Бис.БГ

по темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук

Клуб: "Криминални досиета"

известни престъпници,серийни убийци,психопати,садисти,канибали,изнасилвачи,педофили,отвличания...
User Avatar
джон-лий:-човекът,-когото-не-можаха-да-обесят
Когато някой бъдел осъден на смърт в недалечното минало, най-популярният метод за изпълнение на присъдата обикновено бил смърт чрез обесване. Обесването е сравнително „леко“ за наблюдение, без да бъде крайно зловещо и жестоко, тъй като главата на жертвата по правило е покрита с торба, за да не виждат зрителите ужасните гримаси на агонизиращите мъже или жени. Въпреки че зяпачите са лишени от тази гледка, те все още могат да видят как се счупва вратът на злия престъпник при падането му в трапа, или как се задушава до смърт на въжето. Но един човек превръща този изпитан метод за екзекуция в почти невъзможен.

Това е истинската история на едно от най-прочутите събития във Викторианската история – предполагаемото убийство на Ема Кийс от нейния слуга Джон Лий и неговата провалена екзекуция, която в крайна сметка спасява живота му.

Загадъчна повреда
23 февруари 1885 година. Мястото е затвора Екзетър в графство Девон. Часът е 8 сутринта.

Огромна тълпа се е събрала пред затвора, в очакване на екзекуцията на убиеца Джон Лий, осъден за убийството на своята работодателка г-ца Ема Кийс. Щом екзекуцията бъдела изпълнена успешно, щяла да забие камбана в продължение на 15 минути, а над затвора да се развее черно знаме.

В 7:55 часа екипът за екзекуции, състоящ се от директора на затвора, главният пазач, лекарят и свещеникът, няколко пазачи и представители на пресата, се събира пред килията на обречения мъж. Точно в 8:00 часа главният палач Джеймс Бери получава сигнал от директора и влиза в килията. Той сръчно връзва ръцете на Лий и поставя бяла качулка на главата му. Придружен от останалите, Бери бързо повежда затворника към бесилото, завързва краката му заедно и затяга примката около шията му. После посяга към лоста, отварящ трапа под осъдения. Дърпа го така, както бил правил много пъти преди това.

И нищо не се случва.

Трапът се отваря само четвърт инч и отказва да помръдне повече. Бери е леко нервиран, но продължава с мрачната си задача. Той отвързва краката на Лий, маха примката от шията му и сваля качулката. Отвежда го в стая наблизо и бързо се връща да провери и изпробва трапа. Ръчката е върната на изходна позиция и вратите на трапа са затворени.

Всичко работи идеално.

Бери довежда Лий на бесилото. Слага му качулката и примката и дърпа лоста за втори път.

Отново нищо.

Този път Бери бил обтегнал механизма, дърпайки ръчката твърде силно. Лий отново бил развързан, освободен от качулката и примката и върнат в същата стая. Някои от екипът предположил, че вратите на трапа са заседнали една в друга. Двама пазачи са изпратени за брадва, с която да ги разхлабят малко. Когато е готово, Бери дърпа лоста, но трапът остава затворен отново. Решават да отрежат част от едната врата, за да може другата да пада свободно. После Лий е върнат на мястото му на площадката за екзекуции. Слагат му качулката и примката и го завързват за трети път. Бери бърза да доведе този печален спектакъл до край възможно най-скоро. Дърпа ръчката с всичка сила.

И трапът отново не помръдва.

Затворническият свещеник припада от цялото това напрежение и остава да лежи прострян на ешафода. Докторът незабавно надава глас, че екзекуцията трябва да бъде прекратена и заместник-шерифът на град Девон се съгласява с него.

Директорът, докторът и вече свестеният свещеник отиват в лекарския кабинет, за да съставят и подпишат изявление за сутрешните странни събития. Документът е незабавно изпратен до държавния секретар в Лондон, който решава, че Лий е страдал достатъчно и заменя смъртната му присъда с доживотен затвор. Така започва легендата за „Човекът, когото не можаха да обесят“.

