизирано от много народи. Древните гърци се възхищавали на острото зрение на голямата котка. „Ostrovid“ е името, с което някои запазнославянски народи описват вида. Потайността и ловкостта на риса са другите му качества, които всявали респект у древните народи. Първите документирани сведения за наличието на рисове по българските земи са от 1862 г. Дълго преди това обаче българите приемат това животно като нечисто, поради потайния хищнически живот и спорадичните нападения над домашния добитък. След края на Втората световна война рисът изчезва от българската природа и е вписан като изчезнал вид в Червената книга на България (1985). Към началото на 21 век съществуват сигурни сведения за завръщането му по българските планини.

Евроазиатският рис е най-едрият представител от род Рисове. Дължината на тялото му е от 81 до 129 cm, височината при холката до 70 cm. Мъжките достигат тегло 18 - 32 kg, а женските до 18 - 20 kg. Обикновено по-едрото и масивно тяло при мъжките е характерен белег за полов диморфизъм. Въпреки това обаче представителите на двата пола от Карпатския подвид са приблизително еднакви. Рисът има силно тяло и високи здрави крака покрити с гъста козина наподобяваща снегоходки. Козина расте дори между пръстите на лапите. Предните крайници са малко, по-къси от задните. Ноктите са остри, силни, и закривени, представляват перфектен инструмент за залавяне на плячка. Те се прибират над възглавничките на пръстите и по този начин не оставят следа в отпечатъка на лапата. Ушите са триъгълни, на върха завършват с дълги черни косми наподобяващи четчици, а отстрани на главата има изразени бакенбарди, които при възрастните мъжки са по-добре изразени. Главата е кръгла, поставена на къса шия, на външен вид наподобява тази на каракала, но муцуната е по-къса. Лицевата част на черепа е сравнително къса с масивна долна челюст.

 

  Млечните зъби са 24 на брой.

 

Има сравнително къса (20 - 31 cm) опашка, която завършва с черен връх. Окраската варира от жълтобелезникава до ръждивочервена. Лятната козина е относително къса, рижава до кафеникава на цвят. Представителите живещи в южните части на ареала имат по-тъмна козина, по-къси крака и по-тънки лапи. Зимната козина е по-гъста и варира от сива до сребристо-сиво-кафява. По корема, шията и брадичката козината е бяла по всяко време на годината. Кожата по предната част на тялото и краката има множество кръгли черни петна. Броят и разпределението им по тялото е силно променлив. Петната варират по големина, форма и интензивност на оцветяване. Могат да бъдат кръгли, розетковидни, много бледи, в редки случаи дори липсват. Някои животни притежават тъмно кафява лента, която започва от челото и минава назад към гърба. В много случаи се наблюдава тенденция за увеличаване на петната и проявата на по-наситен черен цвят при южните представители на вида.

Линията на риса се отделя като самостоятелна в семейство Коткови преди около 8 млн. години. Това е станало на територията на Северна Америка. Смята се, че четирите днес известни вида от род Рисове произлизат от общ предшественик. Видът, който се отделя най-рано е червения рис. Това става преди около 3,2 млн.г. Следващият е канадския рис, преди около 2,3 млн.г. Преди около 1 млн.години европейският и иберийският рис се обособяват като самостоятелни видове от общ вид наречен Lynx issiodorensis. Останки от този древен вид са открити в Китай.Според други автори родоначалникът на всички съвремени видове рисове днес е Lynx issiodorensis. Той е населявал Южна Африка и е притежавал общи черти характерни за днешните Фелиди и Рисове. Преди около 1,25 млн. години той преминава на север в Северното полукълбо. Първият отделил се съвременен вид е Иберийският рис (Lars Werdrlin). Той еволюира последователно през известните днес изкопаеми видове Lynx issiodorensis issiodorensis, Lynx issiodorensis valadarnensis и Lynx pardinus spelea. Предполага се, че в района на днешен Китай съвременният Евроазиатски рис се е отделил и постепено се разселва на запад. Така достига Европа и постепено измества Иберийския рис до границите на полуострова. От населилия се общ предшественик в Северна Америка е произлязъл днешния Червен рис. Днес е известен преходен изкопаем вид наречен Lynx issiodorensis kurteni. През ледниково застудяване преди около 200 000 години представители на евроазиатския рис се преселват в Северна Америка. Тук те постепено еволюират в днешния Канадски рис.

 

Доскоро четирите вида са приемани за отделни подвидове на риса разпространени на обширна територия в Северното полукълбо. Днес те са отделени като самостоятелни като евразийският обитава най-голям ареал и е най-едър от всички. Дълго време родът е класифициран като подрод на настоящия Felis. Поради тази причина и днес в по-стара специализирана литература рисът може да бъде срещнат като Felis lynx като често е описван с обобщените особени белези на извистните днес видове.

Ареалът, който населява евроазиатския рис е сред най-големите обитавани от представител на семейство Котки. Рисът е разпространен в гористи и планински райони на Европа и Азия. В Европа се среща на Скандинавския полуостров, Естония, Карпатите, Татрите, Беловежката гора (Полша), Централна Европа (няколко малки и нестабилни популации), Алпите, Пиренеите, Балканския полуостров и Кавказ. На много от местата в Европа през XX-век видът е реинтродуциран. Азиатската популация съставлява над 90% от общата численост на риса. Разпространен е в Урал, Сибир, остров Сахалин, Монголия, Китай, Корейския полуостров, Тибет, и други планини в Централна Азия. Популациите в крайните югоизточни части на Азия и почти цяла Европа в момента са малки и фрагментирани, докато на север остават почти непроменени.

 

В Азия  

В Русия популацията на риса е сред най-многочислените. Основната част от тях обитава Сибир като ареалът му достига до Тихия океан включително и остров Сахалин. В европейската част на страната територията на риса преминава към тази от страните във Феноскандия и Прибалтика, а в Азия на юг към централната планинска част на континента. В резултат на изсичането на равнинните гори в Русия границата на ареалът му в страната се е изместил с 200 - 300 km на север. В Китай рисът е разпрастранен в провинциите Гансу, Цинхай, Съчуан и Шънси. В Азия е разпространен и в Иран, Монголия, КНДР, Казакстан, Узбекистан, Туркменистан, Киргистан, Таджикистан, Афганистан, Непал и в спорните планински области Ладакх и Джаму и Кашмир. Пространствено изолиран е кавказкият подвид Lynx lynx dinniki. Той се среща в страните от Кавказ и Турция.

