Бис.БГ

по темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук

Фен-клуб: Приказки

User Avatar
принцеса-роза-и-златната-птичка
Преди много, много години в далечно царство живеела красива принцеса. Тя имала дълга червена коса и много обичала розите , затова всички я наричали „Принцеса Роза”. Всяка вечер, когато се мръкнело, принцеса Роза излизала на терасата си и плесвала с ръце. Незнайно откъде долитала Златна птичка , която кацала на рамото на принцесата . Мигом след това червената коса на принцесата заблестявала със силна червена светлина. Птичката започвала да чурулика вълшебна мелодия, а принцесата запявала. Всички хора в царството заспивали сладко и сънували прекрасни сънища чак до сутринта. Така минавали годините . Принцеса Роза, всяка вечер, заедно със своята Златна птичка пеела нежната приспивна песен ,а всички хора в царството заспивали сладко и сънували прекрасни сънища чак до сутринта. Но един ден, се случило нещо ужасно. Зла вещица научила за принцеса Роза и решила да и направи магия. -Ала бала ница, розата да бъде тъмница ! - казала вещицата и косата на принцесата станала черна като катран. Вечерта принцеса Роза пак излязла на терасата си и плеснала с ръце. Но когато златната птичка кацнала на рамото и ,вместо червена, косата на принцесата заблестяла с тъмна светлина. Птичката зачуруликала вълшебната си мелодия, а принцесата отново запяла приспивната си песен и всички хора заспали, но сънували цяла вечер лоши сънища и кошмари. На другия ден принцесата натъжена попитала птичката.: -Птичке какво да направя, за да сънуват хората отново сладки сънища чак до сутринта. -Черна коса в розова вода –изчуруликала птичката. Принцесата се зачудила ,но изпълнила заръката на птичката. Тя наляла в едно корито вода , а във водата напускала листенца от роза. Принцесата потопила косата си във водата и мигом тя отново станала червена. Вечерта, когато се стъмнило, принцесата излезнала на терасата. Плеснала с ръце и птичката веднага кацнала на рамото и. Косата на принцесата заблестяла отново в червена светлина. Тя запяла своята приспивана песен и всички сънували отново сладки сънища чак до сутринта. Злата вещица много се ядосала, че магията и била развалена, затова тя решила да направи още една магия . -Ала бала ница розата да бъде тъмница - и косата на принцесата отново станала черна като катран. Този път ,обаче , злата вещица обрала всички рози в царството. -Хайде да видим този път как ще развалите магията ми! - заканила се вещицата с огромен гняв. Нещастната принцеса Роза пак попитала птичката: - Птичке, какво да направя, за да сънуват хората отново сладки сънища, чак до сутринта? -Черна коса в розова вода – изчуруликала птичката -Но откъде да намеря роза? попитала принцесата. -Черна коса в розова вода –изчуруликала отново птичката и излетяла. Принцесата незнаела какво да прави и от мъка се разплакала. Една нейна сълза паднала на земята . В този момент млад и красив принц стоял под терасата на принцесата. Той извадил една кутийка, а от кутийката извадил един червен косъм. Принцът се навел и поставил червения косъм върху сълзата на принцесата. Тогава станало чудо. Изведнъж, червения косъм се превърнал в червена роза .Принцът я откъснал и я занесал на принцесата. Още щом зърнала розата, принцесата изтрила сълзите си и накъсала листенцата в коритото с водата. След това потопила косата си и магията изчезнала.Всички ахнали, а царят учудено попитал : -От къде намери розата принце? - Когато бяхме още деца, аз откъснах един червен косъм от главата на принцеса Роза в знак на моята вярност към нея. А тя си откъсна един косъм от моята глава в замяна. -Вярно е татко - казала принцесата и извадила своята кутийка. Когато я отворила вътре, наистина имало косъм от косата на принца. Всички много се зарадвали и още на същия ден принцът и принцеса Роза се оженили. Когато злата вещица научила, че отново магията била развалена , тя се пръснала от яд на хиляди малки парченца. И така принцеса Роза продължавала да пее своята приспивна песен всяка вечер , а хората отново сънували сладки сънища чак до сутринта.


User Avatar
кой-каквото-прави--на-себе-си-го-прави
Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все си говорел:

- Кой каквото прави - на себе си го прави!

Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:

- Знам, че туй, дето го приказваш - за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.