Престъплението на Джон Лий
Сцената на престъплението е крайморска къща в приятния девонски град Бабакум. В нощта на 14 ноември 1884 година възрастната стара мома Ема Кийс оказва съпротива на мъжа, нахлул в дома й. Това щяла да бъде последната й грешка. Жената била пребита с тежък инструмент, вероятно секира, а гърлото й било прерязано с такава сила, че по шийните прешлени имало следи от ножа. Сетне нейният убиец залива тялото и къщата й с керосин и драсва клечката. Убийството било особено жестоко и коравосърдечно, тъй като в дома имало слуги, които също можели да станат жертва. 20-годишният Джон Лий, един от работниците на Ема Кийс, се превръща в основен заподозрян от самото началото.



Той е незабавно арестуван, разпитан, обвинен в убийство и палеж и затворен, за да бъден съден на следващите Асизи – съдебни заседания, провеждани на всеки три месеца, когато се разглеждали по-сериозните престъпления. Според английските закони углавните дела можели да бъдат разглеждани само от Асизи съд. В случая на Лий малцина се съмнявали в неговата вина, а мнозина го били чували да отправя смъртни заплахи към жертвата. Следствието и процесът приключват бързо. Престъплението е извършено в средата на ноември, а Лий е признат за виновен в първата седмица на декември. Съдията си сложил традиционната „черна шапка“ и произнесъл следната присъда:

„Джон Хенри Джордж Лий, съдебните заседатели ви намериха за виновен в преднамерено убийство. Присъдата на този съд е да бъдете отведен в затвора, а оттам на мястото за екзекуции, където ще бъдете провесен за врата, докато издъхнете. А после тялото ви ще погребано в земите на затвора, в който сте лежали преди екзекуцията. И нека Бог се смили над душата ви. Изведете затворника!“.

Лий е отведен в Екзетър, известен като „бесещия затвор“ в графство Девон, и настанен в килия. Очаквал да бъде обесен, или помилван. В крайна сметка получил и двете.

Миналото на Джон Лий
Какъв човек бил Джон Лий? Той е роден на 15 август 1864 година, в тихото малко селце Аботскърсуел в Девон. Времето и мястото на неговата смърт са спорни. Някои твърдят, че той е умрял в приют за бедни в град Тависток, намиращ се на около 12 мили от Плимут. Други казват, че е умрял в Австралия, а трети твърдят, че е починал в американския щат Милуоки през 1945 година.

Детството му било сравнително спокойно. Джон Лий бил много близък с доведената си сестра Елизабет Харис, която също работела за Ема Кийс и впоследствие дава показания срещу него. Неговата по-голяма сестра Амелия също работела за жертвата му и точно тя убедила Ема Кийс да го вземе на работа през 1878 година. Той не работил дълго в дома на Ема. Напуснал, за да се присъедини към Кралския флот, но бил освободен през 1882 година, заради медицински проблеми, макар че, според някои слухове е бил уволнен заради дисциплинарни нарушения.

След освобождаването му от флота Лий работил в няколко хотела в Торки на мизерна заплата и накрая бил затворен за дребна кражба. Когато излиза от затвора, сестра му Елизабет Харис му помага да си върне старата служба. Тя убедила Ема Кийс да позволи на Лий отново да стане неин градинар и понякога иконом, въпреки криминалното му минало. Джон Лий се връща на служба при Ема Кийс в лятото на 1884 година, но само след няколко седмици е хванат при опит да продаде китара, открадната от дома й. Милостивата Ема не го уволнила, а намалила надницата му като наказание. Намалената заплата вероятно е била неговият мотив за последвалото убийство.

Виновен ли е Лий?
Въпросът за неговата вина или невинност е засенчен до голяма степен от забележителните събития по време на екзекуцията му. В подкрепа на невинността му служи фактът, че доказателствата срещу него са изцяло косвени. Властите не разполагали с нито едно солидно доказателство за неговата вина.

Освен това Лий щял да загуби много повече, отколкото да спечели, убивайки господарката си. Той често я бил наричал негов най-добър приятел на света, а намаляването на надницата му не изглежда като сериозен мотив за углавно убийство. Подобно престъпление обикновено е дело на безразсъден, импулсивен, глупав и жесток човек. Но, според писмата на Лий от затвора и хората, които го познавали, той просто не бил такъв човек. И не на последно място, дори след кошмарното му преживяване на бесилката и след като излежава 22 години в затвора, Джон остава непоклатим в твърденията си, че е невинен.