 

В Европа  

В европейските страни най-многочислен е рисът в страните от Скандинавския полуостров и Прибалтика, следван от района на Карпатите, Алпите, Далмация и накрая Балканите. В останалите части на континента рисът е изчезнал в резултат на избиването му от хората или се среща рядко с нестабилни популации. В района на Пиренеите в миналото ареалът се е застъпвал с този на иберийския рис. Във Великобритания рисът е изчезнал преди около 4 хил. години, а в Белгия и Холандия през Средновековието. В Германия последният рис е забелязан през 1850 г., във Франция през 1900 г., а в Швейцария през 1915 г. В Италия видът изчезва в началото на двадесети век, но малка популация успява да се запази и до днес в централната част на страната. Тук на остров Сардиния изчезва и един от съвремените подвидове на вида. На стария кнтинент вероятно рисът е отсъствал от някой острови като Ирландия и Сицилия, както и от Иберийския полуостров.

 

Популацията на Скандинавския полуостров в средата на XX век значително намалява, но благодарение на забраната и контролирания лов се увеличава. През 2008 г. във Финландия рисовете наброяват около 2000. Това е и страната с най-голям брой от тези котки в Европа. В Швеция рисовете са около 1400 през 2006 г., а в Норвегия са около 409 - 439 броя.

 

В Прибалтика най-многочислен е видът в Естония. През 2001 г. наброява около 900 индивида. През 2005 г. рисовете в Латвия наброяват 700, разпространени в Курландия и Видземе. В Полша през 2005 - 2006 г. популацията на риса била малко над 100 индивида.

 

В района на Карпатите Румъния е страната с най-голяма численост на риса. Тя се доближава до тази на Финландия. В Словакия се среща основно в националните паркове на страната на надморска височина 800 - 1000 m. В Чехия видът почти изчезва, но благодарение на интродукция от Словакия днес наброява около 65 до 105 индивида.

 

Рисовете в района на Юлийските Алпи и Динарските планини наброяват около 130 - 200 представитела. Видът е бил на границата на изчезването, но благодарение на интродукция през 1973 г. от Словакия числеността му се запазва и остава сравнително стабилна. Днес рисовете в Словения наброяват около 40, в Хърватия 40 - 60, а в Босна и Херцеговина повече от 50.

 

Балканската популация на риса е разпространена в Черна гора, Албания, Косово, Македония и вероятно Гърция и България. Предполага се, че наброяват около стотина като основната част от балканския рис обитава района на Западна Македония и Албания. Рисът в Македония се счита за национален символ на страната. Изобразен е на монетите от 5 денара в обращение от 1993 г.

 

В България  

 

Съществуват сигурни доказателства, че рисове обитават българската част на Осогово

Вероятно рисът не е напускал Странджа през втората половина на 20 векСигурни сведения за съществуването на риса по българските земи са открити при археологически разкопки на древни поселения. Кости от рис са открити в пласт датиран от ранен плейстоцен в палеонтологичното находище Козарника до Белоградчик. При проведени през 1915 г. от археолога Рафаил Попов разкопки на Деневата могила край шуменското село Салманово е открита лява половина от долна челюст на рис.

 

В миналото Странджа е била главно обиталище на риса в България. Рисът, макар и по-рядко, се среща и из Бургаско, Панагюрско, Твърдишкия балкан, Влахина планина и на други места. В Стара планина последният известен рис е отстрелян през 1902 г. във Върбишкия Балкан, а за последно рис в Странджа е убиван през 1913 година. Последният известен индивид в страната е убит през 1941 г. в Парангалица от немски войници.

 

През 1980-те години в България са правени опити за реинтрудукция на екземпляри в находища в Стара планина, от които преди това е изчезнал. Поради потайния начин на живот, който дивата котка води, някои експерти смятат, че през втората половина на XX-век в България са запазили няколко типично български екземпляра в районите на река Ропотамо, Странджа и в Южен Джендем в Стара планина.

 

През 1980-те години видът е реинтродуциран в сръбската част на Западна Стара планина, където има стабилна популация. Според екологичната организация Сдружение „Балкани“, в началото на 21 век в района на Берковица са се появили следи от рис, смятан за изчезнал от територията на България. Предполага се, че те са от екземпляри, преминали през границата със Сърбия. Според сдружението е възможно повторното заселване на рисове да бъде застрашено от евентуалното изграждане на ски комплекс в подножието на връх Ком.

 

Данни за появата на рисове в района на Трън и Етрополската част на Стара планина се появяват през 2003 г. Непотвърдени до момента сведения за присъствието му идват и от районите на Котел, Севлиево и Девин. През 2006 г. в Странджа е записан звук от рис в размножителен период. През 2008 г. е отстрелян по невнимание в района на „Чупрене“ - Белоградчик, мъжки екземпляр с марка на ухото. На 21 ноември 2008 г. с помощта на фотокапан е заснет рис в природна среда. На една от снимките дори се вижда как животното маркира територия. Това говори, че той трайно обитава това място. През февруари 2009 г. в българската част на планината Осогово е заснета двойка рисове, боричкащи се по време на размножителния период. През 2009 година е заснет и рис в българската част на Странджа, като данни за завръщането му в района има още от 2003 година.

 

Все още не е изяснено към кой подвид спадат екземплярите срещани в България. Предполага се, че в България представителите са от два подвида. В района на Стара планина вероятно се среща карпатския подвид, а планините Руй, Малешевска, Осогово, Влахина и областта Краище са обитавани от балканския рис.

Рисът е представителят на семейство Коткови, който обитава най-разнообразни хабитати от всичките му представители. Предпочита тъмни гори, тайга, планински, хвойнови и широколистни гори с гъст подлес, лесостеп и лесотундра. По северните склонове на Хималаите достигат на надморска височина от 2500 метра, където е характерна алпийска тундра и скалисти райони, а в района на Тибетскато плато местообитанията имат пустинен характер. Обикновено тези райони са обитавани от Lynx lynx isabellinus, който е единствения подвид пригоден за живот в по-открити пространства. Въпреки, че е потайно животно рисът не се страхува от човека. Той може да обитава и вторично залесени гори и сечища, а в години през които гладува е възможно да влезе в села и дори големи градове.Рисовете са нощни животни и много рядко ловуват през деня. Обикновено тогава спят в гъсталаци или други места за укриване. Възрастните живеят уединено. Той е териториално животно, което не е склонно да извършва големи миграции. Единствено липсата на дивеч в даден район го принуждава да се мести. Ловната площ на евроазиатския рис варира в рамките на 20 - 2780 km² и зависи от наличието на плячка. Мъжките обхождат по-голяма площ от женските. Ловните площи на представителите на двата пола частично се припокриват. като обикновено тази на мъжките се припокрива с територията на две три женски. Границите се маркират с урина, изпражнения или с нокти по дънерите. За една нощ могат да обходят средно по 20 km (1 - 45 km.).Обикновено рисът има няколко пътеки, които редовно обхожда, има места за почивка и сън, както и предпочитани места за лов.През отделните сезони големината на територията може да варира в значителни граници в зависимост от наличието на плячка. Женските отглеждащи малки обхождат по-малка територия, която по време на кърмене и отглеждане на младото поколение може значително да намалее.

