Бис.БГ

по темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук

Фен-клуб: Театър

User Avatar


Исках да започна тези редове с въпрос към министъра на културата Вежди Рашидов: Защо е толкова доволен от извършената театрална реформа? Но в това време получих писмо от моята млада приятелка – българска актриса, което с нейно разрешение и обещание да не споменавам името й цитирам почти цялото. Защото никакъв страничен поглед и верни изводи не могат да бъдат така убедителни, както болката на едно младо сърце и страданието за разрушеното жизнено поприще:
Да говоря за разпада на Смолянския театър е най-болезненото нещо за мен, защото тогава и театърът, и борбата за истински театър в мен си отидоха завинаги. Мечтите и стремежите ми умряха пред очите ми, умряха за броени дни, няма по-болезнено нещо от това да гледаш как съграденото от теб, колкото и малко да е (защото аз съм млада и нямам много опит), изчезва, срутва се и ти не можеш да направиш нищо... Защото си сам в идеите си, защото си малък, защото всички само говорим и сме добри в това, но не действаме... Говорим разпалено като в Чехова драма, надъхваме младите, че има надежда... и ти вярваш в това, сънуваш това година след година и накрая, когато погледнеш назад, виждаш, че всичко е било напразно, че всичко е за боклука, че си изгубил най-красивите си години... Изгубил си ги, защото някой някъде е решил, че това е за добро, че така трябва да се направи. Че и 240 лв. заплата са напълно достатъчни, за да оцелееш и да си платиш наема, който е 250 лв. на месец; и този някой предпочита да те гледа разсъблечена в долнопробна евтина халтура как се гавриш със себе си и който за два дни затри над петдесетгодишната история на прекрасния Смолянски театър, затри паметта на стотици режисьори, артисти, сценографи... играли, плакали, радвали се, сътворявали на тази сцена; някой, който реши, че публиката в Смолян няма нужда от неговите артисти. Каква е тая омраза в теб, господин министре, с какво Смолян те е обидил толкова, че премахна с лека ръка театъра му, че го “сля” с Пловдивския на повече от два часа път през планината? За пари ли беше всичко, бедна, глупава, бездуховна душо? Едно ще ти кажа – колкото повече се опитваш да дрогираш българската публика с лоша и некачествена драматургия, с некачествени руси безмозъчни същества, толкова повече ще се отдалечаваш от света, Европа и въобще от вселената...
По повод откриването на ремонтираната сцена на Сатиричния театър през миналия месец господин министърът на културата Вежди Рашидов направи редица изявления пред медиите за проведената театрална реформа в този дух: „Творците да са щастливи.” – казва той пред Нова телевизия. „Крайната цел на промените е творците да са щастливи.” Освен това – „Българите смениха чалгата с театър.” А също и че има планове за „изграждането на градче, където младите да развиват талантите си.”
Оставяме тези думи, част от много подобни, без коментар.
Какво е състоянието на Смолянския театър или както се наричаше - Родопски драматичен театър. Театърът не успя да закръгли 60 години от създаването си и дефакто в момента е закрит. Сградата му от юли – септември т.г. е предадена за стопанисване на Община Смолян, но как по документи е станало това, не успях да открия. С други думи, държавната собственост е преминала в ръцете на общината. В момента бившият вече Родопски драматичен театър е Културен дом, там репетират Ансамбълът, детската музикална школа, духовият оркестър, ръководството на Културния дом има намерение да открие и кинозала. Богатият архив на театъра е подгизнал при последното наводнение, а то съдържа страници и фотоси от знаменити български постановки на Любен Гройс, Юлия Огнянова и редица още емблематични имена от историята на българския театър. С други думи, тук театър вече няма, въпреки че старата му табела стои. Част от актьорите са приютени в Пловдивския театър, който веднъж в месеца или по-рядко гостува на обявената преди три години “своя” сцена. Обикновено с някоя по-лека постановка. С „Крал Лир” - не. Градът постепенно се смалява като население, учителките не се задържат в място, където „няма нито кино, нито театър”.
Преди да продължа с писмото на моята млада приятелка, ще сложа няколко отдавнашни разсъждения и въпроси за това как и защо се обезлюдяват цели огромни прекрасни райони на страната. Как и защо се лишават от своите средища на жива култура, от своите носители на будност, емоция и българщина, от актьорите. Отдавна ми се иска да попитам това съзнателна политика на удари върху духа и интелигентността на населението ли е, съзнателно или просто глупаво се затъпкват установени и закрепени традиции. И в двата случая резултатите са плачевни и ужасни. Моята приятелка – неосъществена актриса - се обръща в писмото си само към министъра на културата, аз отправям въпросите си към цялото настоящо правителство, към управляващите тази страна и културата й в лицето на Парламента, неговата комисия за култура, Президента на републиката и към цялата политическа върхушка.
И все пак, господин министър на културата, ти направи за мен нещо много добро. Благодарение на теб аз сега съм в чужбина, сега се радвам на всеки миг от живота си, както никога не съм се радвала, пътувам и се срещам с различни хора, гледам само качествени представления. И залите са пълни до дупка, и хората са жадни за прекрасни представления; когато вляза в заведение, звучи Бийтълс и Ролинг Стоунс, по радиото на обед пускат Доорс и Нина Симон – никой през живота си не е чувал какво е чалга, коя е Мира, Кондьо или пък Черната Златка, никой през живота си не е чувал човек да получава 240 лв. заплата, тук ни се носи лоша слава на крадци и отрепки и че там, при нас, таксуват хората само защото дишат въздух, гледам да избягвам да казвам, че съм българка, виждам физиономиите на хората, след като го изрека... срамувам се от народността си... срамувам се и ми е болно, много ми е болно... Сърцето ми плаче за България, никога не съм искала да я напусна, исках да остана и някак си да се боря за моето изкуство, но то е безнадеждно, абсолютно безнадеждно, защото нямаш шанс, нямаш възможности, няма ги и хората... защото никой в България не прави нищо, за да помогне на някого, тук на всяка крачка хората са жадни не за пари, а за преживявания, за нови приятелства, за повече знания. Е, разбира се, някои от нашата Европа чистят тоалетни или разнасят питиета, но никой не се срамува от това. Благодарение на вас, господин министър, аз няма да се върна в онзи безнадежден ад, в онзи затворен, себичен, агресивен свят, в който способните хора гният някъде в калта и умират от свръхдоза, защото не виждат смисъл, защото нямат късмет, защото са самички и изоставени от държавата си. А явно това е целта на всички ви, на цялото ви правителство... повече не задавайте баналния въпрос защо младите бягат... Искате да унищожите тая държава, нали? Тук, където живея, само градът е 12 милиона, цяла България е останала 7 и ще продължава да се стапя това число, докато България изчезне от картата... и си останете само вие – с пурата и уискито си, с вашата си реформа да си командвате мултаците...
- Няма какво повече да правя тук – каза Малкият принц на Царя. – Ще си замина.
- Недей заминава – отвърна Царят, който беше много горд, че има един поданик. – Недей заминава, ще те назнача министър.
Преписвам редовете на това писмо и очите ми се пълнят със сълзи. Защото моята млада приятелка не е сама в своята мъчна съдба. Защото пред НАТФИЗ стоят големи групи като нея и това са нашите прекрасни, талантливи и безнадеждни деца. Защото те стоят и пред Университета, и в двора му, и в десетките университети на страната. Готови да завършат, да погледнат в очите истината и да отлетят. Господа управляващи днес и вчера, това ли е всъщност целта на вашето ръководене. Моля ви, не ми сочете кризата, магистралите и бъдещите Лувъри. Всички тук знаят, усетиха, а ето – и отлитат, за да не гледат тази безкрайно проточила се далавера, наречена преход, за да не търпят гаврата над битието си, за да запазят самочувствието си на стойностни хора. Защото, господа, всичко друго беше важно през тези 23 години, освен живият човек, младият човек, българинът. И мога с дълбоко убеждение да кажа сега, няколко седмици след Деня на будителите, че първите и най-свидни жертви на тези мътни времена станаха културата, българската книга, българският театър и просвета. Духът на нацията, сърцевината му, нейната висота, интелект и гордост.
Но да продължим по ред.