И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я опече - сложила отрова в тестото. Когато слепецът минал край чорбаджийската къща, чорбаджийката викнала от прозореца:

- Хей, дядо, я ела насам!

И му подала питката.

- Вземи я - рекла - топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.

Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал. Излязъл от селото. Поел по широкия път. Късно вечерта някъде по пътя го срещнал чорбаджийския син, яхнал кон. Той слизал от планината, където били бащините му кошари.

- Хей, дядо - поспрял коня си чорбаджийският син, - ти като ходиш да просиш, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе, в планината, нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.

- Ще ти дам, сине - рекъл старецът и извадил питката от торбата. - Отчупи си половината. Одеве ми я даде една добра жена.

Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:

- Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга - нали нямаш друга работа.

И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал. Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, той се тръшнал в леглото и изпъшкал:

- Майко, умирам.

Майката се смаяла и слисала. Най-сетне и дошло на ум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.

- Нищо - отвърнал болният, - само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.

- Кой ти я даде?

- Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.

Като чула тия думи, майката пропищяла:

- Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави - на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой да слуша!
User Avatar
хитрият-кръчмар
Един хитрец отворил кръчма в някакъв град отвъд морето. От всички страни пристигали морни пътници и се отбивали в кръчмата да отпочинат и да сръбнат по едно вино. Отначало кръчмарят поднасял на своите гости вино, разредено с малко вода, а по-късно, когато разбрал, че пътниците не са много придирчиви, започнал да им поднася вода, зачервена с малко вино. За една.две години той събрал цяла торбичка с жълтици, затворил кръчмата и тръгнал да си ходи. В близкия пристанищен град богатият кръчмар си купил една маймунка – да му весели децата, качил се на кораба и потеглил. На обяд той се разположил в корабната гостилница и се нахранил хубаво, а на маймунката хвърлил два-три лешника. След като свършил яденето, ситият човек се изтегнал на палубата да подремне малко. Преди да заспи, той си спомнил за жълтиците, извадил торбичката от пазвата си и я мушнал под главата си – на сигурно място. Маймунката стояла клекнала край него и го следяла с умните си очи. Тя била гладна и щом видяла, че господарят й скрил торбичката под главата си, с нетърпение зачакала, додето заспи.

Щом кръчмарят заспал, маймунката посегнала тихичко, измъкнала торбичката изпод главата му, бръкнала вътре и изкарала една жълтица. Почнала да я разглежда, захапала я, но като разбрала, че не е за ядене, ядосала се, грабнала торбичката, завъртяла я над главата си и я хвърлила в морето.

Заспалият кръчмар се стреснал, скочил на крака и погледнал втрещен торбичката, която бавно потъвала във водата. Захванал да се удря с юмруци по главата.

- Защо ми трябваше тая проклета маймуна!

- Приятелю, не се съкрушавай – обадил се зад гърба му един селянин, който често пъти се отбивал в кръчмата на хитреца, - тия жълтици водата ги донесе и пак водата ги отнесе.



User Avatar
ледени-дантели
Някога в далечната Корея живяла една девойка на име Ок Сун. Тя била такъв майстор, какъвто нямало нито в страната на утринната свежест, нито в земите, където растат стройните кедрови дървета и хората ядат ориз наместо житен хляб. Чул за нейното изкуство тогавашният цар и заповядал на прислужниците си да му доведат необикновеното момиче. Прислужниците яхнали най-бързите си коне и тръгнали. Подир три дни пред царя и царицата се изправила самата Ок Сун, облечена в дреха, изтъкана от коприна, нежна като сребърна мъгла. Царят отворил широко очите си, а царицата плеснала с ръце и попитала момичето:

‘Кой направи тази чудна дреха?’

‘Аз!’ – тихо прошепнала девойката и навела очи към земята.

‘Можеш ли да направиш втора, която да няма равна на себе си и да надминава твоята по хубост?’

‘Мога.’ – отвърнало момичето – ‘Но ще ми бъдат потребни цели три години.’

‘Ще чакам!’ – извикала царицата и поръчала да отведат Ок Сун в царската подземна работилница, където имало конци, усукани от злато, гранчета от сребро, скъпоценни камъни, събрани от целия свят. Само едно нямало: слънчева светлина не влизала от никъде.

Подземната работилница се намирала на морския бряг и там от зори до мрак се чувало само бученето на морските вълни, които се блъскали със страшен грохот в крайбрежните камъни.

