Бис.БГ

по темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук
User Avatar
БЯХ

Бях слънчевото зайче в твоя поглед.
Златистата река в съдбовен ден.
Копнежът, който ти не превъзмогна,
защото бавно се изгуби в мен.

В усмивка преоткриваше ме с устни.
Превръщах се във тон през тишина.
И ти реши дълбоко да ме пуснеш,
разчел за миг печата мой: „Жена”.

Невидимо душата ти извайвах.
Посях небе над твоя мъжки страх...
Останах ли във мислите ти трайно?!
Бях онзи дъжд по скулите ти...
Бях.
Радостина Драгоева
User Avatar
"Имам нужда от малко море
да отмие от очите ми пясъка,
да ме прегърне и в мен да се спре
с две-три вълни тюркоазени.
Имам нужда…да помълча
сред миди, водорасли и чайки.
Чашите вино не се броят,
недопитите още по-малко…
Имам нужда от капчици сън -
малки искрици във мрака,
прегръдка море, китарен звън
и мисълта, че някой ме чака…"
~ m_space
User Avatar
Навярно ме е писал Андерсен...
Вече не мога да плача за теб.
От такава любов се умира.
Има приказки, дето не свършват добре.
А aз... все такива намирам.
Няма друг, допълнителен край.
Принцът е просто илюзия.
На принцесата вече не и се мечтае.
От мечти е до кръв охлузена.
И си сваля короната. Знае, че тя
също е просто картонена.
Хвърля я в ъгъла. При любовта.
И парчетата счупени спомени.
Няма принц. Само някакъв мъж,
който боли като триста.
Думите... Тях ги задръж
за принцеса, която ги иска.
Аз се наслушах. Навярвах. И толкова.
Резултатът е - самота.
Погледни ме -
нямам място за повече болки.
Усет? колко много боля.
Сбогом, принце. Недей да ме помниш.
И прощавай, че вярвах в теб.
Чаках дълго...
Студено.
Бездомно е.
Тази приказка просто
не свършва добре.

автор caribiana
User Avatar
Събудих се до теб

Събуждам се. До тебе се събуждам.
Събуждам се от обич разлюляна!
Леглото ти - не го усещам чуждо,
след тази нощ от мен така мечтана.

Разрошена съм, топла, безтегловна...
Дъхът ми спира - нека бъде тихо!
Във теб се гуша - кротка и гальовна,
а чувствата в сърцето пак забиха.

Целувам те със устните горещи,
контурите ти със очи рисувам.
Сама се питам - много ли е грешно,
така неистово да те жадувам!

И както съм безумна, нажежена -
отнася вятър страстите ми луди.
Присмива ми се властващото време,
защото... във съня си се събудих.
Автор kadife_ (Минаваща )
User Avatar
тайфунена-душа
ТАЙФУНЕНА ДУША

Говори ли се за любов,
ангелски песни душата ми чува.
Нежна милувка,поглед дълбок,
в който тя цяла потъва.

Говори ли се за любов
от сърцето ми нежност извира,
но в живота,орисан така
само тайфуни намирам.

На тайфунена любов съм обречена,
бури душата ми ражда,
и вместо тихи морски вълни
урагани сърцето поражда.

Мъже като тайфуни срещам,
живота ми в буря превръщат.
Чувства ,любов и сълзи,
душата ми те преобръщат.

Искам нежност,спокойствие искам ,
за тих пристан аз си мечтая,
но с тази тайфунена моя душа,
такова ли щастие искам,не зная.

<ВЕРА ИЛИЕВА>
User Avatar
Казват, че когато орелът е ранен,
полита към върха на планината.
С последни сили, но до края устремен,
той следва своя път към светлината.

Намира най-високата скала
и с вятъра единствено нощува.
Очаква изгрева с разперени крила
и се оставя слънцето да го лекува.

Не ти разказах тая приказка напразно,
когато чувстваш се предаден, наранен,
когато мислиш, че умираш победен
и злото те довършва безпощадно:
Спомни си как орелът до последно
към своя връх се носи устремен.

Хвани се за крилата на живота.
Нощувай с вятъра, сънувай утринта,
и нека тоя сън, огрян от слънцето -
лекува наранените места.

