Бис.БГ

по темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук
User Avatar
http://forgiveness.cult.bg/christianity/oldtestam­ent.html Етимологически разгледана, думата "завет" означава разпореждане, завещание, последна воля, съюз, договор. Когато тя се отнася до завет между Бога и хората има значение на съюза, който Бог сключва с Авраам и потомците му (Стар Завет) или новите богочовешки отношения, установени от Христос (Нов Завт). В този смисъл Библията съдържа не самите "договорни" отношения, не самия Стар и Нов Завет, а писанията на двата завета. Неправилно е да се говори за библейския текст като за Стар и Нов завет. Библията съдържа Писанието на Стария Завет и Писанието на Новия Завет.

 

Самата дума "библия" идва от гръцкото "вивлос", което буквално значи папирусно влакно, папирус за писане, но се употребява и в смисъл на нещо написано, както и за сборник, много книги, събрани в едно. Практически    

"библия" значи сборник от строгоопределени свещени книги, само каноничните такива. Думата "канон" идва от гръцки и има широка употреба, но що се отнася до свещените текстове тя има смисъл на свещен сборник от различни книги, съдържащ правила за вяра и живот, за религиозно-нравствено усъвършенстване. В този раздел ще разгледаме именно историята на старозаветния канон.

 

За началото на древноеврейската писменост и книжнина няма данни. Можем само да предполагаме по аналогия с другите древни езици, че фолклорът предхожда сакралните книги. Ежедневните нужди на хората водят до появата на молитви, песни, предания за подвизи на герои и т.н. Впоследствие те са записвани, което поставя началото на еврейската писмена. Евреите произлизат от място с висока писмена култура още през третото хилядолетие пр.Хр. Семейството на Авраам е от морски град при устието на р.Тигър и р.Ефрат, в който са намерени останки от ранно клинописно писмо. От XVI до XIVв.пр.Хр. те са в Египет при също разнородна книжнина - религиозна, правна, поетична. Открити са надписи на хиератично писмо (Йероглифи) от XVв.пр.Хр., от които се съди, че още по него време евреите притежават вече първоначала на собствена писмена. Следователно до времето на Моисей (XIIIв.пр.Хр.) писмеността сред тях е доста разпространена. Има данни, че свещениците, а и някои от народа по онова време вече знаят да четат и пишат.

 

Според църковно-традиционните възгледи Моисей е първият свещенописател. Но и той, и другите свещенописатели след него, вече имат голямо богатство от писания, цитати от които ползват. В писанието на Стария Завет са налице доста посочки, че освен приетите в канона има и други книги: Книга за войните Господни, Книга на Праведния, Книга за делата Соломонови, Книга за дневните бележки на мидийските и персийски царе, Записи на пророк Самея, Летописи на юдейските царе, множество песни, сентенции, поговорки, летописи, хроники, бележки и т.н. Те се ползват от Моисей, но не са запазени до наши дни, защото нямат свещен характер и поради това са предоставени на инициативата на частни лица. Докато Свещените Писания се пазят в храмовете (обиай на асиро-вавилонците, египтяните, гърците, римляните и др.), запазването на светската литература е дело на светски книжовници.

 

В храма не влиза никой - вярващите се молят в храмовите преддверия и дворове. До същинския храм имат достъп само жреците, посветените, като по този начин се избягва профанизацията и вулгаризацията на Свещените книги. Моисей е научен на цялата египетска мъдрост, запознат с устройството на египетските храмове и Йероглифното писмо. Владее тайните и на Близкия Изток. В Светая Светих на Моисеевата скиния се пази ковчегът на Завета Господен, в който Моисей поставя на съхранение двете каменни плочки с 10-те Божи заповеди и Книгата на Закона. След написването на Закона, той е предаден на свещениците с поръчението книгата да се пази на най-святото място и да се чете на определени дни пред целия Израил. Вероятно Книгата на Закона съдържа основното от Моисеевото Петокнижие (първите пет книги от Библията), но не всичко. Моисей събира записките си и ги предава на специално общество, за да бъдат пазени. С този акт той канонизира първите свещени книги.

 

Делото на Моисей продължава Иисус Навин, написал едноименната книга. Тя съдържа наредби и закони, които се прибавят към Моисеевите Закони и се поставят на същото място за съхранение.

 

Пророк Самуил (ок.1040г.пр.Хр.), последният велик съдия, написва книга относно устройството и управлението на Израил. Тази книга е разширена и допълнена с описания за живота на царете Саул и Давид, за техните подвизи. Така се получава една книга, разделена на две - Първа и Втора книга Царства, прибавена към сборника.

 

По-нататък съдбата на Свещеното Писание се поема от специални религиозни общества. Още Самуил се сочи за началник на такова пророческо общество. Счита се, че неговите ученици записват словата му и книгите "Съдии" и "Рут" принадлежат на кръга на Самуил.

 

Във Времето на Давид (1010-970г.пр.Хр) и Соломон (970-930г.пр.Хр.) книжнината е в разцвета си. Пишат се химни, религиозна лирика, песни, дидактични творения, практическа философия... По това време се разгръща силният поетичен дар на Давид, който образува в царския двор религиозно-писателско общество, съставено от Асаф, Еман, Идитун, Кореевите синове и Етан.

 

Соломон е цар-меценат. Полага грижи за канона, привлича всички просветени мъже на времето си и това общество преценя кое от написаното от Соломон може да бъде прибавено към канона (много малка част от общо 3000 притчи и 1005 песни).

 

Друго, по-късно общество е "Мъжете на Езекия" (юдейски цар - 720-690г.пр.Хр.). Те съставят книгите Притчи, Песен на Песните, Еклисиаст. Събират и обработват книгата на пророк Исаия. Добавят няколко псалма към вече създадения сборник на Давид и така завършват Псалтира.

 

Всички тези общества не са временни сдружения, а институции с продължително съществуване. В състава им влизат свещеници, пророци и народни стареи, които са непрестанни пазители и събирачи на свещения канон още от времето на Самуил, Соломон и по-нататък до окончателното му приключване. Трябва да се прави разлика между събиране и канонизиране на свещените книги; тези две понятия не се припокриват по време и действие. Както написването и редактирането на отделните книги става постепенно и по различно време, така също и събирането и канонизирането им.

 

Постепенно сборникът от свещени книги се разширява в трите си основни части: закон, пророчески и поучителни книги. Те са изучавани от пророците и други мъже и служат за поучаване на народа, което предполага, че в употреба влизат и други свитъци, пазени и преписвани от различни благочестиви мъже, извън оригиналния екземпляр, оставен на свещено съхранение в храма. Без съществуването на преписи свещеният кодекс не би продължил своето съществуване при многократното разрушаване на скинията и Йерусалимския храм.

 

В 3Ездр.14:21-48 се разказва по символично-легендарен начин за изгарянето на оригинала на свещените книги при разрушаването на Йерусалим от Навуходоносор, след което петима мъже, вдъхновени от Всевишния, в продължение на 40 дни преписват 94 книги (двадесет и четирите книги от Библията са изложени открито пред народа и още 70 са предадени на съхранение у благочестиви мъже).