 

В повечето случаи рисът живее по единично. Събират се на двойки в периода на разгонване. Когато напада животните или се предпазва, той дебне като котка. За да избегне опасностите, обикновено се връща по пътя, по който е минал по-рано. Това улеснява ловците, когато го преследват, особено зимно време. Стъпките му са много характерни: по-големи са от тези на вълка, правилно кръгли и се отличават от тях по това, че нямат отпечатък от ноктите. Отпред са затъпени. Ако се движат няколко риса заедно, те всички стъпват в едни и същи стъпки, както на отиване, така и на връщане. Това твърде много затруднява наблюдателя, защото не може да се определи посоката, по която са минали животните. Рисът може продължително да се движи, без да се уморява. Когато се движи той повече ходи или тича с лек тръс, а по-рядко скача като прави големи скокове. Катери се много добре и може да плува. Има извънредно силно развит слух и чудесно разпознава подозрителни звуци от дълги разстояния. Може да дебне като чува своята плячка под дебел слой сняг. Обонянието е сравнително по-слабо, но въпреки това може да подуши дивеч от няколкостотин метра. Осезанието става чрез мустаците. Зрението е превъзходно и позволява да вижда жертвата си от разстояние 1000 метра.

 

Евразийският рис издава редица звуци, които по време на извън размножителния период са тихи. Те представляват мяукане, съскане, ръмжене и мъркане. По време на чифтосването звуците, които издават са по-силни и представляват дълбоко ръмжене на мъжките и силно мяукане от страна на женските. Рисовете са изключително потайни животни. Възможно е да останат незабелязани в даден район в продължение на години. Единствено останките от кости и следите в снега могат да подскажат за наличието му в района.

Рисът ловува основно различни видове зайци и мишевидни гризачи. Напада и по-едри животни като глухари, сърни, диви кози, елени, малки лосове и диви свине. В района на Близкия Изток в менюто му влизат и марали. Ловува също и домашни котки, кучета, лисици и енотовидни кучета. Проявява природна ненавист към лисиците и ги убива дори когато е сит. Подобно на останалите видове котки при ловуването на по-едра плячка поема и по-голям риск от нараняване. Поради тази причина ги улавя рядко и то предимно през зимата, когато храната е по-ограничена. След като убият плячката, в случай, че тя е по-дребна рисовете може да си игрят с нея. Макар и неохотно рисовете се хранят и с мърша. Възрастните рисове изяждат средно по 1,1 - 2,5 килограма на ден. Обикновено ловува толкова животни, колкото успява да изяде през деня. Ако плячката е по-едра я скрива под снега, заравя я в земята или я прикрива с шума. Това обаче го прави доста неумело и труповете често се оказват открити от по-дребни хищници. Нерядко рисове са пропъждани от росомахи, които изяждат уловената плячка.Рисът ловува от засада като се хвърля със скок към минаващото животно. Преследването на жертвата не продължава повече от 80 метра, поради това, че рисът бързо се уморява. През зимата този начин се затруднява и се налага котката да обхожда по-дълги разстояния в търсене на по-едри жертви. Тези, които обитават планински местности през зимата се спускат в равнините. По този начин те избягват и райони, в които вълците доминират. Наблюдавани са случаи, в които рисове биват убивани и изяждани от вълци. През есенно-зимния период зайците и сърните представляват около 70% от неговата плячка. В райони, където копитните животни са малко в менюто му преобладават птици, зайци и дребни влечуги. Малките на копитни бозайници преобладават през пролетта и лятото, когато растат и са все още неопитни. В някои горски места, където наблизо има селища е възможно да напада и овце, кози и телета, като понякога умъртвява по няколко наведнъж. Плътността на популацията на риса зависи от наличието на плячка в района на местообитание. В гъстонаселени райони човекът е единствения фактор определящ гъстотата на популацията. При изследване проведено в Полша е установено, че съотношението между мъжките и женските екземпляри е приблизително еднакво. Възрастните самци представляват 29% от популацията, женските в разплодна възраст са 23%, малките рисове с майка са 35%, а подрастващите 12%. С изключение на вълците рисовете нямат дреги естествени врагове. Описани са случаи на нападение от тигри или смъртни случаи в резултат на нараняване от рога на копитни бозайници вследствие на неуспешен лов.

 

В случай на недостатъчно храна рисовете са склонни да извършват миграции с цел откриването на местообитания с по-богати хранителни източници. По този начин през 1939 г. рисове мигрирали към полуостров Камчатка и до към 1950-те години трайно се населили по целия полуостров. Подобно разселване е наблюдавано през 1970-те и 1980-те години на юг в Поволжието.Любовният период продължава от януари до април и обикновено женската се разгонва само веднъж с продължителност от четири до седем дни. Мъжките покриват многократно женските като при половия акт се придизвиква овулация. Ако малкте загинат се разгонва и копулира за втори път през сезона. Нормално самката се покрива от няколко мъжки като в този период те нерядко влизат и в двубои помежду си. Бременността 67 – 74 дни. Изграждат гнезда в корени или клони на паднали дървета, ровове или други уединени места. Долната повърхност е покрита с пера, козина или суха трева. Раждат през май или началото на юни 2 – 3 малки, много рядко и по 4, които са слепи и глухи. При раждането малките са с тегло около 300 грама. Проглеждат след 12 дни и бозаят до 3 месеца, но напълно се отбиват към 5 - 6 месец. Котетата постепено преминават на твърда храна към 6 - 7 седмица. На тази възраст започват да напускат и гнездото. Новородените тежат 240 - 430 грама. Първоначално космената покривка е едноцветна сиво-кафява, а характерната окраска се оформя до към единадесетата седмица от възрастта. След откърмянето им майката ги храни с мишки и малки птици. Всички грижи в отглеждането на малките се поемат от двамата родители. Остават с майката до следващото и разгонване. В периода на отделянето от майката отрасналите рисчета са с тегло 9 - 14 kg. Половата зрялост при женските настъпва след 2, а при мъжките след 3 години. Продължителността на живота му на свобода е около 11 години. В зоологически градини доживява и до 20 години. При малките новородени и отрастващи рисове се наблюдава висока смъртност. Около 50% от тях не доживяват до първата си година. В момента в голямата част от ареала на местообитание рисовете са жертва на пътностранспортни произшествия и бракониерство.