Младото момиче пристъпило плахо в полумрачната работилница, запалило една восъчна свещ и се заловило за работа. То не се докоснало до царските съкровища, а поискало да му донесат само две плетачни куки, направени от слонова кост и да му съберат паяжините, които бляскат, озарени от слънцето. Три години денем и нощем, заключена в подземието, девойката се трудила, жадувайки за нощните часове, когато морските вълни затихвали за малко и спокойствието навлизало в нейното тревожно сърце, а сънят затварял за миг клепките на очите й.

 

Минали три години. Един ден Ок Сун повикала главния надзирател и му предала своето ръкоделие – да го поднесе на царя и царицата. То било дантела, изплетена от паяжина – трепетна и нежна, която падала върху косата на човек като застинала морска пяна. Царят останал потресен от нейните изкусни ръце, а царицата преметнала дантелата върху раменете си и станала по-хубава от всички жени на земята. Тя се огледала в бистрото езеро и вдигнала очи към царя:

‘Ти си могъщ’- рекла тя – ‘Господарю мой, направи тъй, че занапред никоя жена да не може да получи такава дантела. Само аз да я нося.’

Жестокият цар, който лишил девойката от светлина, кимнал с глава, с което искал да каже, че е готов да изпълни молбата на царицата и повикал главния палач на двореца:

‘Отнеми й очите’ – заповядал той – ‘за да не може никога да изплете друга дантела като тая.’

Втурнал се царският палач в подземната работилница, но какво заварил! В полумрака девойката съвсем ослепяла, докато завърши дантелата. Очите й били като пресъхнали кладенци.

Прехапал устни палачът и се върнал пак при царя. Попитал го:

‘Какво да правя с нея?’

‘Хвърли я на тигрите! Тя заслужава голяма награда!’ – викнал гневно царят.

Когато злодеят блъснал невинното момиче в зверилницата на гладните тигри, то протегнало ръце към тях да ги помилва по главите и кръвожадните зверове мигом се укротили.

И до ден днешен Ок Сун през зимните нощи ходи невидима от къща на къща и рисува по стъклата на прозорците ония чудни ледени дантели.

 



User Avatar
приказки-с-чудеса
Винаги след дъжд на небето се появява дъга. Тя е плетеница от цветове, които носят красота и радост в сърцата на децата. Дъгата е скрила чудни приказки в своите цветове... Сега ще Ви разкажа някои от тях. Всеки цвят носи своята тайна приказка. Дъгата е скрила в себе си мъдростта на Времето и тайните на Сърцето. Чуйте ги!

Дъгата е пъстра и шарена, и много красива... След дъжд, когато грейне Слънчо, се огледайте за нея... Чуйте онова, което разказват Пъстроцветните пътеки на Дъгата. Пътеките са червена, оранжева, жълта, зелена, синя, светлосиня и виолетова. Онова, което те шептят е доловимо само за детското сърце.

 

Мечтата на розата

 

В една градина се родила чудна и прекрасна роза, ослепителна и красива, с нежни листи и красиво тънко стъбло. Всеки минувач спирал и се възхищавал на красивата червена роза. Тя била заобиколена от много други цветя - маргаритки, невенчета, божури. Но те били някак си долу в низкото и тя ги гледала от пиедестала на собственото си величие. От време на време казвала:

- Някой ден ще ме открият... Мечтая да не съм сред вас. Вие сте обикновени, а аз - не. Вие сте красиви, но аз съм неповторима.

Маргаритките шепнели:

- Розичке, ние ще тъжим за теб.

Божурите дори не се впечатлявали от казаното от нея. Престрували се на безразлични. Невените - оранжеви и огнени възмутително поклащали главички:

- Недей така, Розичке! И ти си цвете като нас. Стой при нас в градината и не се възгордявай.

- Но аз не искам да съм тук! Искам да съм специална.

Подухнал вятър. Разнесъл аромата на цветята. Ароматът на розата бил най - прекрасен. Преминала една девойка. Видяла красивата роза и я откъснала.

- Това е моето цвете, казала тя и го закичила в косите си.