Разбира се, налице са и сериозни доказателства, макар и косвени, за неговата вина. Той подарил предполагаемото оръжие на убийството – окървавена секира, която често бил използвал в работата си – на някакви пожарникари. Тубата с керосин също предизвиквала съмнения. Освен това, въпреки че бил притискан многократно, Лий така и не предложил алтернативна версия на случилото се през онази нощ. Когато полицаите настоявали, той просто млъквал. Мълчал и за несъответствията в историята си, като например ранената му ръка. Едва след отмяната на смъртната му присъда, започнал да обвинява други хора, но всички те имали желязно алиби.

Лий се набива на очи като главен заподозрян, бидейки първият вдигнал тревога. Поне един свидетел го обвинил, че бил казал, че Ема Кийс е мъртва още преди да открият тялото й. Той бил наранил лявата си ръка, но някак си бил оставил серия от кървави отпечатъци от дясната по стената на стълбището и по нощницата на прислужницата, която спасил от горящата сграда.

Той твърдял, че раната на лявата му ръка е от стъклото на прозореца, който счупил, за да помогне на слугинята да избяга от къщата. Състоянието на прозореца обаче подсказва, че е счупен отвън-навътре, а Лий би трябвало да е бил вътре в къщата. Прислужницата, спасена така благородно от Лий, казала, че е чула звук от счупено стъкло след като била спасена, а не преди това. Когато най-накрая, след дълги уговорки, успяват да убедят Джон да помогне в изнасянето на мъртвото тяло, той твърдял, че не е знаел за повече от очевидните рани на жертвата. Ако не е знаел за тях, как е могъл да знае, че тя е била мъртва?

Защо отказва трапът?
Какво се случва с бесилката в онзи съдбовен ден? Какво се обърква и причинява подобна агония на един потенциално невинен човек? Самият Лий твърди, че това е Божия намеса. Разказва също, че преди екзекуцията е сънувал как бесилото се поврежда и не успява да свърши зловещото си дело. Останалите версии са малко по-научно издържани от неговата. Палачът Джеймс Бери също описва свой сън от началото на кариерата му, в който бесилото отказва да работи.

Но що се отнася до проблема с трапа в деня на екзекуцията на Джон Лий, палачът приписва повредата на чисто технически проблеми. Цели два дни преди екзекуцията валял проливен дъжд, а ешафодът е направен от дърво. Според Бери дъждът е накарал вратите на трапа да се издуят и да се залостват, когато върху тях бъде поставена тежест. Той смятал също, че бесилката е била зле построена. Вратите на трапа били твърде тънки, а железният обков твърде крехък.

Господин Ей Би Харди, представител на Министертвото на вътрешните работи, съставя комисия, която да инспектира старателно бесилото. Според комисията, една от дългите панти опирала в резето, което ги държало затворени и затова те не можели да се отворят, дори когато Бери дърпал лоста. Служител на затвора твърди, че железните носещи пречки на конструкцията са били твърде слаби и се огъвали, когато върху тях се постави значителна тежест. Това би обяснило защо трапът работел безпроблемно, когато Джон Лий не бил отгоре.

Доживотната присъда
Последиците от несполучливото обесване се отразяват различно на различни хора. Смъртната присъда на Джон Лий била намалена на доживотна. Той лежал 22 години, главно в затвора Портланд в графство Дорсет и бил освободен през 1907-а. Според някои слухове, след това заминал за Съединените Щати, където живял нелегално без никога да стане американски гражданин до смъртта си в щата Милуоки през 1945 година. Но точната дата и място на неговата кончина никога не са потвърдени със сигурност.

Официалната реакция на провалената екзекуция, поне от страна на присъстващите там, била да отрекат всякаква отговорност, прехвърляйки вината на друг. В официалната кореспонденция между най-различни служители и свидетели, се разменят множество обвинения, но никой не поема отговорност.