Подобно на всички представители на семейство Котки и Евразийските рисове боледуват както от характерните за семейството заболявания така и от специфични болести свързани с местообитанията, антропогенния фактор и начина на живот на вида. При изследване проведено в Швеция на 106 намерени мъртви риса в периода 1993 - 1999 г. са установени антитела на няколко причинителя на заболяване. Такива са причинителите на панлевкопенията, инфекциозен перитонит, инфекциозен ринотрахеит, левкоза, туларемия и анаплазмоза. При някои от заболяванията като например парвовирусната инфекция и панлевкопенията заразяването става при контакт с домашни котки.

 

Паразитните заболявания са също често срещани сред Евроазиатските рисове. Те биват както ендо-, така и екзопаразитози причинени от представители на различни класове безгръбначни животни. При изследване на материали от 42 риса проведено в периода 1999 - 2002 г. в Латвия са открити шест вида ендопаразити. Това са Taenia pisiformis и Toxocara mystax в стомашночревния тракт, Capillaria aerophila в трахеята и бронхите, Capillaria felis-cati в пикочно-половите пътища, Trichinella spiralis в скелетната мускулатура и нематоди в жлъчния мехур.При изследване на сто фекални проби през 2001 - 2006 г. в полската част на Беловежката гора е установено значително разнообразие на чревни паразити. При проучването 73% от пробите са били обсеменени с яйца или ларви на десет вида паразита. Това са три представителя на цестодите (Diphyllobothrium latum, Spirometra janickii и един неидентифициран вид), един трематод (Alaria alata, досега неустановяван при рис) и шест нематода (Aelurostrongylus abstrusus, Ancylostoma tubaeforme, Eucoleus aerophilus, Metastrongylus sp., Nematodirus sp. и Toxocara cati).

 

През последните години са установени и случаи на заболяване от инфекциозни заболявания, които не са характерни за котките. Такава е болестта Борна, регистрирана през 2000 г. при свободно живеещ рис в Швеция. В края на 2007 и началото на 2008 г. в зоопарк в Белгия умират два риса. Установено е, че същите са боледували от син език. Заболяването е вирусно и се пренася от мокреци. Боледуват основно овце, безсимптомно говеда. При епизоотичното проучване е установено, че мъртвите животни са хранени с преживни животни от близки ферми, в които е регистрирано заболяването. Последното е пример за антропогенното въздействие. До края на XX век болестта син език е била непозната за Европа. Благодарение на глобалното затопляне и засилената търговия векторите на заболяването са пренесени от Африка и Близкия Изток на по-северни ширини в Европа, а причинителят се е приспособил да инвазира нови видове насекоми обитаващи тези ширини.

User Avatar
пума
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%83%D0%­BC%D0%B0 Пумата (Puma concolor) е голяма котка, която се среща в Северна, Централна и Южна Америка.Думата „пума“ идва от езика кечуа. Латинското наименование означава „едноцветна котка“. На различни места в Америка я наричат американски лъв, планински лъв, кугуар, червен тигър, еленова котка, планински дявол, кралска котка, мексикански лъв, пантера, планински кресливец, сребърен лъв, дебнеща котка, дива котка, боядисана котка.Пумата и лъвът са единствените големи котки с едноцветна козина. Козината е къса и мека като на самур, а нейният мирис е описван като чист и див, почти благоуханен. Обикновено по гърба тя е светлокафява, а по долната страна — сивобяла до бледожълта. Страните на лицето, задната част на ушите и краят на опашката са черни или тъмнокафяви. В зависимост от климатичния пояс козината по гърба може да бъде червеникаво-кафява или сребърно-сива жълтеникавочервена до светлобежова в зависимост от характера на местообитанието.

 

По размер може да се мери с леопарда и ягуара. Дължината на тялото варира от 150 до 270 cm, включително опашката. Самата опашка е с цилиндрична форма и е дълга 50-90 cm. Височината при холката е 60-70 cm. Тежи различно — от 35 до 115 kg. Пумата има дълго тяло, малка глава и късо лице. Вратът и опашката са дълги, а ушите са малки, къси и обли. Носът е розов. Има добре развити мустаци и големи очи. Има много добре развито телосложение, като задните крака са по-големи от предните. Джим Келгард пише за пумата следното: „светлокафяви кълба от дим, които могат да счупят врата на мъжки лос и въпреки това са толкова потайни.“ Може да скача на дължина до 550 cm.

 

Малките се раждат слепи, с козина и покрити с черни петна по козината и ивици по краката и опашката, които изчезват някъде около третия месец, но понякога могат да се забележат остатъци от тях дори при 12-месечните пуми. Тежат около 400 g и са с дължина 20-30 cm. Проглеждат на десетия до четиринадесетия ден. Очите им са сини, но след като станат на 16 месеца, те придобиват зеленикаво-жълт цвят. До навършването на шестседмична възраст малките вече могат да се хранят с прясно месо. Малките остават с майка си за неопределен период от време, понякога 18-24 месеца. След като напуснат майка си, малките от едно котило често ловуват и обикалят заедно още няколко месеца, а след това се разделят.

 

Има отлично зрение, слух и обоняние, като използва тези сетива, за да открия плячка и да се промъкне до нея. Дългите задни крака са съразмерни на предните крака и са приспособени за скокове. Освен това те улесняват движението по стръмните каньони и клисури. Лапите са големи и са снабдени с възглавнички. Те им помагат да се придвижват през разнообразни местности и да сграбчат жертвата си. Предните лапи имат по 5 пръста, а задните по 4, екипирани със скриващи се нокти. Кучешките зъби са дълги около 4 cm и заедно с ноктите са смъртоносно оръжие за много животни. По отпечатъците от лапите на пумата рядко може да се забележи следа от нокти. Предните лапи са по-големи от задните и разстоянието между пръстите се увеличава с нарастване на скоростта. Между отделните отпечатъци от лапи има разстояние от около 30-60 cm. Лапата е широка 7-10 cm.

 

Докато снове из територията си, пумата върти главата си и се опитва да засече с очите си всяко движение. Когато открие плячка, очите и ушите на пумата се заковават върху мястото, където е регистрирано движението, докато не уточни източника на движението. Със своята дълга балансираща опашка атлетичната пума може да направи невероятни скокове в преследване на плячката или пък да изчезне безшумно в храстите.

 

Пумата живее 8-12 години в диво състояние, а в плен достига до над 20-годишна възраст.

Ареалът на пумата обхваща западната част на Северна Америка (от Юкон, Британска Колумбия и Южна Алберта в Канада на юг до Калифорния и Западен Тексас в САЩ; застъпена е, макар и в много по-малка степен, в северните и североизточните части на САЩ), както и в цяла Централна и Южна Америка до Южна Патагония. Пумата е бозайникът с най-голям ареал в Западното полукълбо, който обхваща над 110° от географските паралели. Ареалът на пумата съвпада отчасти с този на ягуара и понякога двата хищника водят битки помежду си.