Отишла на бал и там танцувала цяла нощ. Момичето изпъквало с красивата си бяла кожа, бадемови очи и дълги прекрасни смолисти коси, в които била закичена розата. Танцувала тя огряна от луната. Розата в косите и се чувствала най - специалното цвете на света. Тази нощ била неповторима за розата и тя тръпнела от щастие. Един момък поканил красивата девойка на танц. Призори, преди да се разделят той помолил своята избраница да му подари нещо ценно за спомен. Тя свалила розата от косите си и нежно я целунала. Подавайки му цветето изрекла:

- Когато гледаш розата, ще мислиш за мен, а когато докоснеш лицето си с нея, сякаш моите устни те целуват с безкрайна нежност...

Така мечтата на розата се сбъднала. От обикновено градинско цвете тя се превърнала в символ на Вечната и Чиста Обич! Тази приказка разказва червената пътека на Дъгата.

 

Тиквеното оранжево прасенце

 

Живяло някога едно прасенце, което мечтаело да насади и отгледа поле от тикви - оранжеви и големи, приличащи на слънца. То много обичало да яде тиква. Докато другите прасенца се въргаляли в локви от кал и се цапали весело, то се трудело над своето поле. Първо намерило семчици. После ги засяло. Упорито се грижел Прасчо за своите оранжеви тикви. Дори другите прасенца му се подигравали, но той упорито следвал мечтата си. Поливал тиквите. Радвал се на всеки слънчев лъч, докоснал градинката му, защото вярвал, че Слънчо ще придаде още по-оранжев цвят на тиквите му. Знаел, че тиквите обичат слънце и той обичал неговата топлинка. Прасчо изобщо не се повлиял от своите приятели, които тънели в блаженство в локвите от кал и ровичкали зурлички в земята. Той бил някак по - различен от другите.

- Хей, Прасчо! - подвиквали те. Стига си се трудил. Ела да играеш с нас.

- Не мога, имам работа, говорел той на прасенцата.

Прасчо вярвал, че в неговата градина ще се родят най-сладките, големи и красиви оранжеви тикви на света.

И се родили - прекрасни и оранжеви като слънца, сладки и вкусни като мед. Между тях имало една огромна тиква, толкова голяма, че Прасчо си направил къщичка от тиква. Блажено се въргалял той в тиквената си къщичка. Хапвал с наслада от любимите си тикви. Дори поканил прасенцата да хапват с него от време на време. Той имал добро сърчице и простил подигравките им.

- Видяхте ли? Докато вие се въргаляхте в локвите аз постигнах мечтата си благодарение на труд и постоянство.

- Ех, Прасчо ти наистина успя. Благодарим, че ни даде да опитаме от вкусните оранжеви тикви.

- Идвайте ми на гости, когато пожелаете.

Така казвало прасенцето на другите.

А дали от оранжевите тикви и от това, че Прасчо все си хапвал от тях, или от слънцето, или от това че Прасчо се въргалял в тиквената си къщичка постепенно розово прасенце се превърнало в Оранжево Прасенце.

- Вижте той е оранжев!

Но Прасчо не се впечатлявал. Няма нищо лошо да си по-различен с нещо от другите. Той бил не само Оранжевото Прасенце, но и най-трудолюбивото прасенце на света, защото за да осъществиш мечта са нужни труд и постоянство, така присъщо за тиквеното оранжево прасенце.

Това разказва оранжевата пътека Дъгата!

 

Детето на Слънцето

 

Цар Слънчо светел с огромна мощ над света. Подкарвал колесницата си с вълшебни коне и огрявал Земята. Той давал живот на всички живи твари,които живеели там. Осветявал и най -тъмните кътчета. Достигал до най - скритото местенце, за да дари живот. Преминавайки през една висока планина Слънчо прекършил един от лъчите си. От парченцето, което паднало се родило слънчевото дете. То било мъничко и красиво. Светело като баща си, но не притежавало тази мощ. Пътувало с Цар Слънчо, но винаги било тъжно. Баща му го попитал:

- Кажи, дете мое защо винаги си тъжно?

- Искам да бъда при Хората, казало то.

Замислил се цар Слънце. Не искал детето му да страда.

След дълги размишления взел най - трудното решение - да го пусне там долу при тях

Не искал да гледа тъгата в очите му. Не искал да слуша плача му нощем. Сърцето му се късало от мъка, но знаел, че това е правилното решение.

- Ела, миличко мое.

Подканил той детето си родено от слънчевите му лъчи. Прелитайки ниско над Земята той пуснал детето си като дар на Хората и му помогнал да осъществи мечтата си. И то засияло сред хората. Станало част от душите им. Когато човек се усмихва, заприличва на слънце. Това е, защото във всеки човек било възрастен или дете има частичка от детето на Слънцето.