За да бъдем честни с тогавашните държавни служители, те поне се постарали да обновят отдавна остарелите методи за екзекуция в британските затвори. Създадени са нови бесилки, гарантиращи че бъдещите екзекуции никога отново няма да се превърнат в подобен фарс. Тази нова система постепенно е въведена в „обесващите затвори“ в цялата страна. Нововъведенията се оказват по-бързи и сигурни за всички (с изключение на осъдените, разбира се), особено с появата на нова порода палачи като Джон Елис и Албърт Пиърпойнт, които въвеждат свои собствени идеи в наказателния процес. Комбинацията от прилично оборудване и умели палачи превръща британския метод за екзекуции в най-бързия и чист начин за законно убиване в света. Той е взаимстван от редица страни, някои от които го използват и до днес, като Сингапур, Малайзия, Индия и, преди отмяната на смъртното наказание – Южна Африка, Австралия, Австрия и Канада.

Послеслов
Странният случай с „Човека, когото не можаха да обесят“ има не по-малко чудато и зловещо продължение.

Майката на Джон Лий отчаяно искала да освободи сина си от затвора и за да го направи прибягва до услугите на адвокат от Плимут, който повярвал в нейната кауза и бил готов на всичко, за да отнесе случая чак до Парламента.

Този адвокат е небезизвестният Хърбърт Роус Армстронг. Армстронг напуска Девон през 1905 година и се премества в Хей он Уай в Херефордшър, откривайки частна практика там. През 1921 година той умишлено дава фатална доза арсеник на съпругата си Катрин, чието присъствие очевидно вече не било добре дошло за него.

Армстронг е осъден за убийство и обесен в Глочестър на 31 май 1922 година от палача Джон Елис. Неговите последни думи, когато трапът пада, са „Идвам, Кейт!“.

Този път бесилката работила перфектно.

User Avatar
дяволска-психоза:-салемският-лов-на-вещици-2
Процесите
Първата вещица, чиято съдба щяла да бъде решена от Съда на Ойър и Търминър била Бриджит Бишъп, макар да била една от последните арестувани. Най-злата й магия се изразявала в това, че поразила мъжете в Салем със смъртоносния грях на Страстта, тъй като била привлекателна млада жена, пренебрегваща пуританския морал с облеклото си – скромна черна рокля и алено боне. Нейната „форма“ посещавала мъжете в Салем Вилидж посред нощ и ги скланяла към грях. А когато й се противели, сукубата на Бриджит Бишъп измъчвала злощастните си жертви.

Когато я довели пред Хоторн за разпит, Бишъп заявила, че не знае какво е това вещица, а чувайки обвиненията, завъртяла отвратено очи.

Омагьосаните млади дами на Салем направили същото, очевидно по заповед на Бриджит – както се сторило на Хоторн.

Това и нейният „ласкателен маниер към мъжете“, в комбинация с арогантното й „Не!“, когато Хоторн я запитал дали видът на агонизиращите млади дами я притеснява, подпечатали съдбата й.

Сега, месец по-късно, Бриджит отново била в Салем, този път в най-голяма градска зала, за да се бори за живота си.

Уилям Стейси, 36-годишен чифликчия, когото Бриджит била излекувала от едра шарка, бил първият свидетел срещу нея.

„Скоро след оздравяването ми“ - казал той на седемте съдии, - „Бриджит Бишъп ме нае да й свърша малко работа, за което ми даде три пенса. Парите ми се сториха добри. Но още в началото на работата посегнах към джоба си и парите ги нямаше“.

„Това ли е единственият път, когато ви омагьоса?“ – попитал главният съдия Уилям Стотън.

„Не, милорд. След известно време, през зимата, бях заспал и почувствах нещо между устните си“ – свидетелствал Стейси. – „Беше толкова студено, че се събудих и като седнах в леглото, видях благоверната Бишъп да седи в краката ми“.

Колективна въздишка помела публиката при мисълта как един добър пуритан е бил изкушен от подобен женски демон. Стотън задал следващия си въпрос:

„Какво се случи тогава?“.

„Тогава тя, или нейната форма, притисна дрехата си към краката си и скочи на леглото, сетне през стаята, и после изчезна“ – свидетелствал Стейси.