Почувстваш ли се силен, излекуван;
не стой самотен на високата скала,
а се върни. И нека твоят дух пробуден
дарява хората с любов и светлина.

автор: Innocence
User Avatar
Прошка…

Защо мълчиш?! Защо не се развикаш?!
Удари ме- не спирай да крещиш!
Виновна съм- в сърцето горест блика…
Зашлеви ме- вместо да мълчиш!

Сгрешила съм- признавам ти го, мили!
Сгрешила съм- пред теб и любовта!
И моля се- дано намериш сили
да ми простиш последната лъжа!

Заклевам те! Прости ми, обич моя!
В сърцето прошка за мене намери!
Сълзи се стичат- пазвата ти мокрят…
Обичаш ме, обичаш ме, нали?!

На колене пред теб заставам, мъко моя,
лицето ти с длани милвам пак!
Сълзите ти- те толкова говорят…
Горчиви, сладки- вкусвам ги с уста!

Обичам те! Обичам те,горещо!
Душата ми в пламък изгоря!
Търся прошка- тъй свещено нещо,
и знай, че само себе си виня!

Тих шепот от гърдите се откъсва,
Сърцето спира, всякаш, да тупти!
На хиляди парченца се разпръсва-
жив въглен става- почва да гори!

Прощавам ти- ми казваш с глас безплътен…
Прощавам за последно- разбери!!!
Сълзите бликат… горестно въздъхвам,
но сърцето…… то не спира да кърви!

Евелина Панева — с Manuela Seiler.
User Avatar
Върви си, любов

Върви си, Любов! Не прекрачвай вратата! -

Този дом е за теб забранен!

Стари чувства?! Отнесе ги вятър...

Как изобщо се сети за мен?!



Май не помниш?! - Когато те чаках,

ти заспиваше в друго легло...

Много сълзи за тебе изплаках

и се мъчих с въпроси "Защо"...



Уморих се, Любов, да те пазя!

(Всеки спомен за теб е нелеп...)

Нямах сили дори да те мразя -

просто някак си свикнах без теб...



Днес се връщаш... Нима си ми нужна?!

Погледни се - дори не болиш!

Парадокс - щом усетих те чужда,

се научи към мен да вървиш...
Автор marielavip (Мариела Челебиева)
User Avatar
СБОГУВАНЕ

... по улици мокри, осеяни с локви,
потропват забързани токчета -
градът мълчаливо в тълпата ни скрива,
днес всеки по своя път свива...
И аз заминавам... Денят си отива
- отекват забързани стъпки -
по навик отбивам, побиват ме тръпки
(животът ми тъжно се смее).
Но пак продължава в студената есен -
дъждът ще измие тъгата,
макар че понякога по погрешка завивам...
(така ми нашепва душата).

... по улици мокри замръзнали локви...
- ледът безогледно пързаля
краката, ръцете, душите, сърцата -
Ужасно е... ( бавно пропадам).
Но зима е вече. Снегът ще покрие
калта и студа по земята
и общият път, извървян в есента ни
ще стане безлична картина...
... без улици мокри, Без кал и без локви,
без стъпки забързани в мрака.
И всеки ще крачи по нова пъртина,
без повече нещо да чака...

1988 г./нет/
User Avatar
КАКВО Е?

„Кой ще каже какво е любов”
Г.Джагаров


Дали е любовта ни само миг,
откраднат от божественото време?
Дали е оня, много тъжен стих,
а може би е само въжделение?

Дали е нежен ромон на река,
течаща през градините на Едем?
Дали е оня поглед през нощта,
която ни погълна в ада земен?

Дали не е пък дяволска сълза,
потърсила на устни красотата?
Дали е зов, сърцата що мълвят,
а може би е вятър над житата?

Дали е тих романс, китарен звън,
игра ли е на думи и копнежи?
А може би е взрив, наяве сън,
молитва, или полет над безбрежия?

Какво ли е? Не искам и да знам!
Летя до теб. Какво, че ни е трудно?
Страхът изчезна и какъв ти срам,
щом в огнен вихър любим се безумно?!


автор: zefpet -Илко Карайчев