Началото на театралната реформа е на 27 юли 2010 г. с постановление на Министерския съвет. До тази дата у нас съществуват 41 държавни театри. Целта на реформата е формулирана по следния начин: „Подобряване на творческото сътрудничество и взаимодействие на артистичните звена, на мениджмънта – координация, общо администриране и финансиране на административно-обслужващ­ия персонал и уплътняване на творческата заетост на артистичните трупи.” При тази постановка се „преобразуват чрез вливане” следните театри – “Сълза и смях” отива в Народния театър “Иван Вазов”, в Кърджали Драматично-кукленият театър се слива с Музикално-драматичния – „Ляхова”, в Разград Драматичният театър се слива с Музикално-драматичния – „Назъм Хикмет”, Родопският драматичен театър, чиято съдба проследихме, се слива с Пловдивския, а в Силистра е обратно – разделя се Кукленият от Драматичния театър(?). Най-тежката реформа в това отношение претърпя Варна – там Оперно-филхармоничното дружество и Драматичният театър се сляха в едно под наименованието Театрално-музикален продуцентски център, което съкратено е – ТМПЦ – една абревиатура, силно напомняща подобни ней в ранния СССР.
“Ние не закриваме, ние преструктурираме. Събираме, за да можем да се включим в бюджетите. Ние искаме действително най-добрите таланти да вземат най-много пари там, където са пълни залите. А тези, които са свикнали само да получават заплати, за да се водят артисти, да си намерят друго поприще. Така ние разбираме реформата.” - министър-председателят на България Бойко Борисов в изявление на 22 юли 2010 г. Изявлението оставяме без коментар.
Какви са опасностите пред регионалните театри, според труда на Ина Станоева в зададената ситуация. Моля за извинение тези читатели, които се обиждат и дразнят от термина „провинциални”. Ще продължа да го използвам тук, тъй както обикновено, защото не намирам нищо обидно в провинцията, откъдето съм. Друг е въпросът за провинциализма, който владее страната, държавата, учрежденията, манталитета и столицата. Основните последици от театралната реформа Ина Станоева съзира във:
1. Намаляват се субсидиите от държавата, съкращават се служители и артисти.
2. Появява се едно множество безработни с уникални професии.
3. Мениджърите трябва да управляват ведомства с различни администрации и различна дейност, за които нямат подготовка – вж. Варна.
4. Театралната реформа засяга преди всичко регионалните театри в малките градове.
5. За качеството на постановките се съди от критерия “известност” на актьорите. Оттам – съкращаване на голям брой от тях в малките населени места по презумпция за професионалните им качества.
Като чета тези редове, си казвам: Е, дойде им редът на малките (а и на средно големите) градове от страната, на техните актьори, музиканти и културни дейци. Щом са от малките, значи са кофти, кой сега ще седне да им преценява таланта и качествата. А и да им гледа представленията! Ние сега строим магистрали, правим лувъри, що бе, нямаме ли си наши прекрасни галерии, но нейсе... Както казва знаменитият българин: „Запуши я!”. Ама за какво става дума! Ние, същите, в началото на Прехода и в зародиша на реформите изгонихме Славка Славова, Таня Масалитинова и Гец от Народния, милосърдно и грижливо скъсихме живота им, та с някакви си там накрая на географията ще се церемоним! Важното е реформата да върви, Симеон Дянков, който казва, че „Приказка за стълбата” е написана от Вапцаров, да бъде доволен, че тези безделници – актьорите, все по-малко ще му бъркат в бюджета. И освен това е важно още нещо, изключително е важно: Да се представи реформата за успешна. На всяка цена! Затова са наши услужливите медии, подтичващите репортерки и техните босове. Ето, вече цяла България знае, че театралната реформа е успешна, да, така казаха по телевизията. А и във вестниците го пише. На 15 юни 2012 г. театралът Стефан Янков, бивш директор на Центъра за театър, който вече не съществува, във вестник „Култура” задава резонните въпроси: Каква беше целта на реформата? И още: Кога Министерството на културата ще отчете резултатите от нея. Може да съм пропуснала, но и аз не видях официално отчетени резултати от МК. Затова пък прочетох на много места и чух с ушите си следните изявления, които осветляваха населението за големия принос на министър Вежди Рашидов в реформирането на българските театри:
“Театралната реформа е свършена. (Може би трябва да разбираме – приключила? Сещам се за прекрасната ни песен “Биляна платно белеше”, в която се пее: „момчето ни е свършено.”) ... Директорите имат много власт. МК става контролен орган, трябва да се носи отговорност, а не да се хленчи за пари. Дайте творчество... Българските артисти са много талантливи, особено тези в София – билети няма.” - 7 март 2011 г.
На 30 септември 2010 г. обаче, Вежди Рашидов набързо отърча до Варна в новосъздадения ТМПЦ, подгонен от брожението на актьори, музиканти и цялата общественост, тъй като новоназначеният мениджър Славчо Славов не е наясно, че актьорите трябва да репетират, а певците - да пеят; и ги гони от сградата. Та тогава, пишат вестниците, министърът казал, че сливането на театъра и операта трябва да бъде отменено, а Славчо - изгонен. Доколкото ми е известно, сливането все още не е отменено, само Славчо вече не може да ги гони тези лентяи.
„Намерихме път за успеха на театралната реформа – казва по-късно Рашидов. – Театрите са облагодетелствани – получават приходи от билетите.” И препоръчва на МК „да се откаже от ролята си на творчески организатор, да остави това на художествените съвети на театрите.” В своя полет на духа и радост, че „срещу всеки продаден билет се получава субсидия”, господин министърът се е разсеял и забравил, че отдавна нашите театри нямат художествени съвети. А с какво ще се занимава неговото министерство, това не казва.
С риск да омръзна, ще цитирам още възлови хвалби на министър Рашидов по повод на завършената успешно театрална реформа. Правя това не случайно, а за да покажа как чрез медиите се изгражда паралелна реалност. А и за да проличи, освен щастието и радостта на г-н министъра, и неговата компетентност по въпроса.
По повод откриването на ремонтираната сцена на Сатиричния театър г-н Рашидов е вдъхновен пред камерите на Нова телевизия: “Българите смениха чалгата с театъра. Крайната цел на промените е творците да са щастливи. И българските творци са щастливи” – твърди той.
„Не е малко направеното от сегашната власт – казва министърът. – Премиерът е мой началник, длъжен съм да му се подчиня и нямам никакъв повод да се подмазвам. Той е мой работодател, въпреки че някои хора си уредиха живота, докато му се подмазваха, а мен ме плюеха.”
До тук с цитатите от речовития министър. Впрочем, зам.-министърът на културата, полковник Митко Тодоров, интересна работа, мълчи. По военному оставя да говорят началниците. Но нали уж той провежда реформата.
Когато употребявам израза „паралелна реалност”, имам предвид критичното отношение към настоящата реформа от страна на театрални директори, актьори и почти всички, които тя засяга. Разговарях с доста от тях, някои отказаха, вероятно поради предпазливост, и ги разбирам. Надделява мнението (а не това, което битува по медиите), че тази реформа е сбъркана. Защо? На първо място, поради нейната неравнопоставеност. Този товар го усещат всички от извънстоличните театри. Защото субсидията от държавата се дава срещу продаден билет: колкото повече продадени билети, с колкото по-висока цена са те, толкова по-богат ще бъде театърът. Съответно и заплатите на актьорите. Затова проблемът излиза извън рамките на културните показатели – колко са талантливи и добре играещи трупите, колко силен и добър е спектакълът и каква естетическа стойност има.
Проблемът преди всичко опира до финансовите възможности на населението - има ли в този град безработица и закрити предприятия, намалял ли е броят на населението и др. Така тази театрална реформа дава прекрасна възможност да се самозакрият преди всичко театрите в малките градове и в ония, където неработещата и угасваща икономика и безработица с месеци и години се увеличават. А може би това е и скритата й цел? Тези редове нямат за задача да покажат поименно в кои градове са умиращите и берящи душа театри, за съжаление има такива и в сравнително големи градове, но затова съществува Министерство на културата да огласи и доброто, и другото. Мълчи се обаче по проблемите, а се раздуват фрази за “Щастливи артисти” и “Градчета на театрално щастие”. Всички знаем, че София е градът, който привлича младите работещи, и тук е кажи-речи половината население на страната. Платежоспособното, общо взето. И поради тези проста причина, а и защото наистина имаме талантливи актьори, столичните театри са пълни, билетите са по-скъпи и продадени, а софийските актьори – по-добре заплатени. Това означава ли, че театри трябва да останат само тук и в няколко по-големи градове на страната. Освен това, кой и по какви принципи определя таланта, изпълнението и качеството на театралния продукт. От МК и МФ отговарят – пазарът. Пазарът в Лондон и Париж е един, а в София – друг. Различни пазарни ставки важат за столичните и извънстолични театри. И те преди всичко не зависят нито от актьорите, нито от директорите, а от възможностите или мизерията на населението. Играят роля, разбира се, и други фактори. Но нека те се преценят и видят от правителство, министри и министерства, да се разискват и обсъждат от засегнатите, да се направи поне елементарен и първичен анализ на създадената след реформата ситуация. Ние наистина имаме чудесен театрален ген, но моля, нека не обявяваме едни театрали за второ и трето качество, а софийските – за първо. И да обещаваме на отдалечената от центъра публика, че като им закрием театъра, ще им изпратим знаменитите столични звезди. Особено когато тези изявления се правят от хора, стъпващи в театър само за да прережат някоя лентичка.