Всичко на всичко, 11 жители на Салем Вилидж – освен омагьосаните момичета – обвинили Бриджит Бишъп в магьосничество. Те я били виждали да лети на „върлина“ и знаели, че контролира котки и птици. Един човек я обвинил за инцидент, в който фургонът му паднал в дупка малко след като се бил карал с нея, а много други мъже се оплакали, че Бриджит ги е посещавала през нощта и ги е изкушавала. Друг свидетел, който бил работил в нейната кръчма, разказал, че бил виждал парцалени кукли и марионетки в мазето на къщата й.

Когато 42-годишният Самюел Грей свидетелствал, че е видял как формата на Бриджит Бишъп поглежда детето му, а после то залиняло и умряло, станало ясно, че похотливата кръчмарка, чието истинско провинение може би е била прекалената й суета, трябва да увисне на бесилото.

Лято в ада
В края на юни Съдът на Ойър и Търминър се събрал за втори път. Един от назначените съдии, Уилям Салтънсол, подал оставка след обесването на Бриджит Бишъп, притеснен от лекотата, с която съдът издал смъртната й присъда. Между 10 юни, когато Бишъп била обесена на вече познатия „Хълм на вещиците“, до 29 юни, когато съдът се събрал за второто си заседание, водещите духовници на Масачузетс, сред които Инкрийз и Котън Медър, били провели консултация помежду си и публикували памфлет, опитващ се да успокои кръвожадността на салемските обвинители.

„Ние преценяваме, че в преследването на тези и всички подобни магьосничества“ – пишели духовниците до губернатор Фипс, - „има критична и спешна нужда от предпазливост, за да не би твърде голямата доверчивост към неща, възможни единствено по волята на Дявола, да отвори врата към дълга поредица от злощастни последствия…“

В писмото „Доклад от консултацията на няколко духовници“ теолозите призовавали съда да не отсъжда единствено според думата на обвинителите. Спектралните доказателства са допустими, съветвали те, но не би трябвало да са единственото доказателство за изпращането на някого на бесилото.

Така, в края на юни, пет жени били изправени пред съда по обвинения в магьосничество. Сред тях била Ребека Нърс, една от най-видните жителки и член на църквата в Салем. Семейството на Нърс било доста влиятелно в селото и обвиненията срещу нея били повдигнати с не малко безпокойство. Главният й обвинител не било едно от омагьосаните момичета, а Ан Пътнам Старата, която отдавна изпитвала неприязън към Нърс и нейното семейство.

Благоверната Пътнам била мрачна и отмъстителна жена, а животът й пълнен с трудности и несгоди. Тя била погребвала деца и загубвала имущество, което доста се отразило на нейното умствено здраве и я направило податлива на видения, блянове и поличби. Крехкото състояние на ума й я правело сприхава и склонна към прищявки, което имало фатални последици за някои от обвинените. Старата Пътнам особено недолюбвала Ребека Нърс, което си проличало в нейните завладяващи, но крайно клетвопрестъпнически показания.

„Видението на Ребека Нърс ме връхлетя по най-страховит начин“ – свидетелствала тя пред вглъбената си публика. – „Тя се появи само във формата си и носеше малка, червена книга в ръка, в която настойчиво ме караше да пиша; и тъй като аз не се поддадох на адските й изкушения, тя ме заплаши, че ще изтръгне душата от тялото ми!“.

Увлечена от собствените си измислици, Ан направила ефектна пауза преди да продължи с обвиненията си.

„Тя богохулствено отрече светия Бог и силата на Исус Христос да спаси душата ми, както отрече и няколкото откъса от Светото писание, които й споменах, за да отблъсна дяволските й изкушения“.

Седнали в обичайните си места в молитвения дом, близките на подсъдимата не можели да повярват на ушите си. Едно било да слушат обвиненията на истерични момичета, но казаното от тази жена било пълно безумие. Журито със сигурност щяло да оневини тяхната благочестива майчица и да сложи край на този фарс.

Но Ан Пътнам не била свършила. Тя продължила да описва как формата на Ребека Нърс я била изтезавала дори по времето, когато истинската Ребека била разпитвана от Хоторн и Коруин.

„Бях най-страховито измъчвана от нея по времето на разпита й, до такава степен, че уважаемите съдии дадоха разрешение на съпруга ми да ме изнесе от молитвения дом“ – казала тя, потръпвайки при спомена за онзи ужасен мартенски ден. – „Веднага щом бях изнесена през вратите на молитвения дом, Всемогъщият Бог прояви милост и ме измъкна от лапите и челюстите на ръмжащите лъвове и мечки!“

Невярващо сумтене се разнесло от мястото на семейство Нърс, но Ан продължила невъзмутимо.