 

С изучаване, пазене и четене на свещените книги по време на вавилонския плен предимно се занимават пророците Иезекиил и Даниил. Въпреки бедственото положение на евреите се намират авторитетни хора, които не само пазят древните свещени книги, но пречисляват към тях и новопоявили се. Така например книгите на Иеремия, Агей, Захарий и Малахия.

 

След време, след завръщането и на втората партида евреи от плен през 444г.пр.Хр. на едно всенародно събрание Ездра донася Закона пред събранието и чете както от Петокнижието, така и от всички, съществуващи до тогава старозаветни книги. Нещо повече, след завръщането, той отново възстановява всички изгубени през времето на плена книги. Вероятно Ездра видоизменя шрифта на свещените книги, като ги преписва от староханаански (староеврейски) на квадратен, арамейски шрифт.

 

През същата година Ездра и пророк Малахия основават т.нар. Велика Синагога, просъществувала около век и половина. Тя се състои от 120 члена (свещеници, старейшини и пророци) и на нея се приписва събирането и внасянето в свещения кодекс на по-късни книги. Мъжете от Великата Синагога написват кн. Иезекиил, 12 Малки пророци, Даниил и Естир.

 

И така, старозаветният канон е приключен в Vв.пр.Хр. при непосредственото участие на последните свещени писатели и пророци: Ездра, Неемия и Малахия, с които прекратява пророческото служене. Появилите се след тях книги не са приети за канонични, например Премъдрост на Иисус син Сирахов, Макавейските книги и др. Великата Синагога събира и приключва съществуващите до тогава поотделно 24 книги и определя реда им.

 



 



ДРЕВНИ ОРИГИНАЛИ И ПРЕВОДИ НА СТАРОЗАВЕТНИЯ ТЕКСТ

 



 

Оригиналите на старозаветните книги, т.нар. автографи, твърде рано са изгубени поради политически преврати, чужди нашествия и други причини. Най-старите ръкописи, дошли до нас на еврейски език, са със сигурност датирани не по-рано от Хв.сл.Хр. Общият им брой е около 1400-1500, като някои съдържат всички Старозаветни книги, но повечето - само част от тях. За най-стар се смята Петербургският кодекс, открит през 1742г. Оригиналните преводи на гръцки език също са изгубени, но има запазени техни преписи от по-рано, в сравнение с еврейските: Синайски кодекс от ІVв.сл.Хр., съдържащ почти целия старозаветен текст, Ватикански кодекс - средата на ІVв.сл.Хр., Александрийски кодекс от Vв.сл.Хр.

 

Още преди вавилонския плен западният арамейски език си пробива път в Палестина, а след завръщането от плена той постепенно става говорим език за народа вместо еврейския. Стига се до там, че населението вече не разбира свещените книги на бащиния си език. Така започват частични преводи на арамейски език, наречени Таргуми. Първоначално те са устни, като след всеки три прочетени стиха библейският текст е разясняван на разбираем език. В последствие устните парафрази са записани.

 

Евреите, населяващи Египет и близкото крайбрежие на Средиземно море усвояват гръцки език и се появява нужда от превод на свещените книги на гръцки. Той е извършен от 72-ма тълковници близко до град Александрия около 285г.пр.Хр. на александрийския гръцки диалект, премесен с някои египетски и семитски думи. Преводът на 70-те бързо получава широко разпространение и започва да се използва широко и за църковна и за частна употреба. Към времето на Иисус Христос Александрийската Библия влиза във всеобща употреба и макар новозаветните писатели да познават оригиналния еврейски текст, те предимно цитират от нея. Между еврейския оригинал и превода има редица различия, но те не се отнасят до важни догматически места. В първите векове след Христа се появяват и други преводи на гръцки език (преводите на Акила, на Теодотион и Симах).

 

След Христа ранното и широко разпространение на християнството в Сирия извиква нуждата да се преведе Библията на сирийски. Названието на самият превод е Пешито (=простичък). Той е направен най-вероятно ок. 150г.сл.Хр. Общо взето преводът е направен доста грижливо, и макар да не предава буквално еврейския текст, смисълът остава еднакъв. На някои места се забелязва известно сходство с превода на 70-те, от където може да се заключи, че преводачът се ползва както от еврейския, така и от гръцкия текст. Най-вероятно преводачите са много и са иудейски християни, живеещи в Едеса.

 

Малко по-късно е направен и египетски превод на трите коптски диалекта, понеже Христовото учение се възприема от широките маси, за които гръцкият език не е достъпен.

 

В края на ІVв. бл.Иероним събира откъслечните преводи на части от библейския текст на латински език и разполагайки както с тях, така с гръцките преводи и с еврейския текст (по това време почти неразбираем поради липсата на гласни) превежда на латински голяма част то Старозаветните книги. Повечето исторически книги са преведени добре, но за някои като Товит и Иудит е отделен само по един ден. Поради противоречивите оценки на труда на Иероним, той се разпространява бавно и едва към VІІІ-ІХв. придобива широка употреба.

 

Други по-важни преводи на Библията са славянският (Х-ХІв.), немският (края на ХІІв.), протестантският превод на Мартин Лутер (ХVІв.) и т.н.

 



 



ЧАСТНО ВЪВЕДЕНИЕ В СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ НА СТАРИЯ ЗАВЕТ

 



 

Първите пет старозаветни книги са наречени с общото име Моисеево Петокнижие (Тора). Те съдържат историята от сътворението на света до преди завземането на Ханаан. Първата от тях е кн.Битие, обхващаща 50 глави. Тя започва с историята за сътворението на света, т.е. на небето, земята и човешкия род. В 3 и 4 глава се говори за грехопадението и наказанието на първата човешка двойка, за братоубийството на Каин. Следва житието на Ной и неговите синове, историята за потопа; в 10-та глава родословната таблица на народите, която е от голямо историко-географско значение. В 11-та глава се съобщава за вавилонската кула, разселението на народите, родословието от Сим до Авраам, родоначалник на израилския народ. Следват дълги разкази за Авраам и потомството му, за Исаак, Исав и Иаков, който дава името на своя народ - Израил. От 27-ма глава започват разказите за Иосиф; Иаков се преселва в Египет; смърт и погребение на Иаков и Иосиф.

 

Втората книга на Моисей е кн.Изход, съдържаща 40 глави. В нея авторът не продължава да разказва събитията, с които завършва кн.Битие, а започва с притеснението на израилтяните от фараона. След това се разказва за детството на Моисей, призоваването му при горящата къпина; явяването с брат му Аарон пред египетския цар; 10-те наказания за египтяните; извършване и установяване на празника Пасха, излизането на израилтяните от Египет и минаването им по чудодеен начин през Червено море. Следват разкази за горчивата вода, която става сладка, за изпратената храна - мана и пъдпъдъци. Странстване из пустинята и борба с езически народи; приготовления за синайското законодателство; Десетте Божии заповеди (20:1-17). От 21 до 23-та глава се съдържат група от граждански и наказателни закони т.нар. "Книга на завета". Нататък се съдържат указания за устройството на скинията, за свещеническото облекло, за посвещаването и различните видове жертвоприношения, за съботния празник. От 32-ра глава започва пак разказвателна част: изпадане в идолослужение и отново възстановяване на съюза между Бога и народа. В останалите глави до 40-та се говори как е построена скинията, повтарят се някои закони и заповеди.

 

Книга Левит в своите 27 глави съдържа почти изключително законодателен материал и е твърде сходна с втората половина на кн.Изход.