Това разказва жълтата пътека на Дъгата.

 

Синята морска звезда

 

На дъното на огромния и необятен Океан живеела красива морска звезда. Тя винаги била тъжна. Не била като другите морски обитатели, които играели и се забавлявали. Синята морска звезда мечтаела да не бъде сред корали и миди, и стада от рибки. Искала да се издигне нагоре, нагоре към светлото синьо небе. Звездичката си имала приятел, шарената рибка Червеноперка.

- Кажи ми, мила рибке, красива ли съм?

- Ти си много, много красива

- Но защо съм тук, а не на небето?

Малката рибка мъдро отговаряла:

- Едни звезди се раждат на небето, а други в океана.

- Искам да светя горе.

Плачела морската синя звезда.

- Но ти светиш тук!

Успокоително шепнела Червеноперка. Морската синя звезда не спирала да тъгува. Царят на морето Нептун я извикал при себе си.

- Разбрах, че не искаш да си тук, а горе в небесата далече от нас...

- О, царю, помогни ми! Ти имаш тази власт!

- Всички тук сме тъжни, когато някой се чувства нещастен. Ще използвам вълшебната си сила и ще те възкача на небето. Зарадвала се Синята Морска Звезда. Започнала да танцува от щастие. Дори и не подозирала, че бидейки там горе, ще свети, но никога няма да може да танцува и да се вижда със своите приятели.

- Червеноперке, аз отивам сред звездите.

Заплакала малката рибка. Тя обичала Синята Морска Звезда.

- Недей плачи, това е мечтата ми - да гледам светът и да му светя.

Сбогували се с болка в сърцата. Настъпил мигът на нейното превъплащение. Нептун докоснал морската звезда с жезъла си и тя почувствала как се издига високо, високо, високо...

После всичко утихнало. На небето се появила Нова звезда, която носила странна тъга в сърчицето си. Стояла там горе и светела. Около нея милиони други звездички потрепвали като фенерчета и светели над огромния свят. И Синята звезда разбрала, че достигането до желаното не винаги е най - доброто. Била далече от Океана и Червеноперка. Не можела да танцува свободно, както го правела на морското дъно.

Непрестанно светела над необятната морска шир и гледала с тъга онова, което била изгубила, когато изпълнила мечтата си. Нощем над Океана свети една огромна Синя красива, но тъжна звезда. Това е тя. Сълзите и се ронят и се сливат с Океана, откъдето е дошла на Небето.

Това разказва синята пътека на Дъгата .

 

Светлосиният балон

 

Имало един светло син балон - голям и красив. Той бил закачен на една връзка с негови събратя и очаквал някой да го купи за детето си. Продавачът подвиквал:

- Балони... балони... шарени балони. Купете балони, моля.

Духнал силен вятър. Повдигнал със силните си ръце балона, откъснал го от връзката и го понесъл над огромния свят. Летял балона дълго... над морета и планини... Слънцето светело и го галело с лъчите си.

- Приличам на светлосиня птица в небето. Ех, как искам някое дете да си играе с мен. Така си мислел балона, докато се носел над обширния свят. Вятърът утихнал. Бавно и постепенно. Балонът започнал да се спуска към земята. В един двор плачело дете.

- Искам балон! - хлипайки казвало то.

Балонът се насочил към него и паднал в ръцете му.

- Мамо, виж имам най-красивия светлосин балон на света.

Очите на детето светнали от радост и здраво стиснало балона към гърдите си. Светлосиният балон чул щастливото детско сърчице. И той се почувствал щастлив. Детето се затичало след другите деца и подвикнало :

- Вижте, имам балон той е най - красивия на света!

И както тичало паднало. Балонът, леко подухнат от вятъра се забил в трендафилов храст. ПУК! Сърчицето на балона не издържало и се спукало. Миг преди това светло синият балон си помислил:

- Ще си отида щастлив. Видях свят. Бях прегръщан от вятъра и целунат от слънцето. Подарих щастие на тъжно дете... А кой балон може да се похвали с толкова много приключения в краткото си съществуване? Светлосиният балон се спукал, но приказката за него още се разказва от светлосинята пътека на Дъгата.