„От тогава досега бях оставена на мира“ – завършила тя. – „В момента, в който уважаемите съдии прочетоха показанията ми, аз отново бях нападната и изтезавана от старата си мъчителка Ребека Нърс“.

Изслушвайки обвиненията срещу Благоверната Нърс и четиримата други обвинени в същия ден, съдът се оттеглил да обмисли присъдата си. От една страна разполагали с обвиненията на толкова много хора, включително и тези на злощастните момичета, според които някакъв мъж в черна роба шепнел в ухото на подсъдимата по време на заседанието. Те твърдели, че жълта птица кълвяла вещерската цицка между пръстите на ръката й. От друга страна, единствено момичетата били виждали мъжа и птицата, а Ребека Нърс била болна на легло през последните няколко месеца. Тя винаги била толкова благочестива и богобоязлива жена, а не развратна кръчмарка като Бриджит Бишъп или ужасна жена като Сара Гуд. Ребека Нърс била стожер на обществото; тя не би могла да бъде вещица. Журито обсъдило въпроса надълго и нашироко и решили да оневинят Ребека.

Когато съобщили решението си на Стотън, съдията строго ги изгледал от мястото си.

„Нима не взехте предвид думите на самата подсъдима, когато каза: „Какво? Тези хора сега ме обвиняват? Та те бяха едни от нас!“. Това не е ли признание за вина?“.

Заседателите погледнали Ребека Нърс в очакване да каже нещо, да обясни какво е имала предвид с „те бяха едни от нас“. Но Ребека била стара и уморена след дългия изтощителен ден. Освен това била доста глуха и не осъзнала, че от нея се иска обяснение. Тя стояла мълчаливо, втренчена в съдията. Когато не отговорила, някои от заседателите зашепнали помежду си и председателят на журито Томас Фиск помолил съда за разрешение да преразгледат присъдата си. Само след няколко минути те се върнали в залата и обявили Ребека за виновна в черно магьосничество. Подобно на останалите, тя била осъдена на смърт чрез обесване.

Правосъдието се раздавало светкавично в колонията Масачузетс Бей и единствено губернатор Фипс можел да спаси Ребека. Нейното семейство нямало намерение да се предаде без борба и апелирало към губернатора за помилване. Фипс взел под внимание напредналата й възраст и благочестивия й живот, и отменил присъдата й. Но Стотън бил твърдо решен да освободи Салем от вещиците и лобирал усилено срещу решението на Фипс. Преди заповедта за помилване да стигне в Ипсуич и Ребека Нърс да бъде освободена, губернаторът я отменил.

На 19 юли Сара Гуд, Ребека Нърс, Сузана Мартин, Елизабет Хоу и Сара Уайлдс били отведена на Хълма на вещиците. Последните думи на Сара Гуд, докато я приканвали да се признае за вещица, били пълни с отрова: „Аз съм вещица, колкото вие сте магьосник и ако отнемете живота ми, Бог ще ви накара да пиете кръв“.

Ребека Нърс се качила на бесилото, чудейки се какъв грях е извършила, за да ядоса Бог толкова много, че той да реши да отнеме живота й по този начин.

Третото заседание на съда в началото на август приключило по подобен начин. Джордж Бъроуз, който бил напуснал Салем преди години, премествайки се в щата Мейн, бил доведен обратно във вериги и осъден като магьосник. Джон и Елизабет Проктър – двама от най-преданите защитници на Ребека Нърс – били осъдени за магьосничество и Джон бил обесен в края на август заедно с Бъроуз, Джон Уилард, Джордж Джейкъбс и Марта Кериър. Елизабет Проктър също била осъдена, но пощадили живота й, защото била бременна.

В началото на септември още шест жени били осъдени на смърт за черна магия. Десет дни по-късно ги последвали още девет души. Петима от тях се признали за виновни, за да спасят живота си, но в края на месеца всички останали били мъртви.