 

Някога пумата е живяла по цялата територия на днешните Съединени щати. Преди 2000 години вероятно е живяла от Югоизточна Аляска на север до Огнена земя на юг. След 1900 г. популациите на пумата намаляват значително поради лова, унищожаване на естествената среда и кампаниите за контрол върху хищничеството. В САЩ пумата заема само половината от някогашните си територии. Около 16-20 000 индивида са оцелели в планинските и пустинни райони в западните части на САЩ и отчасти в Южен Тексас. Преди 150 години пумата е била по-разпространена източно от р. Мисисипи, където е ловувала белоопашати елени в широколистните гори. Днес в източните щати пумата е оцеляла единствено в южната част на Флорида като отделен подвид, но са записани случаи на пуми и в Нова Англия. Флоридският подвид е изключително рядък и е застрашен от изчезване.

 

Обитава планинските иглолистни и низинните тропически гори, прерии, пустини, тресавища, пасища и изсъхнали шубраци. За временно убежище може да използва скални цепнатини, пещери и райони с гъста растителност. Може да се срещне на надморска височина от 0 до над 4000 метра.

 

Учените са разграничили до 30 подвида, които се различават по цвят на козината и големина. В Южна Патагония дължината на тялото не надхвърля 1,22 метра, а теглото е не повече от 30-40 kg. В Северна Канада пък теглото може да превиши 100 kg, а дължината на тялото — 2 метра.

Преди стотина години пумата, подобно на другите големи американски хищници, е била определена като вредител. Ранен доклад на Комисията по дивеча в Британска Колумбия много точно отразява как се е гледало на тях: „Когато броят на дивеча, който едно от тези животни [пумите] е убил за една година и стойността на щетите за селянина се претеглят, трябва да признаем, че дори да изразходваме няколко хиляди долара само за изтребването им, тези пари биха били много добра инвестиция.“

 

През 20 век администрацията на Британска Колумбия изплаща парични награди от $15-$40 за всяка мъртва пума. Тази практика е била част от програмата за унищожаване на хищниците, тъй като се е мислело, че пумата изтребва добитъка. Тези възнаграждения трябвало да привлекат обществото внимание към всеобщо преследване на пумите. За една година само на остров Ванкувър били убити 456 индивида. Този унищожителен процес бил ускорен от умишленото изсичане на горите с цел разрушаване на големи площи от естествената среда на хищника. През 1957 системата с възнагражденията била премахната и на нейно място се появили платените професионални ловци на хищници. В САЩ били подети такива преследвачески инициативи в почти всеки западен щат.

 

Едва през 1969 в печата се появява първата голяма публикация за екологията на пумите. Тя била плод на 10-годишните изследвания на Морис Хорнокер в Примитивна зона „Айдахо“. Заедно със своя приятел и колега Уилбър Уайлис, Хорнокер успява да улови 64 пуми на територия с площ 500 km².

 

Днес тези парични награди са отменени и поради по-просветеното управление пумите заемат своите стари територии.

За разлика от лъвовете, пумата не ръмжи, а мърка, цвърчи и пищи. Малките издават къси високи писукания, когато са изплашени, а възрастните преди да започнат гонитбата с жертвата понякога издават ниски ловни писъци. По време на чифтосването разгонените женски пищят много високо.

 

Активна е през цялото денонощие и главно през нощта, през цялата година. С лекота се катери по дърветата и е добър спринтьор. Ловува самостоятелно на зазоряване, привечер и през нощта, като нейна любима плячка са дивите елени. Изследователят Джон Зайденщикер, който работил в един планински район в Айдахо, пише, че сама пумата (независимо от своя пол) може да убие възрастен мъжки лос. Това е забележително, имайки предвид, че лосът тежи 7 пъти повече от женската пума, и изтъква интелигентността и майсторството на хищническите умения, които тези златисти котки имат.

 

Ако се случи да има повече улов, отколкото може да изяде, тя скрива остатъка от койоти, орли и гарвани, като зарива трупа и го покрива с клонки и листа. Връща се по-късно, за да го довърши, и по този начин може да се храни с някоя едра плячка дни наред. Храни се също така с койоти, гризачи, бобри, зайцевидни, маймуни, птици, диви свине, еноти, мармоти, гущери, прилепи, катерици, риба и дори скакалци и мекотели. Промъква се на около 10 метра от жертвата и по този начин от засада се нахвърля върху гърба ѝ, като захапва врата на набелязаното животно с кучешките си зъби и се вкопчва с острите си нокти. Пумата чупи врата на елена като дърпа главата му назад с мощните си предни крака. Намерени са черноопашати елени, убити с едно прехапване в основата на черепа. Болните или малките пуми са убивани най-често от други пуми, от вълци или от мечки. Мъжките могат да преживеят годината с 14-20 убити елени.

 

По изпражненията на пумата може да се добие представа за хранителните навици на животното. Прясните изпражнения на месоядните животни са отначало черни, но с времето цветът побелява. По едно изпражнение лесно може да се определи неговата възраст, както и съдържанието му. Подробен преглед на частично смляната храна като косми или части от кости могат да покажат произхода на храната.

 

Пумата живее поединично и е много потаен хищник. Избягва себеподобните си освен по време на размножителния период. Отбягва контактите с човека. Общува с помощта на зрителни и обонятелни сигнали, като мъжките често стържат по почвата или снега.

 

Пумите, като териториални животни, маркират винаги много добре своите територии, и спазват чуждите граници. Територията на женските варира между 26 и 350 km² (средно около 150 km²). Територията на отделните женски индивиди могат да се застъпват, но мъжките имат своя собствена територия, която обхваща териториите на две женски, и заема 140-760 km² (средно около 280 km²). Младите и преминаващите пуми имат „разрешение“ от установилите се пуми да пътуват из земите им, но не могат да се бавят дълго.

Женската ражда до шест малки годишно, като размножителният цикъл може да отнеме до 2-3 години. Бременността трае от 82 до 98 дни. Размножителният период е най-често през декември-март, но е възможно чифтосването да се осъществи по всяко време на годината. Малките се раждат обикновено в периода април-септември. Майката ражда в леговището, но не прави гнездо.

 

Започва да се размножава на 2-3-годишна възраст, като женските изживяват пубертета между 24-ия до 30-ия месец, а мъжките — между 30-ия до 36-ия месец. Женската отбива малките на 40-ия ден.

Сходствата на пумата с домашната котка са по-големи в сравнение с тези с лъва. Според последните изследвания, пумата е много близка с ягуарундито (котка, която се среща в Централна и Южна Америка).