 

Кн.Числа в 36 глави съдържа предимно разказвателен материал за странстването из пустинята от Синай до границите на Обетованата земя, а също и някои законодателни постановления. Започва с първото преброяване; с учредяването на левитското служение; с някои морални правила; наставления за златния свещеник и левитите; пасхата в Синайската пустиня; наказанието на Мириам; законодателни предписания за жертвоприношенията; бунтът на Кора, Датан и Авирам; разцъфтелият Ааронов жезъл; права и задължения на левитите. В 20-та глава повествованието неочаквано се пренася от втората година в 40-тата година след излизането от Египет. Явява се празнота от 38 години. Историческият и законодателен материал се преплитат.

 

Кн.Второзаконие (34 глави) започва в същото време и при същите обстоятелства, с които завършва кн.Числа. Преди да умре Моисей преповтаря на народа какво е направил Бог за Израил. Дава последни наставления срещу съблазни и идолослужение, предписание и постановления за съдии и царе, правата на свещеници и левити и т.н. От 31 глава започва описание на последните дни от живота на Моисей. Поставя и Иисус Навин за свой заместник. В последната глава се говори за смъртта на Моисей, погребението му и оплакването на народа за своя велик водач.

 

Името на книгата "Иисус Навин" в славянската Библия е взаимствано от гръцката; еврейското й название е "Яхве помага", "Яхве е спасение". Но именно Иисус Навин е главната личност, за чиито дела и подвизи се разказва тук - завладяването на Ханаан (Обетованата земя), разпределението й между отделните колена и затвърдяване на теокрацията. Погрешно е да се мисли, че тази книга носи името на нейния автор. Целта на книгата е да се посочи верността на Бога в изпълнението на Неговите обещания, че Авраамовото потомство ще наследи Обетованата земя.

 

Книгата Рут е наречена на името на главната личност, за която се разказва в нея, и представлява семейна история от времето на съдиите. Елимелех се преселва, заедно с жена си Ноемин и двамата си синове Махлон и Хилеон от Витлеем в Моавските поля. Синовете му се оженват за моавитянките Орфа и Рут, но около 10 години след смъртта на баща си и двамата синове умират, без да оставят деца. Ноемин решава да се върне в родния си град Витлеем. Една от снахите й, Рут, не иска да се раздели със своята свекърва и тръгва с нея на път за Иудея. Във Витлеем Рут намира гостоприемство и се омъжва за богат родственик на нейния свекър. От този брак се ражда Овид, който е баща на Иесея, последния пък е Давидов баща. Така че Рут е прабаба на Давид. Целта на написването на книгата е да се разкаже семейната история на Давидовия дом, за да се оправдае претенцията на неговия царски род върху целия Израил. Заедно с това се дава родословието на Иисус Христос.

 

Кн.Иов също получава своето название от главното лице, чийто страдания се описват. Справедлив и непорочен човек, знатен мъж, в един ден той изгубва цялото си богатство и десетте си деца, а самият той е поразен от проказа. Поради това е изхвърлен вън от града на гноището. За страшната му участ научават трима негови знатни приятели, които отиват да го навестят. Те изказват обикновения възглед, че Бог е справедлив и всеки грях е наказан. Иов твърдо настоява, че е невинен, че нещастието не е необходимо последствие от греха. Водят се няколко диалогични речи, след което се разразява буря и от нея се чува Божия глас. Иововите приятели, несправедливи към праведния страдалец, са наказани да принесат в жертва седем телеца и седем овни, а Иов, понесъл всички страдания с непоколебима вяра и дълготърпение е освободен от страданията си и многократно възнаграден.

 

Псалтирът са 150 богослужебни песни на иудейската църковна община. Според съдържанието си те са природоописателни, хвалебни, молитвени, благодарствени и покайни. Особена категория са месианските псалми, които говорят за Месия и за Неговото царство. Писатели на псалмите са Моисей (1 псалм), Давид (73 псалми), Асаф (12), Кореевите синове (10), Еман (1), Етам (1) и Соломон (2 псалма). Има и множество анонимни псалми.

 

Книгата на пророк Исаия е сборник от отделни части, някои от които наредени хронологично, а други - по своя предмет. Дейността на Исаия обхваща последните четири десетилетия на VІІІв.пр.Хр. и съвпада с царуването на юдейските царе Озия, Иоатама, Ахаза и Езекия. Исаия пише пророчески речи и съставя история на царете. Първата история е изгубена, но от втората са запазени части. Според преданието пророкът загива мъченически като е нарязан с трион заради своята вяра. Книгата на Исаия може условно да се раздели на две части. Първата представлява сборник на действително говорени речи, макар предадени небуквално. Втората част е завършено цялостно творение, състоящо се предимно от исторически предсказания: предсказание за юдея и съседните езически народи, за месиянските времена, за образа и личността на Месия, за времето на идването на месиянското царство. Между двете части е вмъкната една историческа част от времето на цар Езекия.

 

Иеремия е следващият пророк, чието служение съвпада с времето на царете: Иосия, Иохас, Иокам, Иехония и Седекия. Поради своята враждебна политика спрямо египтяните Иеремия често е в конфликти с царете и с господстващата дворцова партия, както и със свещеничеството, негодуващо срещу него заради предизвестията му за разрушаване на храма. Иеремия проповядва разкаяние, за да се избегне предстоящият Божи съд. Поради възгледите си обаче той е пребиван, затварян в тъмница, хвърлян в тинена яма и други. При все това той не преустановява своите изобличителни речи и се опитва да спаси народа си от нравствена поквара. В четвъртата година на цар Иокам пророк Иеремия продиктува своите речи на Варух, след което прочита в храма заплашителни предсказания срещу Израил, които довеждат до изгаряне на книгата му и прогонването на Иеремия от страната. Книгата на пророка практически е написана от неговия ученик Варух, който събира всички речи на своя учител и им дава окончателна редакция. Трудно може да се даде кратко и свързано изложение на съдържанието на тази книга, понеже в нея липсва ръководна мисъл на отделните части. Има много повторения на едни и същи мисли, както и размествания в реда на речите. Това обаче не подценява високопоставения и художествен характер на книгата.

 

Книгата "Плач Иеремиев" по същество се състои от 5 песни: Първата песен съдържа голямата тъга за разрушения Иерусалим и за откараните в плен. Във втората песен се изтъква загиването на Иерусалим, като знак на Божия гняв, заради греховете на израилския народ. Третата песен съдържа надеждата за Божие милосърдие и скорошно унищожаване на враговете на Израил. В четвъртата се преповтарят мислите на втората. Петата книга, с която завършва "Плач Иеремиев", съдържа просителна молитва да бъде възвърнато благоволението на Бога и да се отстрани тежкото иго.