 

Люляковата принцеса

 

Някога много отдавна живяло едно момиче. То имало красиви сини очи. Красивите и дълги коси се спускали и покривали красивото, нежно тяло. Живеела сама сред люляковата гора. Царица люлякова тя била. Грижела се с търпение и любов за всяко едно дърво или цвят. Понякога сините и очи се изпълвали със сълзи. Тогава запявала песен.

"Момичето от люляка съм аз,

живея си сама самичка.

Сред цветове и аромат

на люляците съм Принцеса.

Сърцето ми тъжи и плаче,

не искам, аз да съм сама.

Да имам мил другар мечтая

в люляковата гора."

Пеела тя чудната си песен, а вятърът я разнасял надлъж и шир по света. Един момък в далечна страна чул чудната песен. Скрил песента дълбоко в душата си, и поел по пътища незнайни да търси Люляковата принцеса. Един ден, когато слънцето почти се било скрило зад върхарите той усетил аромата на люляк. Пришпорил коня си и нетърпеливо навлязъл в царството на люляците. Зърнал прекрасното момиче и го обикнал от все сърце.

- Чух песента ти и дойдох другар да ти бъда.

- Добре дошъл при мен. Чаках те толкова дълго.

Страните и се покрили с руменина.

- Аз мечтаех за теб, казало момичето на момъка.

- Твоята мечта ме доведе тук чрез песента ти.

И заживели те щастливо в царството на люляците.

Най - хубавото е когато мечтата на чистото сърце се превърне в реалност. Тази приказка разказва виолетовата пътека на Дъгата.

 

Само зелената пътека мълчала...

- Защо мълчиш? разкажи ни твоята приказка и тя започнала да разказва...

 

Зелената си приказка

 

Някога много отдавна, толкова много преди...

Имало едно дете с чудни зелени очи. То винаги питало, какво е това, откъде е, защо светът е свят и хиляди други неща...

Било любопитно и искало, когато порасне всичко то да разбере. Минавали годините и то растяло. Пораснало голям и силен мъж. С годините научил много, но то никога не му стигало. Мечтаел да знае всичко. Да няма тайни, които не разгадава или не успява да си обясни. Учило много. Най-големият му приятел станала книгата. От нея научавал всичко за света. Пораствайки, разбрало, че да догониш мечта е нужно да учиш и четеш, защото това е пътят към познанието. Книгата е онова тайнство, чрез което докосваш звездите. Момчето със зелени очи станало Учител, за да учи другите на знание и да им предава мъдростта на словото. Защото словото е сила. То е магията на Времето и Вечната Мъдрост. И никога не съжалило, че книгата обикнал с душата си и своето сърце. Повярвайте, Знанието се крие в написаното, а написаното е Вечно! В зелените момчешки очи се оглежда огромната наша Зелена планета, която трябва да обичаме и пазим... В очите му свети любовта към Планетата и Родната Земя. Това разказва зелената пътека на Дъгата, а всички слушат притаили дъх, защото не искат приказката да свършва.

 

Дъгата приказки разказва. Заслушай се в песента. Когато има дъжд и слънце, изгрява ТЯ красиво - пъстроцветна и приказки реди... и носи вълшебства.

Ослушай се и чуй ги ТИ!

 

User Avatar
надежда
Ако можех да имам едно

 

магазинче със две полички,

 

бих продавал… познайте какво?

 

— Надежда. Надежда за всички.

 

‘Купете! С отстъпка за вас!

 

Всеки трябва надежда да има!’

 

И на всеки бих давал аз,

 

колкото трябва за трима.

 

А на тоз, който няма пари

 

и само отвънка поглежда,

 

бих му дал, без да плаща дори,

 

всичката своя надежда.

User Avatar


Едно време, отдавна, много отдавна, на Земята имало само Черно и Бяло.

 

Хора и треви, животни и цветя, планини и гори, реки и морета били бели и черни.

 

И добре си живеели всички твари, те не познавали другите краски, та не тъгували за тях.

 

Обаче един ден се случило нещо страшно и тревожно. Скарали се Черното и Бялото, че не могли Земята да поделят. А лютата им битка отроче дала – Сивото. След всяка среща на Бялото и Черното се явявало то, та почти целия свят превзело. Сивото ставало все по-силно и мощно, та разбрали двете враждуващи краски, че никой от тях няма да властва на Земята. Но срам ги било за помощ да молят, а гордостта им не позволявала да спрат. И продължавала безумна война надлъж и нашир, и никой не отстъпвал.