От разговорите си с директори на театри, театрали и артисти останах с впечатление, че хората са изключително търпеливи, благодарни за малкото и най-вече предани на професията си. В един от проспериращите градове с добър театър и постижения актьорската трупа е от 15 души. Разбрах, че колкото по-голяма е трупата, толкова по-добре е театърът. Театърът е куклено-драматичен, това също е плюс за него, горе-долу на сезон се поставят около 8 постановки, сградата се отоплява (нещо изключително рядко в провинцията), около 150 представления на сезон събират около 50 000 зрители, сцената е след ремонт с европейски средства, Общината дава около 20% от субсидията, около 30% се получават от билети и останалата субсидия се получава от МК срещу продадените билети. Заплатите на актьорите са между 500 и 700 лв. В нито един от театрите, към които се обърнах, няма неиграещи актьори. Театралните постановки пътуват със собствен превоз и съумяват, ако не да печелят от турнета и гостувания в столицата, то и да не губят; така имат възможност да покажат продукцията си не само в своя град. Като се прибави и доброто художествено ниво на спектаклите, и балансът между развлекателни и сериозни представления, в този добър театър реформата изглежда успешна. Затова беше голяма изненадата ми, когато на въпроса: „Как оценявате театралната реформа?”, отговорът беше: „Не я приемам.” – „Защо ?” „Реформата само изглежда справедлива, а реално основата й е неравнопоставеността. Не може, при липса на пазар, да въвеждаш някакви псевдопазарни принципи.”
Другият директор, с когото разговарях, ръководи Куклено-драматичен театър с 25 души актьорски състав. Градът обаче е в печално състояние – закрити големи заводи, липса на препитание, постоянна миграция и намаляване на населението. Театърът прави между 5 и 7 нови постановки на сезон, около 250 представления, трудно пътуват и трудно осигуряват средства за фестивала, който се провежда, билетите са с по- ниски цени поради състоянието на публиката, оттам и субсидията се връзва трудно. Заплатите на актьорите са между 550 – 700 лв. Какви са недостатъците на настоящата театрална реформа, според директора на този трудно и с битка съществуващ театър? „Методиката е сбъркана – казва той. - Намираме се в псевдотърговска среда, имитира се пазарна среда. Методиката СЕБРА продължава да съществува, всички разходи минават централизирано, дефакто работим в система на бюджет. Абсурдът е в това, че никой не може да предвиди какъв да е бъдещият бюджет. Методиката е тромава, не отчита новите ситуации и инфлацията, сега имаме 40% увеличение на електричеството, театърът е на отопление с електричество, това не се отчита и разходите от миналия към сегашния сезон са увеличени. Освен това, методиката не подсказва как да се преразпределят средствата през двата ваканционни месеца, когато театрите не работят. Постъпленията от Общината са редовни, от Министерството на културата се бавят.”
Най-голям удар нанесе тази реформа на качеството на театралната продукция в страната. Защото нямаш никакво право на експеримент, а си задължен да правиш колкото е възможно повече развлекателни постановки, за да си гарантираш продадени билети при тази дивашка комерсиализация. Наблюдават се представления под нивото на публиката и те не са предимно в провинцията. Например, реформата рязко снижи нивото на спектаклите в Театър 199 – от високо, то се превърна в развлекателно и ниско. Липсата на критерий, на художествена мярка и изисквания доведоха на много места, включително и в софийски театри, до чалгата, която ни извежда от контекста на европейския театър. Разбира се, софийските театри са поставени в най-благоприятна среда, но ако степенуваме, за най-добър театър няма да бъде посочен софийски. Централизираната система на управление, разтурването на центровете за театър, например, и замяната им с дирекции доведе до липса на демократичност в управлението. Загинаха общинските театри – в Перник, Видин, Кюстендил и другаде, за този вид театри няма законодателство. Странно е, че в две от съседните държави, които не са членки на Европейския съюз, в покрайнините на които гостуваме – Сърбия и Македония -заплатите на актьорите са два пъти по-високи от нашите.
Винаги съм се възхищавала от устойчивостта и любовта към професията на българските актьори. Ако напиша „всеотдайност” – няма да е погрешно. В една провинциална среда, където средното заплащане не надвишава 350 лв., тези аркашки са щастливи, ако получат 500. Това е високата ставка за млад актьор. За да живее и пътува, той или тя понякога стават бармани или сервитьорки, в свободното си време гледат деца и старци, но не сменят професията си. Понякога родителите помагат, за да може детето да се занимава с любимата професия. Няма да говоря за националния ни характер, прословутото търпение и все от тоя род. Именно затова спокойно и разбиращо приех уверенията на един приятел – актьор от провинцията, който ми каза, че са добре там – получават 400-500 лв. заплата и се оправят. Същата сума и оптимизъм лъхнаха от думите на друг директор на извънстоличен театър. При него актьорите са 8 - 9, заплатите – 400-500 лв., постановките са около 5-8 на сезон на голяма и камерна сцена, билетите – 5-6 лв. средно, но в града са 3-4 лв. според възможностите на този беден град, Общината дава около 10%, и то нередовно, тоест, когато може. Запитан за критериите и качеството на представленията, директорът отговори, че участието във фестивалите и наградите са достатъчно обективен критерий. Според него.
Това е горе-долу картината, която успях да зърна в този момент след театралната реформа в страната. Тя, естествено, страда от моята субективност, от недостатъчна точност и до голяма степен от факта, че съм страничен човек, близък до театъра, но не вътре в него. Ако в дадени случаи съм неправа, то е заради любовта ми към театъра, а не с цел някого да уязвя. И тъй като в тези статии – на Стефан Янков, Бойко Богданов и настоящата - има повик, даже вопъл да се предизвика разговор за театралната реформа, да се поставят на тезгяха доброто и лошото, да се преброим, дето се вика, и да се огледаме докъде я докарахме, то това само би могло да извини някои недостатъци на писанието ми.
Накрая бих запитала МК, неговия настоящ министър и цялото правителство:
Смятате ли, господа, че защитавате по някакъв начин българската култура. С какво? В какъв див пазар я хвърлихте и как се погрижихте за нея. Имам предвид не само нашите театри, не само музикалните състави, а и родната ни драматургия. Но също и това, което най-много ме боли – българската литература. За мен е ясно, че никой и не помисля за състоянието на драматургията ни. Но. Нашата българска книга, написана на кирилица от български автор, е хвърлена на дивия книжен пазар в безнадеждна неравна битка. Никакви закрили, никаква мисъл в МК нямат господата за факта, че тази книга е станала невидима на този пазар. Че бестселърите и всичко останало, което е затрупало нашите книжарници и книжни сергии, идва от целия свят с огромната си реклама, която продължава да работи и тук. И че никой български автор не може да се състезава с това, колкото и гениален да е той. За-кри-ла, господа! Има способи за закрила, за защита на малките национални култури. Какво правят французите или поляците в тази посока, например? Въпреки че те са доста по-големи от нас. А може би точно защото винаги са правили нещо и са уважавали творците си, са големи. Не разбирам защо хора като мен трябва да казват на овластените и назначени за тази цел хора в каква неравна битка е българската книга. Какъв е този пазар. Същият като на нашите ябълки, които вече изчезнаха от него. И че никой не го е еня за преводите на български автори в чужбина, никой, господа. А ние имаме прекрасен театър, прекрасна литература, прекрасна култура. Която Европа няма да съзре, ако продължаваме да си я подритваме и унижаваме.
Рада Александрова.