 

Пророк Иезекиил е между пленниците, откарани във Вавилон заедно с цар Иехония през 597г. В петата година след преселването му той е призван за пророк чрез чудновато, възвишено видение, и остава близо 22 години верен на своето призвание. Тежките времена, нещастието на народа, откъснат от родната земя и от общение с Бог, посредством храма, все по-често срещаните съблазни и отчаяние от справедливостта и всемогъществото на Бога, поставят пред Иезекиил тежки задачи. Иезекиил разяснява на своя народ въпросите за индивидуалната и колективната отговорност, за свободата на волята, за Божия промисъл в живота на отделната личност и на народите, за отговорността и възмездието при всяко деяние. Най-ценното в кн.Иезекиил е точната формулировка на богопознанието. Пророкът дава ясна представа за Яхве. От познанието за Бога се заключава за неговата дейност. Характерни за Иезекиил са множеството картини, вдъхновени от мощна фантазия, разнообразни видения и символични действия. Понякога те са лишени от нужната яснота, но на много места в своята книга Иезекиил се показва като истински поет, надарен с богата фантазия за възвишеното. Друга особеност са езиковите новизми, изковаване на нови думи и повторение на стереотипни фрази. Редът на речите и виденията е хронологичен, с изключение на гл.25-32. В първата част на книгата пророкът възвестява падането на Иерусалим като наказание за греховете му, а във втората рисува картината на светлото бъдеще, когато израилският народ отново, обединен, ще се върне в своето отечество.

 

В третата година на цар Иоаким от Юдея за Вавилония са откарани пленници, между които Даниил. Навуходоносор заповядва да му подберат младежи от царски и княжески род, без никакъв телесен недостатък, хубави наглед и способни за всяка наука, разумни и сръчни, за да служат в царските палати. Даниил, един от тях, няколко години е обучаван в езика и мъдростта на халдеите и става отличен мъдрец и тълкувател на сънища. Издига се до началник на мъдреците в цяла Вавилония, получава почетно място в двореца. През 90-годишния си живот Даниил се ползва с голяма почит и заема високи служби при всички царе: Навуходоносор, Валтасар, Дарий, Кир. През това време той се удостоява и с няколко видения, чрез които тайнствено разкрива бъдещата съдба на юдейския народ и човечеството като цяло. Главната мисъл на кн.Даниил е доказателството, че съществува Божи промисъл в историята. Същевременно книгата се явява носител на утеха в тежките времена на пленничеството - тя поддържа духовете и укрепва надеждата в бъдещите блажени месиянски времена. Обикновено се различават в книгата две части: канонична (написана на еврейски и арамейски - 1-3:23;3:91-12гл.) и неканонична (3:24-90 и 13 и 14 глава).

 

След четирите големи пророци следват 12 малки пророци, наречени така поради малкия размер на техните книги. Независимо от своя обем 12-те малки пророци по значение на своето съдържание не отстъпват на големите пророци. Редът на книгите не е еднакъв във всички преводи, но в православната Библия е прието той да бъде: Осия, Иоил, Амос, Авдия, Иона, Михей, Наум, Авакум, Софония, Агей, Захарий, Малахия.

User Avatar
ангелология
http://forgiveness.cult.bg/christianity/angelolog­y.html Думата "ангелос" е гръцка и означава пратеник, вестител. Еврейската дума, използвана в Писанието на Стария Завет за ангелите е mal`ak (от l`k = пращам с поръчение). Явно е, че етимологията на "ангел" включва в себе си предназначението и служението на духовните сили - те са пратеници, възвестяващи и изпълняващи Божията воля. Според ап.Павел ангелите са "духове служебни, провождани да служат на ония, които ще наследят спасение" (Евр. 1:14)

 

Mal`ak не е собствено, а нарицателно име и говори за определено служение, длъжност, затова се употребява както за духовните сили, така и за хора: свещеници, пророци и т.н. Освен това ангелите в Стария завет са назовавани също и с други имена, които сочат едни или други техни свойства:

    `abrim = силни, мощни; сам Бог е наречен `abir = Могъщият

    `elohim = извисени, божествени същества, близки до Бога

    `abadim, mesaretim = служители, слуги

    `irin = бодърстващи, такива, които бдят и наблюдават

    `quedosim = свети същества, светии

     saba' = небесно воинство, подредени в боен стан ангелски сили

 

Ангелите са лични, разумни, духовни същества, по сила, могъщество и разум по-съвършени от човека, но все пак ограничени, които изпълняват Божията воля, осъществяват Божия промисъл над човешкия род и действат в живота на Божиите избраници, като ги направляват съгласно Божиите разпоредби. От друга страна ангелите са и проводници на Божии наказания- например Mal`ak hammasehit (Ангел-изтребител), Mal`ak mawet (Ангел на смъртта).

 

Числото на ангелите е твърде голямо. В едно от своите видения пророк Даниил отбелязва:

"... хиляда хиляди Му служеха, и десетки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него..." (Дан. 7:9-10). При залавянето на Иисуса Христа, когато един от учениците Му вади нож да Го защити, Той му казяа: "Върни ножа си на мястото му... или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели?" (Мат. 26:52-53).

 

Някои старозаветни апокрифи, запазени на славянски език, съдържат интересни описания за ангелите. В един от тях, Тълковната Палея (ХІІ в.), се съдържа следния текст: "И тъй, има служебни духове, изпращани за служение: ангели на облаците, ангели на мрака, ангели на градушките, ангели на студовете, ангели на мъглите, ангели на ледовете, ангели на сланата, ангели на мраза, ангели на росите, ангели на ангелите, ангели на мълниите, ангели на гърма, ангели на зноя, на зимата и лятото, на пролетта и есента, ангели на цялото Негово създание."

 

Ангелите в Стария Завет се явяват пред хората в човекообразна форма. Според един от разказите Маной не разпознава явилия му се Ангел и дори му предлага трапеза докато не е извършено чудото с неговото огнено възнесение (Съд. 13:11-21). Единствено кн. Даниил (9:21) съдържа указание за летене на ангели: "Мъж Гавриил..., като прилетя бързо, допря се до мене по време на вечерната жертва".

 

Широко разпространена е идеята за ангелско покровителство над хората. На доста места в Библията се споменава за mal`ak melis (aнгел-наставник), един от хиляда, "който показва на човека правия му път" (Иов 33:23).

 

В кн. Даниил се говори за sarim (князе) на отделни народи: "княз на персийското царство", "княз юдейски", "княз на Гърция". Тук sarim не означава земни царе, а ангели-покровители и водители, князе из сред небесните воинства, ангели на царства и народи. Всеки от тях "се бори" чрез ходатайство пред Божия престол за доброто на покровителствания от него народ.

 

Пряко свързано с ангелологията е самото Божие име - Яхве Саваот - seba`ot е множествено число на думата saba' (небесно воинство), а цялото божие име означава "Бог, господар на небесните сили". В ангелологията особено място заема Mal`ak YHWH (Ангелът на Яхве). Именно Ангелът Господен се явява пред Моисей из сред горящата, но неизгаряща къпина със себеоткровение за таинственото име Божие: "Аз съм вечно Съществуващият... тъй кажи на синовете Израилеви, вечно Съществуващият ме прати при вас" (Изх. 3:1-14).

 

Ангелът Господен е заделен и отличен от останалите ангелски сили, той играе първостепенна роля в много събития от старозаветната епоха като жертвопринасянето на Исаак, ангелските явявания пред изгонената Агар и т.н. В древната Християнска църква е възприет възгледът, според който този Ангел Божий е Второто Лице на Св.Троица. Св.ап.Павел като прави преглед на излизането на евреите от Египет споменава между другото, че всички пият от едно и също духовно питие, от духовния камък Христос. Съгласно апостолското тълкувание Христос съпътства евреите при излизането им от Египет, а според кн.Изход еврейският народ е чудодейно предвождан от Ангела Божий - оттук и взаимната връзка на Mal`ak YHWH и Сина Божий.