 

Пумата присъства в известна степен във фолклора на индианците. Племената, които живеели около Големите езера, вярвали, че опашките на пумите предизвикват вълните и бурите в езерата. Чероките ги наричат кландаги („господарят на гората“), а чикасавите — ко-икто („божия котка“). Кочитите в Ню Мексико създали каменни статуи на пумата в естествена големина и построили храмове в нейна чест. Твърди се[кой го твърди?], че древния град Куско в Перу е построен във формата на пума. Пумата е била толкова почитана от индианците в Южна Калифорния, че за християнските мисионери тези вярвания представлявали пречка за осъществяването на нови мисии, тъй като местните хора отказвали да убият свещеното животно или пък да защитят своя добитък от нападенията на пумата.

 

При пристигането си в Америка, първите изследователи пишат за „лъвове“ в Централна и Южна Америка, както и в колониите. Въпреки че козината им има един и същ цвят и освен това и двата пола пуми приличат на африканската лъвица, те не се държат като същински лъвове. За разлика от тях, пумите нямат социалната организация на лъвовете (т.нар. прайд), не ловуват на групи и не делят плячката. След генетични изследвания се оказало, че вероятно имат връзка с изчезналите гепардоподобни котки, които обитавали Северна Америка допреди 10 000 години.

User Avatar
смеещите-се-гугутки
http://bgbirds.com/forum/viewtopic.php?t=409 Гугутката смехурка или позната на доста места в нашата страна, като скумрийка(Streptopelia risoria) е с произход - Северна Африка, но се среща и в Югозападна Арабия. Вече на много места е аклиматизиран вид.

Дивото оцветяване е кремаво сиво. Нямат полов диморфизъм и често различаването на половете е трудна задача, тъй като и женските издават характерния хихикащ звук, както и подобно на мъжките, мелодично гукане. Дължината на тялото им достига 25см, като почти половината се дължи на опашката.

На затворено живеят чудесно дори в кафези с големина 40х40х80 см, като живеещите в тях двойки дават и поколение. Естествено по-добре би било да има се осигури по-голямо пространство, за да имат възможност да летят. Гнездят в открити сандъчета, в които се слага сено и дребни сухи клонки. Женската често снася до 6 пъти годишно по 2 бели яйца. Мътят и двамата родители и след около 14-16 дни се излюпват напълно слепите малки. Възрастните птици ги изхранват още около 20 дни преди малките да напуснат гнездото.

Храната за смехурките е основно зърнена. Обичат просо във всичките му видове, рапица канарено семе, репко, пшеница и надробен овес и мляна царевица. Хубаво е да им се дава зелена храна - маруля, салата, глухарче и цвекло. Обичат да похапват сухар и несолена извара. През зимата е полезно хранене с покълнали семена и включване на витамини. Винаги в клетката трябва да има ситен пясък.

Добре е когато е топло да им се осигурява въможност за къпане.

Познати са изключително много цветови мутации, а напоследък вече може да се видят къдрави и качулати гугутки.

Смеещите се гугутки често се използват за осиновители на трудни за развъждане прици от семейство гълъбови, от много зоопаркове и любители.

Това, че не са добри летци, непретенциозността им и доверието им  към хората ги прави чудесен домашен любимец, който спокойно може да радва собствениците си, дълги години.

User Avatar
скален-орел
http://pirin.bg/pirin.bg/html/fauna/orel.html ОПИСАНИЕ

 

    Скалният орел е най-едрия и най-силния от всички наши същински орли. Той е най-често са изобразявания по гербовете орли - символ на сила, смелост и независимост.

     Крилата му са дълги и относително тесни

     Дължината на крилото на мъжкия е 594-660 мм

     Дължината на крилото на женския – 627- 690 мм

     Дългата му опашка е съставена от 12 пера и е леко закръглена.

     Дължината й е 340- 370 мм

     Стъпалото е дълго 95-108 мм

     Човката е дълга 50-57 мм

     Мъжкият тежи 2,840- 3, 600 кг

     Женският тежи 4,200- 5,500 кг

     При възрастните птици, главата отгоре и отзад е жълтеникавосива със златист отбля-сък. Гръбната страна е тъмнокафява със слаб пурпурен отблясък, а коремната – по-светла с белезникавокафяви недобре очертани петна. Маховите пера са черни, а опашните светлопепеляви с черна препаска в края.

     Особено големи са ноктите на задния и вътрешния пръст.

     Човката е черна с жълта восковица.

     Първото пухово облекло на наскоро излюпените орлета е сивобелезникаво, а второто – чисто бяло

     Възрастните скални орли са много предпазливи. При неколкократно непосредствено доближаване на човек до гнездото им, те го напускат, изоставайки дори малките си

     Ирисът е златистокафяв или червеникаво-кафяв. Ноздрите са тесни. Краката са жълти. Пръстите са силни, с черни, дълги, извити и много здрави нокти.

     Скалният орел е дългогодишен. Лишен от свобода скален орел е живял над 80 години, счита се, че на свобода този орел може да достигне до 120 и дори повече години.

     По земята, скалният орел ходи бавно и тромаво, но подпомагайки си с крилата, може да се придвижи на голямо разстояние. При излитане от равно, ниско място скалният орел изтичва, подскачайки няколко крачки, размахвайки мощните си крила. За него е характерен реещия се полет, но много по-динамичен, отколкото при морския орел или лешоядите

     Издигне ли се високо, той лети с разперени крила, без да ги движи в продължение на 15-20 минути нито веднъж. При летене главата и човката са му издадени напред, а крилата му са така широко разперени, че върховете на маховите пера не се допират един до друг. Гласът му се чува доста рядко и звучи като”кик-кик-кик” или като”кия-кия-кия” и наподобява кучешко джавкане.

 

РАЗМНОЖАВАНЕ

 

    Половата зрелост на скалния орел настъпва на 5-6 годишна възраст. Дотогава младите скални орли скитат поединично

     Гнездовият район е постоянен и заема площ от около 100 кв. км..

     Брачният период започва рано през пролетта. Всяка двойка има по2-3 гнезда, разположени по високите, мъчно достъпни скали в планините. Ползва ги редица години, сменяйки ги последователно.

      Гнездовите двойки са постоянни – орелът и орлицата не се разделят през целия си живот.

     Основата на гнездото е изградена от по-дебели здрави клони и застлано с по-тънки вейки, съчки и бурени Гнездата са много големи. Старите, често ремонтирани гнезда достигат до 2 и повече метра в широчина и височина. Карпелан е измерил във Финландия гнезда на скални орли, високи 2 м и широки 3 м.. В гнездото си този орел поставя свежи клонки и листа.

     В края на март орлицата снася 1-2 си яйца. Мътенето продължава 45 дни. Яйцата са сивобелезникави, слабо прошарени с жълтеникави, виолетовосиви и светлокафяви петна. Яйцата са относително дребни – размерите са средно 77 х 57 мм. Интервалът между снасянето на всички яйца е 3-4 дни. При пропадане на първата сноска орлицата снася повторно. Мъти предимно орлицата .