Още от автора:
Рада Александрова е родена през 1943 г. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работила е като редактор в литературна редакция на Радио София, в. „Студентска трибуна”, сп. „Пламък”. През сезон 1979-80 г. е драматург в Смолянския театър. Издала е 14 стихосбирки: първата - „Златните момичета” (1972)., последната – „Къщата на Мери” (2012). Автор е на два романа – „Всяка вечер е петък” и „Другия”, на книга с разкази за деца и на пет пиеси. Последната й пиеса - „Отсрещният бряг на щастието”, е посветена на Радой Ралин и е поставена на сцената на Врачанския драматично-куклен театър от проф. Петър Петров (2006). Творчеството й е превеждано на много езици.
User Avatar
Хора, нека да помогнем на Адрей Баташов сега!!! Изпратете SMS на 17777 с текст DMS Andrey. Благодаря предварително, Андрей го заслужава!!!
User Avatar
-съби-събев-–-режисьорът,-който-е-по-известен-в-полша-и-китай,-отколкото-в-разград
Ако го сравним с някогашните щатни режисьори на разградския драматичен театър „Антон Страшимиров“ - Цветан Велев, Юксел Чаушев или Румен Велев, режисьорът Съби Събев е по-скоро свитичък и нешумящ около себе си човек.

 

Дотолкова, че само артистите и тук-таме журналистите го познават, макар и името му да стои по афишите на десетки разградски постановки вече шест или седем сезона!

 

22_09_2010_subi_subev.jpgРаботата е там обаче, че той ще излезе по-известен в Полша, Кипър, Сърбия, Китай, Алжир, Унгария, Чехия и Румъния, отколкото в Разград!

 

На всичкото отгоре и в родния му град Пловдив /нещо нечувано и невиждано по българските земи, където Свети Илия в селото си не е светия/, в кукления театър на познатия ни бивш разградски театрален директор Виктор Бойчев е поставил „Хамлет“!

 

Чудо на чудесата или поне интересен факт, който, ако не друго, доказва, че Съби Събев обича да експериментира.

 

„Хамлет“ на Уйлям Шекспир в куклен вариант!

 

Казва:

 

- Аз правя театър, какъвто на мене ми харесва!

 

Труден избор във времето, когато се налага да се прави театър, какъвто на публиката й харесва. И във времето, когато турските сериали и поп-фолк певиците са на мода сред средностатистическо българско народонаселение!

 

Но театърът, освен всичкото друго, е и образователна институция.

 

Поне тъй твърдят някои капацитети.

 

Роден е Съби Събев през 1957 година.