 

Според учението на Православната църква всеки човек има свой ангел-пазител, който невидимо пребъдва с него от люлката до гроба, помага му в доброто и го предпазва от злото, моли се за него на Бога, съветва го да върши добри дела, внушава му благочестиви мисли и скърби за него, когато греши и забравя Божиите заповеди. Пример за такъв личен ангел е една новозаветна история. След като Ангел Господен избавя св. ап. Петър от затвора, той се отправя към дома на Иоан Марко и неговата майка. "Когато Петър почука на пътните врата, една слугиня ... отиде да подслуша. И, като позна гласа на Петра... притърча и обади, че Петър стои пред вратата. А те й казаха: ти не си с ума си!... това е неговият Ангел. В това време Петър все чукаше. А когато отвориха, видяха го и се смаяха" (Деян. 12:13-15). Това, че е използвано притежателното местоимение "неговият", указва със сигурност вярата, че св. Петър има свой личен ангел.

 

В Библията не е разкрита точната йерархия и подредба на ангелския свят. Съвременото богословие приема традиционните възгледи на Църквата и древните свидетелства на ранните християни. Според ученика на ап.Павел св.Дионисий Ареопагит (който според преданието бил въздигнат до третото небе и там узнал за степенуването на ангелските чинове) ангелският свят е разделен на три триади. Първата и най-близка до Бога триада съставляват Херувими, Серафими и Престоли. Втората триада са Господства, Сили и Власти. Най-накрая, Начала, Архангели и Ангели съставят третата триада, която е най-близко до земния свят.

 

Тази деветстепенна йерархическа структура на св. Дионисий няма твърди основания в Библията, което дава повод на някои древни отци и съвременни учени да я отхвърлят поради сложността й и частичните разминавания на места. Затова пък св. Йоан Дамаскин напълно признава класификацията на св. Дионисий и именно неговият авторитет спомага за широкото й признание.

 

Друга поулярна подредба на ангелския свят е тази на Св. Григорий Богослов, който макар също да изброява ангелските чинове, е далеч от последователността на св. Дионисий. Според него подредбата във възходящ ред е: Ангели, Архангели, Престоли (херувими), Господства, Начала, Власти, Светлости, Възхождения и Умове.

 

Според традиционните вярвания съществуват седем велики ангела, които винаги стоят пред престола на Господа и имат свое особено служение. Св. архангел Михаил (в превод името му значи "кой е като Бога?") е ангелът, който се спуска при умиращия и взима душата му, за да я отведе в отвъдния свят, където заедно със Св.ап.Петър я отправят в Райската градина или в Ада. Архистратиг Михаил е и вожд на небесните сили, борец против духовете на тъмнината. Заради това на иконите той присъства и като мъж с копие в ръка, тъпчещ с крака дявола. Архангел Гавриил (="Бог се изявява като силен") според Библията е известител на тайните Божии. Рафаил (="Господ изцерява") е церител на недъзите; Уриил - просветител на душите; Салатиил се почита за молител и застъпник пред Бога; Йехудиил прославя Господа; Варахиил подава Божиите благословения.

 



 

Демонология или учение за тъмните сили

 



В основата на учението за злите сили стои древноюдейското предание за падението на ангелите. Библейските данни в това отношение са оскъдни. Само няколко новозаветни места съдържат указания за това предмирно събитие:

   2 Петр. 2:4 "Бог не пощади прегрешилите ангели, но като ги сгромоляса в ада и свърза с веригите на мрака, предаде ги да бъдат пазени за съд."

   Послание на ап.Иуда, 6 ст. "Ангелите пък, които не опазиха своето началство, а напуснаха жилището си, Господ запази във вечни окови, в мрак, за съда на великия ден";

   Лука 10:18 "Иисус им рече:видях сатаната как падна от небето като светкавица";

   Откр. 12:7-9 "И стана война на небето: Михаил и Ангелите му воюваха със змея, а змеят и ангелите му воюваха против тях, но не устояваха, и за тях се не намери вече място на небето. И биде свален големият змей, древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена - свален на земята, а заедно с него бидоха свалени и ангелите му".

 

Старият Завет предлага доста по-оскъдни пасажи със символичен смисъл:

    Ис. 14:11-12 "Гордостта ти е свалена в преизподнята, с всичкия ти шум... Как падна от небето, деннице, сине на зората!"

    Иез. 28:12-15 "Ти беше помазан Херувим, за да осеняваш, и Аз те поставих за това... Ти беше съвършен в пътищата си от деня, когато бе сътворен, докле не се намери в тебе беззаконие"

 

Основният елемент в демонологията е понятието "сатана" (= противник, клеветник) - лично, духовно същество, чието действие и влияние се проявява в други същества посредством изкушения. Названието "сатана" има нарицателен смисъл и се употребява изобщо за противник, клеветник, но с течение на времето заповча да се схваща и е наложно като собствено име на зъл дух, враг на Бога, на неговите планове и на неговото творение - човека.

 

Първоначалната представа за сатаната е като обвинител на човека в небесния съд, противостоейки на Ангела Господен, който защитава човека. "Сатана" има смисъл на противниковата страна в съдебен процес. Злото като цяло се възприема промислоително - като начин за Божие наказание. Към Vв. Пр.Хр. се налага възгледът, че сатаната действа като посредник при наказанията на човеците. А в Новия Завет той е виновник за всяко зло; злите хора се считат за синове на дявола.

User Avatar
начини-да-вършим-добри-дела
  http://www.pravoslavieto.com/docs/sv_otci/sv_Bened­ict/dobri_dela.htm     Св. Бенедикт Нурсийски

             (ок. 480 - ок. 543/7)

 



 

1. Преди всичко обичай Господ Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с цялата си сила.

 

2. Обичай ближния като самия себе си.

 

3. Не убивай.

 

4. Не прелюбодействай.

 

5. Не кради.

 

6. Не таи в душата си страстни желания.

 

7. Не лъжесвидетелствай.

 

8. Уважавай всеки човек.

 

9. Не прави на другите това, което не искаш на теб да сторят.

 

10. Откажи се от себе си, за да следваш Христа.

 

11. Бъди строг към собственото си тяло.

 

12. Не върви подир удоволствията.

 

13. Обичай поста.

 

14. Подкрепяй бедните.

 

15. Облечи този, който ходи гол.

 

16. Посещавай болните.

 

17. Погребвай мъртвите.

 

18. Подкрепяй този, който е в изпитание.

 

19. Утешавай натъжените.

 

20. Бъди чужд за действията на хората.

 

21. Нищо да не предпочиташ пред любовта на Христа.

 

22. Не позволявай гневът да те води.

 

23. Не губи време в раздразнение.

 

24. Не таи заблуждение в сърцето си.

 

25. Не се успокоявай привидно.

 

26. Никога не се отказвай от милосърдието.

 

27. Не се кълни от страх да не отстъпиш от клетвите си.

 

28. Казвай истината със сърцето и с устата си.

 

29. Не отвръщай на злото със зло.

 

30. Не обиждай, а търпеливо понасяй нанесените ти обиди.