     Когато малките орлета поотраснат, започват да ловуват и двамата родители и да им носят и дават лова неразкъсан. Понякога по–малкото орле загива още в най-ранна възраст поради канибалството на по-възра-стното си братче или поради недостиг на храна.

     През първите дни тя храни малките с размекната в гушата й храна, а след това разкъсва лова на дребни части, преди да им го даде.

     Младите скални орли напускат гнездото на около 2, 5 –месечна възраст, но още 4-5 седмици се държат наблизо около гнездото и едва в края на август стават напълно самостоятелни На скоро след това започват да скитат достигайки, особено през зимата твърде далеч от гнездовия си район.

 

ХРАНЕНЕ

 

     Ловният участък на скалния орел е много голям и често е повече от 200 000 дка. При ловуване, реещият се немного високо във въздуха, скален орел напада плячката си по два начина: или спускайки се, описва все по-тесни спирални кръгове и наближил земята се плъзга леко по посока на плячката си и я сграбчва, или пък подобно на сокол още от високо се спуска с полусъбрани крила към жертвата си, но наближавайки я, издига крилата си нагоре, разперва опашката си ветрилообразно, за да намали скоростта на връхлетяването, издава главата си напред и протягайки краката си с разтворени пръсти, сграбчва плячката, която бива почти напълно замаяна от това внезапно нападение и неспособна за съпротива.

     Скалният орел умъртвява хванатия лов, както Дементиев описва по най-различни начини. Най-често хваща плячката си с едната лапа, забивайки в гърба й здравите си и остри нокти, а с другата сграбчва главата й и я тегли назад, за да й пречупи вратните прешлени. Умъртвяването на жертвата извършва и чрез разкъсване на големите вратни кръвоносни съдове с няколко удара на мощната си човка.

     Често пъти, забил ноктите си в плещите на по-едро съпротивляващо е животно, скалният орел го зашеметява с мощните си крила, свивайки ту едното, ту другото крило и нанасяйки удари с твърдите си махови пера. По-дребния лов той умъртвява с яките си и остри нокти.

     Преди да бъде изяден, хвъркатия лов бива отчасти оскубан. По-дребните пера, както и козината на бозайниците, скалният орел изхвърля през 4-5 дни обратно през устата във вид на погадки.

     Костите обаче, които поглъща с голяма охота се смилат напълно. Възрастният скален орел употребява за храна дневно 600-1000 г месо.

     Той обаче може да преживее няколко седмици без да се храни.

     Според Шименц скалният орел може да носи с лапите си плячка, тежаща до 10 кг, но с такава тежест той лети много бавно и не може да се издигне във въздуха.

     Често пъти особено след отглеждането на малките скалният орел ловува на двойки, като хванатия лов бива изяждан съвместно, макар и понякога между орловата съпружеска двойка да възниква кратка свада за някоя по-вкусна мръвка. Ловът продължава до към обяд. След това скалните орли се връщат обратно и почиват на подходящо място недалеч от гнездото си. Там те стоят с пълни гуши, докато им се смели храната. След почивката отлитат на водопой, като при това се и къпят. Щом уталожат жаждата си и почистят перата си, скалните орли предприемат отново ловен полет. Привечер, преди да се е напълно стъмнило, отиват да нощуват в предварително избрано от тях подходящо място.

     Скалният орел се храни с дребни бозайници и птици. мишки, полевки, плъхове, лалугери, таралежи, катерици, зайци, както и с яребици, пъдпъдъци, гарги, свраки, сойки, диви патици, гъски и други водоплаващи птици. Бързолетящи видове птици напада по-рядко. През “миши години” изхранва малките си предимно с мишки и други мишевидни гризачи. Яде и мърша. Рядко напада и по-едри бозайници.

     Той обаче напада и по-едри животни: лисици, кучета, диви и питомни кози, овце, чакали и дори вълци.

     Описан е случай и за безрезултатно нападение в СССР на скален орел през зимата на 1939 год, върху една намираща се в гората жена. В миналото са описани и безуспешни нападения на скални орли в Швейцарските Алпи въху деца и младежи.

     Скалният орел е най-често обучаваната и използваната за лов хищна птица от почти всички народи на Средна Азия. Там от най-древни времена и до днес, той се обучава и използва за лов на фазани, тетреви, дропли, диви патици, диви гъски, мармоти, зайци, лисици, газели, диви кози, диви овни, чакали, вълци и др.

 

КУЛТОВЕ

 

     Орелът е считан за символ и атрибут на върховните вселенски сили. Той донасял на земята бури и мълнии, гръмотевици и хали. В този смисъл неговото присъствие в символиката на държавната власт е носител на идея за сакрално родство и индиректно подражателство.

     При много народи и племена основен носител, осъществяващ достъпа до висшите светове е бил орелът. Когато се трактова видовата принадлежност на понятието орел, народният творец определено визира скалния орел. Единствен той от многобройните представители на рода е носител на гореизброените качества и характеристики. На някои племенни наречия думата шаман е равнозначна на орел.

     Някои племена са отглеждали орел, като израз на митично благоволение. Други му принасяли жертва, което до късно се е запазило като обичай в редица райони и на нашата страна.

     Според тълкуванието на В.Илиев, третият Кубратов син, Атилкес, което значи от Атиловия род, а самият Атила е знайно, че принадлежи на рода Дуло, е именно Аспарух. В традицията на сакралната кодировка неговото име означава на алански език “Белоконник”, а на арабски - “Белият орел”.

     Маската на орел, украси от неговите пера, шевици и дърворезби подсилвали внушителността на ритуалите.

     Орелът е вероятен знак и за Аспарух от рода на Атилкес, което донякъде се потвърждава с намерения в гроба на кана сребърен орел. Изследователите допускат, че тази фигурка е красяла бончука на великия кан.

     По данни от проф. П.Юхас, в древна хроника на Кезаи, отнасяща се за 1282 г е посочено, че“...гербът на крал Етел - Атила, който владетелят носел върху своя щит, наподобявал птица, която на маджарски се нарича Турул /орел/...”. Всъщност това е тюркското название на алтайския кречет /бял сокол/, което от своя страна е висшата степен на посвещение, допустима за земен човек.За номадите, орелът е бил вечен спътник на многобройните им стада в техните странствания. За конните ловци, той е бил почитан помощник в престижния соколарски лов. Обучението на птиците, тяхното ползване и опознаване, смелият им нрав, са утвърждавали още повече уважението към него. И досега в Средноазиатските държави, това занимание идещо от древността е на най-висока почит. Служилата вярно птица получава свободата си след определено съжителство с човека.