 

Завършва ВИТИЗ през 1985 година, специалност „Куклен театър“, в класа на професорите Юлия Огнянова и Боньо Лунгов.

 

Работи предимно за деца, но в останалото време експериментира – със себе си, с публиката и артистите. Колкото и рисковано да е това!

 

Не само е режисьор, но е и автор на голяма част от поставяните от него пиеси, както е и случаят със спектакъла, който в края на миналата седмица видяхме – „Шоу за рубла и половина“ по разкази на руския хуморист и сатирик от първата половина на миналия век Даниил Хармс.

 

Тоя спектакъл е явно предизвикателство към разградската публика, предвид на настъпилите промени в местния ни театралния ни живот и обединението на предишните ни два театъра.

 

Идеята му е следната:

 

„Да постигнеш безсмъртие или да си мислиш, че ще го постигнеш, е нелепо, но да си нелеп, е човешко… Хората се вкопчват в някакви идеи, за които смятат, че осмислят живота им и въобще не се замислят как изглеждат в очите на околните. Които пък, от своя страна, също са се вкопчили в някакви идеи… И така и едните, и другите изглеждат нелепи и смешни…И едните, и другите са хора и не можем да ги съдим, но поне можем да се огледаме в тях…“.

 

Не е в контекста на настоящото ни съчинение и на спектакъла, но май една от пиесите на великия Гогол завършваше с думите „На кого се смеете? На себе си се смеете!“.

 

Преди повече от 25 години в Разград, за пръв път в страната, от водещия днес български режисьор Бойко Богданов, с голям успех, бе поставена пиесата „Жертва на дълга“ на френския драматург-абсурдист с румънски произход Еужен Йонеско.

 

Тогава това беше „скандално“, „необичайно“, дори и невероятно за времената на „социалистическия реализъм“.

 

Разградската публика разбра за какво точно става въпрос в тая привидно абсолютно абсурдна сценична „игра“, макар че един виден разградски журналист каза тогава:

 

- Бе, какво да го гледам тоя спектакъл? Че аз тоя ЮНЕСКО от дете съм го чел!

 

Всъщност, сега правим само анонс за първия за сезона спектакъл на театъра и напомняме на разградските зрители, че не е достатъчно да се съберат 3500 подписа в една тетрадка за защита на нашия колектив.

 

3500 зрители в салона звучат далеч по-авторитетно!

 

В ролите участват Александър Божанов, който през тая година ще отпразнува юбилей – 30 години на разградската сцена, Александър Бориславов, Веселин Борисов, Павлин Мичев, Николай Сяров, Мария Петрова-Енева и Марияна Бранкованова.

 

Приятно гледане и на следпремиерните постановки!
User Avatar
Честит ден на театъра на всички!!!!
User Avatar
реформата-в-театъра-–-мит-или-реалност?
Нужни са ясни нормативни документи за бъдещето на жанра

21.01.2010

Елиана Митова

 

Скандалите в театралната гилдия се застъпват един след друг: „Сълза и смях“ заплашен от изгонване, Музикалният не приема новия директор, Пътуващият театър остава без подслон...

Останалото четете във вестник Класа
User Avatar
Имам много изпълнени мечти и знам - не бива да бъдем лакоми. Но искам още само едно, да стана добър човек, каза Мариус КУРКИНСКИ, актьор и режисьор


Миналата седмица в голямата оперна зала в Бургас Мариус Куркински пак игра „Сътресение“ по Хайтов и публиката за пореден път го изпрати с бурни аплодисменти. Актьорът постигна рекорд – изживя за 114-и път спектакъла, който е носител на 9 национални награди.
Докато чакаме в тишината зад кулисите за разговора, асистент-режисьорката Ирен Алексиева от Пловдивския театър ми казва колко е необикновено това второ национално турне, как все повече опознава актьора и успява да прозре неговия автохумор, безкрайното му уважение към другите, невероятната му харизма. Фенове дежурят пред гримьорната, носят марково вино за Мариус.