 

31. Обичай врага си.

 

32. Не отвръщай със злословене на този, който ни клевети, а по-добре благославяй.

 

33. Понасяй гоненията заради справедливостта.

 

34. Не бъди горделив.

 

35. Не се отдавай на виното.

 

36. Не прекалявай с храната.

 

37. Не бъди сънливец.

 

38. Не бъди мързелив.

 

39. Не роптай.

 

40. Не разпространявай клевети.

 

41. Уповавай се в Бога.

 

42. Ако някой съзре у себе си нещо добро, да го припише на Бог, а не на себе си.

 

43. Винаги да знаеш обаче, че злото е твое дело и да го приписваш на себе си.

 

44. Имай страх от деня на Страшния съд.

 

45. Ненавиждай преизподнята.

 

46. Стреми се към живот вечен с целия устрем на духа си.

 

47. Всеки ден си спомняй за неизбежната смърт.

 

48. Наблюдавай какво се случва във всеки миг от живoта ти.

 

49. Бъди уверен, че Божият взор ни стига навсякъде.

 

50. Лошите помисли, които се появяват в сърцето, унищожи ги пред Христа и ги посочи на духовния пастор.

 

51. Въздържай речта си от лоши и непочтени думи.

 

52. Не се увличай в многословието.

 

53. Не изричай безсмислени думи или подигравки.

 

54. Не обиквай прекаления и неестествен смях.

 

55. Слушай с удоволствие свещените писания.

 

56. Редовно коленичи да се помолиш.

 

57. Изповядвай всеки ден в молитва пред Бога с вопли и сълзи собствените си грехове и се поправи от тях в бъдеще.

 

58. Не се подчинявай на плътските желания.

 

59. Откажи се от собствената си воля.

 

60. Във всичко се подчинявай на заповедите на абата, дори ако той, за нещастие, върши нещо

 

друго, спомняйки си Божията заповед: Правете това, което ви казват, а не това, което правят.

 

61. Не искай да бъдеш смятан за светец преди да станеш такъв, а бъди такъв преди всичко, защото ако случайно го кажеш, да бъде истина.

 

62. Практикувай всеки ден Божиите заповеди.

 

63. Обичай целомъдрието.

 

64. Недей мрази никого.

 

65. Не изпитвай ревност

 

66. Не върши нищо от завист.

 

67. Не обичай разприте.

 

68. Избягвай високомерието.

 

69. Уважавай възрастните.

 

70. Обичай младите.

 

71. С любов Христова се моли за враговете.

 

72. Преди залез слънце се помири с този, с когото си имал разногласия.

 

73. Никога не губи надежда в Божието милосърдие.

 

74. Ето, това са прийомите на духовното изкуство.

 

75. И ако ние ги използваме непрестанно, ден и нощ, като ги разпознаем, в деня на Страшния съд ще получим от Господ наградата, която той самият ни обеща...

 



Из книгата "Свeти Бенедикт Нурсийски - пример за праведен живот, подвиг и святост", Изд. ИК "Яр", 2003 година

Превод Диана Пиетро-Марини Маркова

User Avatar
в-какво-вярваме-съгласно-символа-на-вярата
http://www.pravoslavieto.com/docs/kakvo_e_simvol_n­a_vjarata.htm#4 Символът на вярата започва с думата "вярвам", защото съдържанието на нашите религиозни убеждения се основава не на външен опит, а на приемане на Богооткровената истина. Предметите и явленията от духовния свят е невъзможно да бъдат проверени по лабораторен начин и логически доказани - понеже те влизат в сферата на личния религиозен опит на човека. Колкото повече човек преуспява в духовния живот, например колкото повече той се моли, мисли за Бога и прави добро, толкова повече се обогатява у него личният вътрешен духовен опит и толкова по-ясни и очевидни стават за него религиозните истини. Така за вярващия човек вярата представлява предмет на неговия личен опит.

 

Вярваме, че Бог е пълнота на съвършенството: Той е Дух всесъвършен, безначален, вечен, всемогъщ и премъдър. Бог присъства навсякъде, всичко вижда и знае, преди да се е случило. Той е безкрайно добър, справедлив и всесвят. Той не се нуждае от нищо и е първопричина за всичко съществуващо.

 

Вярваме, че Бог - един по същество и троичен по лица: Отец, Син и Дух Свети, - е Троица единосъщна и неразделна. Отец не се ражда и не изхожда от друго от лицата; Синът предвечно се ражда от Отца, Дух Свети предвечно изхожда от Отца.

 

Вярваме, че всички лица или Ипостаси на Бога са равни помежду Си по божествени съвършенства, величие, власт и слава, а именно - вярваме, че Отец е истинен всесъвършен Бог, и Син е истинен всесъвършен Бог, и Дух Свети е истинен всесъвършен Бог. Затова в молитвите си едновременно прославяме Отца, Сина и Светия Дух като един Бог.

 

Вярваме, че целият видим и невидим свят е сътворен от Бога. Отначало Бог сътворил невидимия, великия ангелски свят, или така нареченото в Библията небе, после - нашия материален, или физически свят (в Библията - "земя"). Физическия свят Бог сътворил от нищо, но не изведнъж, а постепенно в продължение на периоди, означени в Библията като "дни". Бог сътворил света не по необходимост или нужда от него, но според Всеблагата Си воля, за да могат и другите сътворени от Него същества да се наслаждават на живота. Бидейки безкрайно добър, Бог сътворил всичко добро. Злото в света произлиза от злоупотребяване със свободната воля, с която Бог надарил ангелите и хората.

 

Вярваме, че Бог държи всичко в Своя власт, т. е. Той всичко управлява и насочва към добра цел. Бог ни обича и се грижи за нас като майка за детето си. Затова и нищо лошо не може да се случи с човек, надяващ се на Бога.

 

Вярваме, че Синът Божи, нашият Господ Иисус Христос, заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Светия Дух и Дева Мария. Той, бидейки от вечност Бог, в дните на цар Ирод възприе нашето човешко естество - душа и тяло, и затова Той е едновременно истински Бог и истински човек, или Богочовек. В една Божествена Ипостас Той съединява двете естества - Божественото и човешкото. Тези две естества навеки ще пребъдат у Него неизменно, без да се сливат и превръщат едно в друго.

 

Вярваме, че Господ Иисус Христос, като живя на земята, със Своето учение, пример и с чудесата Си просвети света, т. е. научи хората в какво да вярват и как да живеят, за да наследят вечен живот. Със Своите молитви към Бога Отец, съвършеното изпълнение на Неговата воля, страданията и кръстната Си смърт Той победи дявола, изкупи света от смъртта и греха.

 

С Възкресението Си от мъртвите Той сложи начало на нашето възкресение. Като се възнесе с плътта Си на небето, което станало на 40-ия ден след Възкресението от мъртвите, Господ Иисус Христос седна "отдясно на Бога Отец", т. е. като Богочовек прие една власт със Своя Отец и оттогава заедно с Него управлява съдбините на света.

 

Вярваме, че Дух Свети, Който изхожда от Бога Отец, от началото на творението заедно с Отца и Сина дава на тварите битие, живот и всичко управлява. Той е източник на духовния благодатен живот както за ангелите, така и за хората и на Светия Дух подобава слава и поклонение наравно с Отца и Сина. Дух Свети в Стария Завет е говорил чрез пророците, после, в началото на Новозаветната епоха, говорил чрез Апостолите а днес действа в Христовата Църква, наставлявайки в истината нейните пастири и православните християни.