 

СТАТУС

 

Скалният орел е категоризиран като рядък вид за територията на страната. Включен е в Червената книга на България.

    В НП Пирин скалният орел се среща рядко. Въпреки това той е избран за символен знак на парка и грижите за неговото присъствие и стабилизиране са активни. Вероятно тази тенденция ще прерастне в някои конкретни мероприятия свързани с изкуственото привличане, подхранване и реаклиматизиране на скалния орел в Пирин.

     През последните години се забелязва повсеместно стабилизиране на запасите и гнездовите му райони. Това до голяма степен се дължи както на активната природозащитна дейност, така и на подобряване на хранителната му база – пустеещи земи с добри популации на гризачи, активна

User Avatar
сокол-орко
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D0%­BA%D0%BE%D0%BB_%D0%BE%D1%­80%D0%BA%D0%BE Соколът орко (Falco subbuteo), назоваван също и лястовичер, лестовичар, наричан и само „орко“ е птица от семейство Соколови. Среща се и в България.Дължината на тялото — 28-31 см.

Размаха на крилете — 75-80 см.

Тегло мъжки — 150-200 гр.

Тегло женска — 230-340 гр.

Полов диморфизъм — слабо изразен. Женската е по-едра.

Оперение — долната част на тялото светло оцветена в светли тонове, горната в тъмно. Има характерни тъмни мустаци спускащи се отстрани на човката. Краката са оперени само в горната част в ръждив цвят. Забелязва се възрастов диморфизъм между до една година и след тази възраст. Младите птици са в по-кафеникави и ръждиви тонове.

Полет — изключително маневрен и бърз, лети с бързи махове приличащи на трепкане с криле, подобно на повечето видове соколи.

Силуета в полет е подобен на другите видове соколи със заострени криле и клиновидна опашка.

По време на полет напомня на голям керкенез.

Среща се в Европа (включително България), Азия и Африка. Соколът орко е самотник и заема с партньора си или сам голяма и обширна територия. Предпочита степи и други подходящи открити местности покрити нарядко с дървета. Не се среща в градски или заселени от човек зони.

 

Прелетна птица, европейските популации зимуват в централна и тропическа Африка.

Хранят се предимно с дребни птици, които улавят по време на полет. Ловуването на сокол орко е уникален спектакъл в природата. Лети на сравнително голяма височина или по-често чака кацнал на някое високо, когато се оглежда за плячка. Атаката започва когато соколът забележи че потенциалната му жертва е навлязла във въздушното му пространство. Тогава излита рязко, спуска се пикирайки към нея и започва да я преследва. Скоростта и маневреността на полета му в това преследване са забележителни, до степен в която дори е трудно да бъде следен с поглед. Успява да настигне и улови във въздуха дори несъмнените най-добри летци в птичия свят като лястовиците, пчелоядите, и дори бързолетите. Ако преследваната птица не успее по най-бързия начин да се скрие в гъсти храсталаци или гори, почти няма шанс да избяга. Единствено селската лястовица е способна понякога да се спаси от преследващия я сокол. Тя упорито бяга подобно на заек пред ловджийско куче и когато почти е застиганата рязко сменя посоката, което и дава малко предимство пред сокола орко, който отново и отново се хвърля след нея.

 

Соколът орко продължава да ловува до здрачаване, хващайки често прилепи и едри нощни пеперуди. Набюдавани са също така ловуващи и нощем соколи орко възползващи се от светлината при пълнолуние.

 

Скоростта му на полет при атака надхвърля 150 км/ч което го прави грабливата птица с най-бърз активен полет. Изключителната му маневреност му помага никога да не се удря в земята или в друго препятствие. Обича появявайки се внезапно да наранява скрити в дърветата птици, които след това стават лесна плячка. Ако има достатъчно храна на земята, като насекоми и др. може да привикне и да се храни и кацнална нея. Нощните пеперуди изяжда обикновено още във въздуха оставяйки да паднат само крилцата им. За разлика от тях птиците ги оскубва много внимателно и изяжда, късайки ги на малки парченца, докато не останат само крилете, държащи се все още свързани с костици и прешлени.

 

В тропична Африка по време на роене на термитите се събира със други представители на вида си и дебне и улавя цариците им. Друг интересен момент е, че често е по-добър ловец на мишки от керкенеза, когато ги има в изобилие те могат да се превърнат в част от диетата му. Наблюдван е също в да улавя дребни животни на повърхността на водата.

Моногамни птици.

Полова зрялост — настъпва на първата година, въпреки че носят все още младежко оперение.

Гнездо - Края на април, началото на май се завръщат в областите на гнездене и заемат избрана от тях гнездова територия. Подобно на другите соколи и соколът орко не строи собствено гнездо а заема такова от друг вид птица. Последващите години се връща в същото гнездо, докато запазва годността си за мътене. Предпочита да използва гнезда на вранови птици и най-вече на чавката, също така гледа гнездото да е на възможно най-високо на дървото.

Яйца - 2-4 броя.

Мътене - въпреки че гнездовата територия е заета отдавна, мътенето запова в края на май, началото на юни. Самото мътене продължава 28 дни.

Отглеждане на малките - най-често само две малки успяват да оцелеят и на 23-28 дневна възраст напускат гнездото. Майката е изключително грижлива и когато донесе плячка в гнездото, къса от нея малки парченца месо, чисти от перушина и ги подава в човката на малките. Когато напуснат гнездото отначало не са способни да ловуват сами и още дълго родителите им се грижат за тях и ги обучават в изкуството на лова, докато не станат самостоятелни. Обучението протича, като родителите пускат от високо ранени или омаломощени птици и младите се опитват да ги уловят в полет, когато това не стане някой от родителите се спуска и я улавя преди да е докоснала земята. Когато запчва есенната миграция семейството се разпада напълно.

Отглежда едно люпило годишно. На територията на България е изключително рядък и защитен от закона вид.

 

Соколът орко се счита за най-добрият ловец в откритото въздушно пространство, в открито небе той е това, което ястреба в гората. Интересен факт е, че на повечето езици има отделно име, което го разграничава от останалите соколи.

 

Средиземноморският сокол често е бъркан със сокола орко. Разликата между двата вида е, че средиземноморският е с южен приоритет, по-голям е от малкия сокол орко и има две фази на оперението - тъмна и светла. Светлата е сходна с оперението на сокола орко, а тъмната създава впечатление, че сокола е черен. В популациите и на двата вида в последните години се наблюдава сериозен спад, поради което тези грабливи птици са защитени от закона.

Визитна картичка

Име:Зоопарк

Създаден: сряда, 07 октомври 2009

Членове: 2

Описание: представители на диви животински видове

Модератор(и): пифче

Галерия
Членове