- Г-н Куркински, импулсивно поискахте да ви изпратим снимката, направена точно като напускате сцената. Какво друго ще си вземете от Бургас?
- Вижте, аз не мога да отнасям нищо от сцената. Нито от града. За мен не съществуват разстоянията, това не са различни селища и сцени. Сцената е едно място, не е нито в Пловдив, София, Бургас или Варна. В момента за мен тук е мястото за театрално изкуство, световната сцена. Тя е жива за мен, такова едно общо пространство... Никога не деля спектаклите геаграфски, не ги разделям по никакъв начин.
- Да разбирам ли, че сцената изобщо не ви уморява, не ви натоварва, след като тя е живот за вас, а и след като пожелахте да разговаряме след представлението?
- О, не, уморява ме много, но преди е невъзможно, преди сцената не разговарям с никого. Иначе спектакълът ме уморява много, той ме разсипва. Изскачат непрекъснато нови неща, нови за мен актьорски провокации, на нови вътрешни пространства попадам като човек. В същото време трябва да реагирам адекватно, да ги направя технически добре. Емоционално те щом се зародят, веднага трябва да бъдат обезпечени с актьорски средства, за да се превърнат в театър, а не просто в едно преживяване на някакъв човек, който страда и нещо се измъчва по сцената или нещо не е добре с нервите примерно. Това си е театър и трябва веднага всичко да бъде въведено в образ, да е с общ език, да говори на цялата публика. Импровизациите са такива, че изискват един общочовешки език, чието изпълнение е трудно. Той, театралният процес, си е труден, а обучението продължава, не спира с наученото в академията.
- А как узнавате, че искате да направите някаква промяна, усещането какво е? Това желание вътре във вас, образът да бъде доразвит, кога идва?
- Усещам го някак... По зрители, понеже на мен ми е задължително да водя комуникация, не мога просто да цепя напред, извеждам диалог с публиката. От това кой човек стои насреща ми произтичат желанията ми за един или друг вид детайл. Но в общ параметър всичко се запазва, не може да се бяга от основното. Става въпрос за нюанси, макар че представлението от първото досега е доста променено, то в същността си, в идеята си е непроменено. То е изповед. Сега, докато играх, разбрах, че откакто съм го направил – а аз съм го посветил на моите баба и дядо, на тези хора, които са си отишли тогава, та днес, докато играх, си дадох сметка, че още повече време е минало от тези смърти и че още повече хора са си отишли и че още повече хора не ги помнят... Че това време още повече безвъзвратно си е отишло... И си казах - спектакълът ми не стига че говори за старо верме, ами той самият е вече един... Като старец е... И това ми хареса много. Така беше днес, в тази посока го играх и се радвам, че хората го разбраха.
- Като взимам финалната реплика, да ви попитам - в тоя засукан свят успявате ли за себе си да разграничите доброто от злото, хубавото от лошото?
- Не, не успявам да ги разделя. Категорично съм на страната на доброто, но битката е много трудна и не мога да кажа, че очаквам нещо светло... Не съм оптимист, за съжаление...
- За себе си или въобще?
- За себе си, да, защото за другите не знам. Но сигурен съм, че има хора, които се справят, имат близки. За себе си не съм оптимист, не желая да говоря даже...
- Защо ви е толкова трудно, след като сте така талантлив? Не са много тези, които могат да съберат стотици зрители и да ги въвлекат в емоцията.
- Кой е талантлив? Хм, кой е талантлив, нищо не е това... Никой не е талантлив. Какви артисти сме гледали, какви хора! Слава Богу, сега... не се правя на толкова скромен, разбира се, усещам, че ми е даден талант, мъча се да го развивам, но просто всичко извън сцената ме убива. И ми става все по-трудно... И не мога да се оправя и съм голям песимист в това отношение...
- Кое например ви убива?
- Всичко! Аз не говоря за другите хора, говоря за себе си. Много неща, вътрешни неща, които не искам да споделям, които просто...просто... Просто са много тежки, няма оправия...
- Прочетох едно изречение, извлякох го от Интернет, казал сте – „Няма да успея да бъда щастлив с някого”...
- Хм! Какви глупости съм говорил, непрекъснато... и продължавам да ги говоря. Ще бъда щастлив с някого!? Кой ще бъде щастлив? Марш там на сцената, играй и толкова!... Въобще не ми се занимава вече с глупости и с глезотии. Да, аха..
- Там ли е щастието?
- Да, да! Абсолютно категорично. Не ми се мърда даже оттам.
- Разбрах, че буквално живеете в театъра, когато поставяте нова пиеса.
- Да, така е. В Пловдив съм живял 5 г. в театъра, докато работех, сега съм в Хасково, пак в театъра, така им спестявам пари. Но не мога да живея в хотел, защото хората непрекъснато ме гледат, следят ме... и това много ме разсейва. А в театъра ми е доста приятно. Искам да си имам собствен театър, да си спя в него и там да живея. Как искам някой да ми построи театър, ако може... Ето сега, ако някой прочете и пожелае, да ми се обади... Истински театър, ех, ако може това да стане...
- И няма значение в кой град?
- Да, няма значение. Но ако може така на по-хубаво място...
- Попитах неслучайно, защото сте един от малкото актьори, които с удоволствие напускат столицата и творят другаде, ето вие сте в Пловдив, Стара Загора, Хасково...
- Какво е столицата? Аз протестирам против това дори! Аз съм враг на това мислене, имам коренно противоположно мнение! Столица и други градове, това са безобразни неща за живота, лоши като мислене. Особено за театъра, хубав театър трябва да се прави и се прави на всякакви места.
- Ние сме си говорили с вас преди 13 г., когато дойдохте тук с „Дамата с кученцето”. Тогава тъкмо излезе и филмът ви „Дневникът на един луд”, едни чужди критици страхотно го бяха похвалили, а пък българската критика – не. Огорчен ли сте още, след толкова години какво е отношението ви към критиката – театрална или филмова?
- Никаво, никакво... Просто нямам отношение, защото няма такава критика, може би защото няма талантливи хора, които да чета. Които да са ми важни, за да ги чета. Няма хора, които да пишат добре.
- А през цялото време казвате, че играете за публиката и тя е важна.
- Да, категорично, каква критика, какво е това... Да се ориентираме към приключване вече, ако може.
- Уморяват ли ви интервютата?
- Ами да. Не, понякога ми действат разтоварващо...
- Това, че ви върнах назад сега, подразни ли ви?
- Да, може би малко, но заради това, че може би можех в киното още да се пробвам... Вече е късно. И искам колкото се може повече да се отбележи в Интернет, че не съм завършил, а само съм учил при Георги Дюлгеров кинорежусира 3 г., но не се дипломирах. Защото станах актьор, станах популярен, започнах много да играя и театърът ме хвана здраво. Не ми се ходеше на изпити при някакви хора, които общо взето бяха на друго равнище. Но не съжалявам. За какво ми е? Аз сега мога да правя каквото си поискам. Съжалявам, че така звучи, но мога да правя всичко.
- А една „Любовна война” не ви ли се прави пак?
- С музика пък изобщо не ми се занимава. Не знам... Засега театърът ми е за всичко достатъчен.
- А вълнуват ли ви децата, младите хора? Говорихме в началото за миналото, за старостта...
- Вълнува ме много начинът, по който те попадат в обществото, как биват въведени в света на ужаса, на хаоса. Затова и и последната ми пиеса, която правя в Хасково – „Златната мина” от Ст. Л. Костов, е за връзките между децата и родителите. Нищо не мога да направя, тъй като аз няма да бъда родител и може би нямам право да говоря публично за това. Но има огромно нарушаване на тези връзки. То е болезнено, то е брутално, може би..
- А мечтите ви, за какво си мечтаете?
- За нищо. Нямам мечти.
- Това е тъжно.
- Не, не е тъжно. Аз имам много изпълнени мечти и човек не трябва да прекалява, да бъде лаком. Мечтая най-вече за театър само, да се справя добре с живота, да се оправя като човек. Да мога да стана добър човек.
- Но вие сте...
- Не, аз съм добър актьор, аз не съм добър човек.
- Защо, какво лошо сте направил?
- Нищо, просто ви го казвам. Аз не съм станал добър човек, колкото съм добър актьор.


Автор: Интервю на Йорданка ИНГИЛИЗОВА
User Avatar
Тази година - 2009
традиционното послание за Световния ден на театъра
е на бразилеца Аугусто Боал. То се чете на над 20 езика по театралните сцени из целия свят.
В него се казва: „... Макар и да не го съзнаваме, човешките взаимоотношения са изградени театрално. Употребата на пространството, езикът на тялото, изборът на думите и модулациите на гласа, сблъсъкът на идеи и страсти - всичко, което изобразяваме на сцената, го правим и в живота: ние сме изтъкани от театър!
Не само сватбите и погребенията са театрални спектакли, но също и ежедневните ритуали, толкова привични, че дори не ги осъзнаваме като такива. Не само тържествените случаи, но и ежедневното сутрешно кафе, например, размяната на поздрави, свенливите чувства и бурният изблик на емоции, заседание на законодатели или дипломатическа сбирка, всичко е театър, всичко е спектакъл.
Една от основните функции на нашето изкуство е да осмислим спектаклите от всекидневния живот, в който актьорът е и зрител, а сцена и публика се сливат. Ние всички сме артисти: като правим театър, се научаваме да виждаме онова, което е очевидно, но не виждаме, защото нямаме навик да се вглеждаме.
Всичко безкрайно познато се превръща в невидимо за нас. Да правим театър означава да хвърлим светлина върху този наш невидим живот.
През септември, миналата година, бяхме изненадани с едно наистина театрално разкритие.
На нас, които си мислехме, че обитаваме един сигурен свят, въпреки войните, геноцида, кланетата и мъченията, които разбира се съществуват, но само в далечни диви страни, на нас, които си живеехме в безопасност с парите си, вложени в някоя уважавана банка или в ръцете на честен борсов посредник, на нас ни казаха, че тези пари изобщо не съществуват, че били виртуални, измислица, издаваща лош вкус на някакви икономисти, които от своя страна не бяха никак измислени, нито безопасни, нито уважавани.
Всичко това се разигра като лош театър, злокобна интрига, в която някой печелеше много, но много губеха всичко. Политиците от богатите страни се събираха на тайни съвещания, от които излизаха с магически решения.
... Театърът това е Истината, Скритата Истина". Когато разкъсаме привидността и погледнем отвъд, виждаме потисници и потиснати във всички общества, етноси, класи и касти. Виждаме един несправедлив и жесток свят.
Трябва да изобретим друг свят, защото знаем, че е възможно. Наша е привилегията да построим този друг свят, със собствените си ръце, тук на сцената и в живота ни. Ние всички сме актьори: да бъдеш гражданин, не означава само да живееш в общество, но и да го променяш."
User Avatar