 

Вярваме, че Иисус Христос за спасението на всички, които вярват в Него, създаде на земята Църква, изпращайки на Апостолите Дух Свети в деня на Петдесетница. Оттогава Светият Дух пребъдва в Църквата, в това благодатно общество или съюз на вярващи християни и я пази в чистотата на Христовото учение. Освен това благодатта на Светия Дух, пребъдваща в Църквата, очиства каещите се от грехове, помага на вярващите да преуспяват в добри дела и ги освещава.

 

Вярвам, че Църквата е Една, Света, Вселенска (Съборна) и Апостолска.

 

Една е затова, защото всички православни християни, макар и да принадлежат към различни национални поместни църкви, съставляват едно семейство заедно с ангелите и праведниците на небето. Единството на Църквата се гради на единството на вярата и благодатта.

 

Църквата е Света затова, че верните й чада се освещават от Божието слово, молитвата и Светите тайнства.

 

Църквата се нарича Вселенска (Съборна), защото е предназначена за хората от всички времена и националности;

 

Църквата се нарича Апостолска, защото тя пази апостолското учение и апостолското свещеническо приемство, което се предава без прекъсване от апостолските времена до наши дни от епископ на епископ в тайнството Свещенство. Църквата според обещанието на Господа Спасителя пребъдва непреодолима от враговете си до края на вековете.

 

Вярваме, че в тайнството Кръщение се прощават всички грехове на вярващия, и чрез това тайнство вярващият става член на Църквата. На членовете на Църквата е открит достъп и за другите й спасителни тайнства. Така в тайнството Миропомазване на вярващия се дава благодатта на Светия Дух; в тайнството Покаяние или Изповед се дава прошка на греховете, извършени след Кръщението, в тайнството Евхаристия, извършвано по време на Светата Литургия, вярващите се причастяват с истинското Тяло и Кръв Христови; в тайнството Брак се установява благословеният съюз между мъжа и жената; в тайнството Свещенство се ръкополагат служители на Църквата: дякони, свещеници и епископи; а в тайнството Елеосвещение се подава изцеление от духовните и физическите болести.

 

Вярваме, че преди края на света Иисус Христос, съпровождан от ангели, пак ще дойде на земята в слава. Тогава всички, по думите Му, ще възкръснат от мъртвите, т. е. ще стане чудо, при което душите на умрелите хора ще се върнат в телата, които са имали преди смъртта, и всички умрели ще оживеят. При всеобщото възкресение телата на праведниците, - както на възкръсналите, така и на живите, ще се обновят и ще станат одухотворени по образа на възкръсналото тяло Христово.

 

След възкресението всички хора ще застанат пред Божия съд, за да получи всеки съответно на това, което е извършил с тялото си приживе, добро или зло. След съда неразкаялите се грешници ще отидат във вечна мъка, а праведниците ще наследят вечен живот. Тъй ще започне царството Христово, което няма да има край.

 

Със заключителната дума "Амин" свидетелстваме, че приемаме с цялото си сърце и признаваме за истинско това изповедание на православната вяра.

 



 

Символът на вярата се чете от човека, който приема Светото Кръщение ("оглашен"), по време на извършване на тайнството. При кръщаване на дете Символът се чете от възприемниците. Освен това Символът на вярата се пее в църква по време на литургия и следва да се чете ежедневно на утринните молитви.

 

Внимателното четене на Символа оказва голямо влияние на нашата вяра. Това става така, понеже Символът на вярата не е просто вероизповедна формула, а е молитва. Произнасяйки с молитвено настроение думата "вярвам" и другите думи на Символа, ние оживяваме и укрепваме нашата вяра в Бога и във всички истини, съдържащи се в Символа. Ето защо е така важно за православните християни ежедневно или поне редовно да четат Символа на вярата.

User Avatar
http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvi­zhni/Velikden/kalendarnat­a_razlika.htm Иисус Христос е възкръснал след еврейския Песах, затова християнският празник е в зависимост от еврейския. Пасхата, или Песах, е празник във връзка с Изхода от Египет. На Първия вселенски събор от 325 г. се решава Възкресението Христово да се чества в неделния ден след пълнолунието след пролетното равноденствие. Ако Великден по някаква причина не може да бъде в неделния ден след Песах, то според решенията на събора би трябвало да бъде отслужван един месец по-късно.

 

До влизането в сила на Григорианския календар през ХIV век не е имало разлика между източния и западния Великден. На Запад католиците и протестантите изчисляват датата на Възкресение по него. Докато нашата църква за подвижните празници като Великден се ръководи от стария Юлиански календар, а за неподвижните от т. нар. Поправен Юлиански, коригиран през 20-те години на миналия век от гръцки астрономи. От него се ръководят и другите православни християни. Изключение правят Йерусалимската, Руската и Сръбската православна църква.

 

Правилно е да казваме западен и източен, а не католически и православен Великден, защото на Запад и католиците, и протестантите честват Възкресението в един и същи неделен ден, докато на Изток има разлики. Древните халкедонски църкви като арменската празнуват Великден по Григорианския календар, а някои протестанти като Петдесетната църква в България - заедно с православните. Така че пълно единство няма нито на Изток, нито на Запад. Но в някои години западното и източното честване на Пасхата съвпадат.

 

Проф. протопрезвитер Николай Шиваров

User Avatar
Първоначално Великден бил предшестван от дву-тридневен пост, който станал една седмица – т.нар. Страстна седмица, или Седмицата на Христовите страдания. Впоследствие към поста на Страстната седмица бил добавен 40-дневният пост по подобие на четиридесетте дни, през които Христос постел в пустинята. Той бил предназначен за "оглашените", тоест за тези, които щели да бъдат кръстени на Великден. Дълго време докато траела практиката на масовите кръщения на възрастни хора, тайнството се извършвало именно на Великден, когато особено силно било преживявано кръщението като съ-участие в доброволната смърт и възкресение на Господа. Затова Пасхалната литургия е изключително кръщелна по своя характер.

 

След VI век започнало да преобладава кръщението на деца и затова масовото кръщаване на възрастни на Пасха постепенно било изоставено. Именно тогава смисълът на св. Четиридесетница бил променен – от катехизаторски период постът станал период на покаяние за членовете на Църквата.

 

През IX век св. Четиридесетница вече окончателно била обединена със Страстната седмица и така продължителността на Великия пост се увеличила.

 

Продължителността на Великия пост била различна и зависела от това, как поместните църкви са гледали на включването на Страстната седмица към св. Четиридесетница и дали са считали съботите и неделите, когато св. канони забранявали постенето, за част от нея.

 

В Константинополския устав Страстната седмица не се счита за част от св. Четиридесетница, а съботите и неделите са включени в Постния период, въпреки че те не се явяват постни дни в пълния смисъл на думата. Така според Константинополския устав св. Четиридесетница имала 6 седмици по 7 дни, тоест 42 дни продължителност. Ако от нея се изключат Лазаровата събота и Цветница, продължителността на Великия пост става точно 40 дни. Великата Четиридесетница според този устав започва с Чистия понеделник от първата седмица на поста и приключва в петъка на шестата седмица, тоест в навечерието на Цветница. Тропарите включени в Триода за този ден говорят за "изпълването на душеполезната Четиридесетница" и за очакването на "святата седмица на Страстите".