 

Нечувана сивота била навсякъде, където Бяло и Черно се срещали.

 

Пропищяло мало и голямо, и виковете чак до Небесата стигнали. И чул ги Ангелът, на когото била поверена Земята. И втурнал се със своите войнства, хора и твари да избавя, но Сивото било вече силно.

 

Отишъл тогава Ангелът при Господа за помощ, а по белите му крила имало сиви ивици.

 

И чул Господ молитвата му и смилил се над Земята и всички твари, та нови краски създал – Бяло и Черно в хармония да живеят. Че ясно било – трета сила е нужна, та мир да има.

 

Явили се тогава Червеното, Оранжевото и Жълтото, Зеленото и Синьото, и най-накрая – Виолетовото. Коленичили пред Господа и пъстроцветна дъга около престолът Му засияла.

 

И рекъл им Господ:

 

- Идете, чеда мои, та Земята и хората да оцветите, с багри и красота от сивота и безличие да ги спасите!

 

На Червеното дал над живота и любовта да властва, и да оживотвори цялата Земя. На Оранжевото заповядал здравето и правдата да пази. Като дошъл до Жълтото, Той му поверил ума и радостта на човека, та да е разумен и весел. Всичко, що расте и се развива, Господ обагрил в Зелено, да се радват тварите на плодородие и изобилие. А със Синьото той оцветил небето, та да напомня за свободата и истината, та с вяра и красота да живеят хората. На Виолетовото строго рекъл:

 

– Иди и пази Царството Ми, защото на тебе сила и власт давам! Но с благост и почит действай, защото Милостив и Благ съм!

 

Научили за това Бялото и Черното, та се примолили:

 

– Господи, двамина бяхме, та цялата Земя не поделихме, а Ти и други като нас пращаш. Обещаваме, всичко сами ще оправим, само Земята ни не отнемай!

 

Та отговорил им Вечният:

 

- Не война и бран, а мир ще има вече! Моят Мир и Милостта Си ви давам!

 

И отсега нататък на Бялото било отредено на хората всичката си светлина да дава, да бъде чисто и съвършено, пълно с всички краски. Но да има равновесие, на другия край Господ поставил Черното, и рекъл му от силата си на Бялото да заделя.

 

И така през всички нови краски потекла Силата Божия между Черно и Бяло, та нов и чуден живот на Земята дала.

 

Светла и цветна станала доскорошната сивота.

 

И ето че по багрени пътеки черното и тъмнината на светлина и виделина ставали. И заживели хората цветно и красиво, и шарена багреница живота им изпълнил.

 

Минало време, а сред живите краски и пъстър живот, едничка зебрата за древните дни напомняла.

 

Радислав Кондаков

User Avatar
приказка-за-принцесата


 

Някога, някъде в някакво царство живяла красавица-принцеса. Станала тя на 16 и дошло време да си избере жених. В царството заприиждали да молят за ръката и. Не можела принцесата да предпочете ничие обаяние. Всички и изглеждали еднакво достойни. Затова тя измислила изпитание. Повикала своята закрилница и я помолила да я погрозни. За няколко дни от хубостта и нищо не останало – русите коси се сплъстили, лицето посърнало, очите и изгубили блясък. Като разбрали на какво е заприличала принцесата, кандидатите за ръката и и за царството бързичко се разотишли.

Така принцесата се убедила, че хората умеят да обичат само с очите, а не с душите си. Даже не помолила феята-закрилница да и върне предишния облик. За какво и била хубост щом никой не потърсил душата и.

 



 



 



Някога, някъде в някакво царство живяла красавица-принцеса. Станала тя на 16 и дошло време да си избере жених. В царството заприиждали да молят за ръката и. Не можела принцесата да предпочете ничие обаяние. Всички и изглеждали еднакво достойни. Затова тя измислила изпитание. Повикала своята закрилница и я помолила да я погрозни. За няколко дни от хубостта и нищо не останало – русите коси се сплъстили, лицето посърнало, очите и изгубили блясък. Като разбрали на какво е заприличала принцесата, кандидатите за ръката и и за царството бързичко се разотишли.

Така принцесата се убедила, че хората умеят да обичат само с очите, а не с душите си. Даже не помолила феята-закрилница да и върне предишния облик. За какво и била хубост щом никой не потърсил душата и.

User Avatar