Театралният критик Мирослава Кортенска:
Съвременният български театър е блато, от което засега няма излизане
Яна Донева
Наричат я "най-острото перо на българската театрална критика", защото тя не спестява истини и сериозно критикува случващото се по родните сцени. Може би затова Мирослава Кортенска не е сред любимците на повечето съвременни режисьори и актьори, свикнали предимно да бъдат хвалени. Доц. Кортенска е преподавател по история на театъра в Югозападния университет. Автор е на над шест книги, сред които са "Културен компас" и "Културен вертикал", по която през 1999 г. бе създаден документалният филм "Отместеното поколение". Театроведката бе и сред кандидатите за директор на театър "София", но отказа да се яви на последния кръг и да запознае комисията с концепцията си с мотивите, че "конкурсът е манипулиран, а длъжността - вече "продадена". Помолихме я да коментира за "Всеки ден" изминалата година в българския театър и със съжаление трябва да признаем, че вкусът който остава след това интервю е натрапчиво горчив.
Г-жо Кортенска, каква беше 2008 г. за българския театър, случиха ли се нещата които очаквахте?
За съжаление тази година не се отличава с нищо хубаво от последните няколко. Дори в края й абсурдите не свършват. Само у нас може да се смени директор на Национален театър в последните дни от годината и то без никаква публичност. Някъде да сте видели в медия или другаде да се обсъжда кандидата и неговите планове и идеи - все пак това е една голяма културна институция. Всичко това се извършва "на тъмно". Някаква комисия нещо ще разглежда в Министерството на културата, но все пак нека кандидатът да излезе и да каже как вижда бъдещето на театъра, който ще управлява през следващите 5 години. Това е доста сериозен период от време. След като Павел Васев е решено да бъде директор на Народния театър някой знае ли какви са плановете му - аз досега не съм чула.
Същото важи и за конкурса за директор на театър "София" . Някой досега разбра ли каква е концепцията на Ириней Константинов, защото там все пак влиза публика и тя иска да знае какво ще се случва на тази сцена. За съжаление в театъра е като в спорта - мачовете са решени предварително, уредени са. И това се превръща в практика, прави се нервно и арогантно. Не разбрахме също на какво основание беше назначен и Атанас Атанасов за художествен ръководител на Сатиричния театър? Тези твърде уязвими действия нарушават един от основните принципи за публичност, конкурентност, както и за принципите на конкурсното начало. А това е твърде незащитимо по отношение на европейските правила за управление на културните институции.
Но се знае, че Павел Васев е привлякъл в екипа си Александър Морфов….
Това нищо не означава, защото той беше привлечен и преди години като главен режисьор на Народния театър, но всъщност пребиваваше физически в Русия. И ако не беше Сметната палата да направи забележка, че не може човек да бъде едновременно в две държави и да не поставя нищо в тази, в която е на щат, той щеше да си кара така с години. Добре, привлякъл го е и какво от това - на съм чула плановете му като режисьор. Малко се говори вече за творческата страна на един културен институт - просто се слага човек, който е удобен на някого и така механически се действа. За съжаление и на самите актьори вече им е безразлично кой ги оглавява, цари една апатия, мисли се само за заплати и за халтури.
Но някой може да ви обвини в липса на обективност, защото сте обидена, че не станахте директор на театър "София"?
Не съм обидена. Не мога да бъда обидена, когато една комисия определена да избере директор на театъра е без компетентност и се оглавява от учителка. Мога да се обидя от професионалисти, които поне са на моето ниво. Истинският проблем е, че отстъпихме от всичко, което искахме да променим. Не бива да има феодали в театъра, какъвто е например директорът на "Армията" Митко Тодоров. Той, дори когато трупата му се взриви от вътре и актьорите му започнаха да напускат, излезе и каза, че иска още един мандат, защото бил много добър мениджър. Това вече не е смешно, това е самозабравяне. За да има творчество трябва динамика, а тя се определя от конкуренцията, съревнованието на идеи, а тук какво става - един се окопава на едно място, после не можеш да го избуташ. На кого от актьорите му се напуска голям театър на улица "Раковски"!? На никого, но го направиха, защото им омръзна да работят за Митко Тодоров - мениджър на изгубени каузи. Може ли директор да бъде човек, който не е ходил поне на един сериозен фестивал в чужбина, не знае кой кой е в европейския театър - това е несериозно. А може би това, което казвам звучи старомодно и всъщност така трябва да бъде - за директори на трупи да се слагат хора, които да препират пари и да обслужват нечии интереси, като винаги са близо до всяка власт. Това принизява ролята на творците като коректив на властта… Но кой ти гледа някакви правила и мисии…
Едва ли проблемът на българския театър е само в директорите…
Не разбира се, но когато нещата са запушени още отгоре нищо добро не можем да очакваме. На тазгодишния фестивал "Сцена на кръстопът" в Пловдив се срещнах с млади режисьори и чух потресаващи неща. Те разказаха за чутовните мъки, с които успяват да стигнат до някой директор на театър, за да представят свой проект. А един добър театрален мениджър сам трябва да търси и познава играчите на пазара, това е част от неговата работа. Но може би не и у нас, във феодалното театрално стопанство. Тук младите се унижават, ходят, молят се, а директорите им крадат парите от проектите, мачкат ги. Тези хора се оплакаха, че системата е непробиваема и излизат на свободна практика - просто нямат друг избор, а това все пак е свежата кръв на родния ни театър, без която той не може.
Може би извъстоличните трупа са някаква алтернатива за младите?
Да, извънстоличните трупи се оказват алтернатива …
Сигурно, обикаляйки фестивалите в страната сте открили вашето събитие за 2008 г.?
Открих го, но не в София, а в Пазарджик. Преди няколко дни бях там на фестивал и гледах спектакъла на Деси Шпатова "Изкуството да смиташ боклука под килима". Трябва да призная, че аз, която винаги съм се дразнила от нейната маниерност, се възхитих от работата й - създала е наистина респектиращ спектакъл. Същото се отнася за Гаро Ашикян и Владо Петков - техните постановки заслужават внимание. Пазарджишкият театър се оформя като едно интересно място за правене на театър, защото има силна трупа и на изкуството се гледа сериозно, а не като в столичните театри.
Но именно те са пълни с публика…