 

Подобно е тълкуванието и на правилото в Апостолските постановления (текст от края на IV век), където се казва:

 

"Извършвайте този пост преди пасхалния, като започвате от втория ден (тоест, понеделник) и завършвайте в петък. След тези дни, като отпостите, започнете светата седмица на Пасхата като постите през нея със страх и трепет".

 

Не е случайно, че литургиите на Лазарова събота и Вход Господен в Йерусалим имат кръщелни елементи.

 

Според друга традиция, отразена в 29 канон на Шестия вселенски събор (681 г.), Страстната седмица била част от Четиридесетницата, където тя е наречена "последна седмица от четиридесетницата".

 

Тази практика е запазена и от древните църкви, които се отделят от Православието след Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.) – Арменска, Коптска, Етиопска. Според тази традиция съботите и неделите като "непостни дни" не се включват в изчисляването на Четиридесетницата и затова тези църкви постят 8 седмици по 5 дни, тоест 40, но постът при дохалкидонците започва една седмица по-рано (когато при нас е Неделя Сиропустна. Според някои литургисти появата на подготвителната Сирна седмица преди началото на Великия пост се явява плод на желанието да се съчетаят двете традиции в Църквата.

 

Римокатолическата църква от древност включва Страстната седмица към св. Четиридесетница. Тя обаче чрез няколко свои събора отменя забраната за пост в събота (64 апостолско правило). Тази практика е осъдена рязко в 55 канон на Шестия вселенски събор. Затова Римокатолическата църква изчислява Великия пост така: 6 седмици по 6 постни дни, прави 36 дни. Към тях се прибавят още 4. Затова там Великият пост започва в сряда, т.нар. Чиста сряда.

 

Постът през Страстната седмица е бил особено строг – "без вино и елей", тоест сухоежбина, като само на Велики Четвъртък, след св. Причастие, вярващите са употребявали заради духовния празник "елей", тоест растително масло. Към Великата събота се отнасяли с особено внимание, тъй като това била единствената събота, която каноните постановявали като постен ден.

 

Постът на Велика събота продължава до полунощ, до настъпването на "Господния ден", когато се обявява Възкресението Господне. Апостолските постановления определят: "Съботата продължава до пеенето на петлите, постът свършва с настъпването на първия ден след Събота, който е Възкресение".

User Avatar
http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvi­zhni/strastnata_sedmica/i­ndex.htm#hopko Великопостните служби през делничните дни на Великия пост са характерни със своето покайно пеене. Царските двери остават затворени, като символ за отделянето на човека от Царството Божие. Църковното облачение е тъмно, обикновено в лилаво ­ цвета на покаянието.

 

През делничните дни не се извършва Божествена литургия, но за да могат вярващите да се подкрепят в своето подвижническо усилие на поста, чрез приемане на Св. Причастие, се извършва Литургия на преждеосвещените Дарове. Тази служба е много древна, споменава са в каноните от VII в., но е създадена по-рано. По традиция за неин създател се счита св. Григорий Двоеслов, папа Римски (VI в.).

 

Преждеосвещената литургия се състои от тържествена великопостна вечерня, към която е добавено пренасяне на св. Дарове в олтара и причастяване, но самото освещаване на Даровете не се извършва. Това става по време на Литургията предишната неделя. Затова и службата се казва Преждеосвещена литургия, т.е. на предварително осветените Дарове. Тази служба се извършва в сряда и петък или поне в един от тези дни.

 

Лазаровата събота е единственият ден в годината, когато се извършва неделно богослужение не в неделя. Това е началото на Пасхалното тържество. По време на Литургията на Лазаровден Църквата прославя Христос като "Възкресение и Живот", Който още преди Своите страдания и смърт, с възкресяването на Лазар утвърдил предобраза на всеобщото възкресение на човечеството. Именно заради възкресяването на Лазар Христос бил прославен от народа като дългоочакван Месия, Цар Израилев, като изпълнение на старозаветните пророчества.

 

Самият празник на триумфалния Вход Господен в Иерусалим (Цветница или Връбница) принадлежи към дванадесетте Господски празника. Неговото богослужение е свързано с това на Лазаровден.

 

На вечернята преди празника се четат пророчествата за Царя-Месия от Стария Завет заедно с евангелските разкази за влизането на Христос в Иерусалим.

 

На утренята се благославят върбовите клонки, които държим в ръце през време на цялата Литургия, показвайки по този начин, че посрещаме Иисус Христос като Цар и Спасител.

User Avatar
http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvi­zhni/strastnata_sedmica/i­ndex.htm Последната седмица от живота на Христос се нарича "Страстна седмица", т.е. Седмица на страданията, прелюдия към вечния живот. Животът на Господа наближавал своя край. Възкресил в събота Лазаря, тържествено посрещнат, влязъл в Йерусалим на Цветница, Той доброволно вървял стъпка по стъпка към предначертаната Си неизбежност.

 

Всеки един ден от седмицата е наречен велик и свят и се извършват специални служби. Страстната седмица е най-дългата седмица в годината, наситена с много тъга и покъртителни изживявания.

 



 



User Avatar
http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvi­zhni/index.htm Празниците, свързани с Пасха - Великден, се наричат подвижни, защото са в зависимост от Великден, който се мести. Те зависят от това кога ще се случи пълнолуние след пролетното равноденствие - 21 март.

 

На Първия Вселенски събор (325 г.) е определено Великден да се чества в първия неделен ден след пълнолунието на пролетното разноденствие. И тъй като пролетното пълнолуние се мести периодично, затова и Великден е подвижен празник.

 

Подвижните празници започват с четирите недели, предшестващи Великия пост, в които Църквата постепенно се подготвя за поста. С молитвите през тези недели Църквата приканя верните към покайно настроение, за да посрещнат духовно подготвени великия празник - Светлото Възкресение Христово.

User Avatar
Юродив (безумен) - светец, приел подвига по Божие призвание "юродство заради Христа", та като стане "от долен род" на тоя свят, презрян, "измет на света", да намери милост в очите на Господа. Подвигът намира оправдание в думите на св. апостол Павел: "Ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен (юродив), за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога" (1Кор. 3:18-19). "Бог избира онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избира онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избира онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо" (1Кор. 1:27-28).

 

Юродивите съзнателно приемали вид на безумни и се подлагали доброволно на всевъзможни лишения, унижения и страдания. Те пророчествали, вършели чудеса, смело изобличавали неправедните управници и обръщали грешници в пътя на покаянието, като при това вършели такива подвизи на любов към ближните, каквито са недостижими за повечето хора.

 

Първите подвижници на юродството заради Христа са се появили твърде рано: в люлката на древното монашество - Египет, през втората половина на IV век. В юродство са се подвизавали св. преп. Симеон и Йоан Юродиви (празнувани на 21 юли), св. Андрей Юродиви (2 октомври) (†ок. 936 г.), св. Теофил и други.

Визитна картичка

Име:Вяра и религия

Създаден: понеделник, 08 февруари 2010

Членове: 2

Описание:

Модератор(и): пифче

Галерия
Членове