Така е, но въпросът е на какво се дължи. Всички виждаме пълните салони, но минете по театрите и вижте не какво има вътре, а отвън. Има голи мъжки задници - това се вижда пред входа на Младежкия театър, за който толкова години всички се борихме да има свой дом и да се прави театър за млади хора. Е, това ли е резултатът? Тук идват организирано тийнейджъри и деца и групово се подиграват, но и свикват с тази пошлост. Същото може да се види и в "Армията". До това води страхът от кризата да не останат без зрители, но тук вече опираме до нещо много сериозно, с което ще затворим календара на 2008 и ще започне следващата година, а именно размита е границата между театър и не театър. Защото това, което виждам не е театър, а развлечение, а то не е изкуство, не е култура. Например на публиката, която ходи да гледа Тончо Токмакчиев на живо не се радвам. Бих се радвала, ако интерес се проявява към сериозните спектакли. Пълната обърканост в държавата ни доведоха до посттоталитарен хаос, от който май няма излизане… Не знам какво ще правим. Не виждам какво бъдеще има една култура, в която няма диалог и публичност.
Днес скандалът не е в това, че някой казва нещо, а в това, че след като някой каже нещо, то няма последствия- блатото си е спокойно. Ние не създадохме обществено мнение. Няма дебат -дори аз се чудя дали да продължавам да си изразходвам енергията, защото ми се струва безсмислено.Ти казваш някакви неща, които не са очевидни, а очевадни, но нищо не следва от това. Аз не смятам, че съм единствено права, затова нека някой да се обади и да каже: "Не е така, грешиш, защото…", но това няма да се случи- мълчанието и апатията са по-уютни. Жалка е обстановката.
Няма ли все пак някаква надежда?
Не и докато афишите за концертите на Алисия са по-големи от тези на Райна Кабаиванска. Но такова ни е обществото, а то и изкуството са пряко свързани. Не може да има криза на доверие, на ценности, звездите у нас да са мадами със силикон и тези хора да са медийни личности. Ние сме на последно място имиджово в Европа. Корупцията и липсата на морал ни пронизват до край. Всички сме в блатото и как да постъпим, освен да се правим на жаби като другите. Във всеки случай няма как да бъдем лебеди. Има един човек, който силно ме впечатли с умението си да работи серизно въпреки блатото, и това е Станка Калчева в спектакъла "Страхотни момчета" в Младежкия театър. Там въобще няма спектакъл - това е нещо което не искам да коментирам. И тя в тази ужасна среда работи концентрирано, изградила е образ, който е интересен и сложен. Знам, че всичко, което казвам ще бъде омаловажено като сензация или скандал, ясно ми е, че в тази обществена ситуация срещу мен стои добре подредена мафиотска система и нямам илюзии, но просто искам да напомня, че сме в Европа и е 21 век! Нарушаването на принципите на демокрацията, свързани с общественото мнение, дебата в обществото, а не само сeирджийство, консумация и развлечение създава сериозен сблъсък в имиджа на българската култура и публичност. Всичко, за което говоря нарушава и законите в България и не е толкава невинно… Ако погледнем Закона за защита на българската култура там се казва кое е култура и не се споменава нищо за пийп шоуто като култура, например. Да не говорим за ценностите и морала… Ако сравним голотиите по "Раковски" с членовете на Закона става доста неловко…
А може би завръщането на Морфов от Москва ще оживи поне малко театралния ни живот?
С какво!? Ние тук много работим на митове и легенди. Видяхме легендата Сашо Морфов със спектаклите му, направени в Петербург - толкова старомодни са тамошните му постановки и толкова е тежка руската актьорска школа, че неговите първи български спектакли, които бяха толкова спорни, са направо шедьоври. Според мен Морфов си дава сметка за това, защото е способен режисьор, но тук вече въпросът опира до това, че там печели много, а тук не. Същото важи и за Явор Гърдев - талантлив е и иска да печели чрез изкуството си, затова се насочи към киното. Чувам, че иска да прави кариера в Холивуд, но не съм сигурна дали това не е поредният мит, защото аз гледах "Дзифт" - според мен това е филм, който не може да отиде на нито един сериозен фестивал, а за Оскар и дума не може да става. Това са използвани модели от американски филми през последните 30 години. Всичко, което се прави у нас е доста вторично - няма нищо типично българско, което да привлече погледа на професионалистите, на мениджърите от Европа. Това са подтискащи неща за човек като мен, който ходи в годината поне на четири големи фестивала и вижда какво става там. Тази лъжа много скъпо струва на българския театър, на българската култура. Отдавана не отговаря на истината, че актьорската ни школа е много добра, че сме най-добрите в областта на културата и т.н. Ние можем да покажем може би едно максимум две представления на един сериозен фестивал в Европа. Теди Москов, например, от пет години не е канен ни нито един голям форум като Авиньон, Единбург или пък Чеховия фестивал в Русия - все места, на които се срещат големите идеи за театър, големите фигури. Страшното е, че нашият театър не се развива творчески, което важи и за публиката - тя е видиотена - това е голям грях на театъра ни, защото той я опростачи.
Съжалявам, но моята прогноза е мрачна. Тук не се спазват никакви правила, на дъното сме и Европа рано или късно ще го види и в културата ни - как се провеждат конкурси, какво е нивото на театралната продукция и театралната мрежа каква е публичността - всичко ще лъсне. Когато започна промяната в началото на 90-те имаше някаква надежда, защото се появиха частни трупи, алтернативни театри - сега да сте чули за такова нещо? Ние просто вървим назад, всичко се върна под стряхата на държавата, като при най-жестокия соц. Няма търсене, динамика, дебат - нормални процеси за всяка модерна култура. Какво стана със Закона за меценатството, който трябваше да подкрепи творците? Може би затова младите и талантливите напускат театъра. Сериозният, висок слой на културата ни е застрашен, заглушени са гласовете на търсещите и способните… Застоят е тревожен!
User Avatar

Na 15.12.2008 beshe 100tnoto predstavlenie na M.Kurkinski na monospektakala mu "Satresenie" po tekstove na Nikolai Haitov.
User Avatar

Na 14 oktomvri beshe premierata na M.Kurkinski(toi e rejisiora)-"Velikolepniqt­ rogonosec" ot F.Kromelink.Zaduljitelno go gledaite,mnogo e hubavo(kakto vsi4ki negovi predstavleniq) :S:
Toi e rejisiora
Визитна картичка

Име:Театър

Създаден: неделя, 10 февруари 2008

Членове: 50

Описание: Тук ще можете да намерите най-пикантните новини от света на българския театър. Само от дълбините на това гениално изкуство!

Модератор(и): Ĭμmøř†ǻ£

Галерия
Членове