Джайлс Кори
Преди съпругата му да бъде затворена като вещица фермерът Джайлс Кори искал да отиде в Салем Вилидж, за да гледа съдебното представление. Марта, която била не по-малко борбена от 80-годишния си съпруг, свидетелствала по-късно, че била скрила седлото му, но Джайлс тръгнал въпреки това.

Дългогодишен противник на Томас Пътнам, чийто съпруга и дъщеря били очевидно омагьосани, Кори искал да присъства на разпитите на Титуба, Сара Гуд и Сара Осбърн, не защото вярвал че са вещици, а защото вече бил отявлен публичен критик на цялата история и последиците от нея.

Кори бил един от малкото хора, осмелил се още в началото да изкаже мнението, че един здрав пердах ще отърве завинаги момичетата от техните демони.

Кори и Пътнам били врагове още от дните на пастор Джордж Бейли в Салем Вилидж. Затова за никого не било изненада, че Ан Пътнам Старата обвинила жената на стария си съперник в магьосничество.

След като вкарали съпругата му в затвора Джайлс Кори бил призован пред съда, за да се изправи срещу обвиненията на семейство Пътнам, според които той ги бил омагьосвал няколко пъти в миналото.

Разпитът през април бил чисто формален. Ан Пътнам свидетелствала с обичайните си описания на това как формата на Кори е поискала от нея да се подпише в книгата му и когато тя отказала, той започнал да я щипе и боде. Сетне, 19-годишната Мърси Луис заявила, че е преживяла същото, а Сара Бибър настояла, че е видяла как Джайлс тормози Мърси Луис, Ан Пътнам и Мери Уолкот. Изправен пред тези уличаващи обвинения, Джайлс Кори се озовал при жена си в затвора. Двамата прекарали там пет мъчителни месеца в очакване на пристигането на губернатор Фипс и създаването на Съда на Ойер и Търминър.

Преди още съпругата му да се озове в съда, Кори вече имал доста добра представа какво го очаква и решил че не иска да има нищо общо. Не желаел да пледира за виновен и да се остави на милостта на съда и добре разбирал, че съпротивата няма да му донесе нищо добро. Той бил гледал обесването на Бриджит Бишъп в началото на юни и на другите, които я последвали в средата на юли и средата на август. Когато го изправили за разпит на 8 септември знаел, че няма да доживее да види октомври.

Заставайки пред съдиите, Кори направил единственото, за което се сетил. Отказал да пледира каквото и да е. Според английските закони, човек не може да бъде съден, ако не пледира вина или невинност, така че съдът не бил в състояние да продължи. Кори знаел, че това няма да спаси живота му, защото съдиите нямало да го оставят на мира, докато не пледира нещо. Но също така знаел, че ако си държи устата затворена, имотите му нямало да бъдат конфискувани от колонията след неговата смърт. Той вече бил приписал фермата на зетовете си, но това нямало да попречи на държавата да я присвои след като го обеси. Но ако умре в затвора без да пледира, нямало как да пипнат имуществото му.

Лейтенант-губернаторът Уилям Стотън, главен съдия в процеса, нямал намерение да остави Кори да линее в затвора. По един или друг начин той трябвало да пледира. Седмица след мълчанието на Кори в съда, Стотън накарал отново да доведат стареца пред него и му наредил да говори. Кори отказал.

“Не ни оставяш избор, Джайлс Кори“ – казал Стотън, – „Съдът нарежда да бъдеш подложен на мъчения, докато не решиш да пледираш по обвиненията, отправени срещу теб”.

Полицаите трябвало да подхванат Кори преди да се свлече на земята, тъй като коленете му омекнали, когато чул заповедта на съда.

Членовете на паството били не по-малко изненадани от решението на Стотън. Изтръгването на показания чрез изтезания било незаконно от известно време насам. Но никой не се осмелил да противоречи на Стотън.

В случая наказанието се изразявало в поставяне на тежки камъни върху гърдите на жертвата, правейки дишането невъзможно. Ако страдалецът извадел късмет, гръдният му кош се счупвал и смъртта била бърза – в противен случай го чакало бавно и мъчително задушаване. Камъните не се поставяли едновременно, а един по един, давайки на жертвата достатъчно време да преосмисли позицията си.

Няколко дни по-късно, в двора на затвора в Ипсуич, Джайлс Кори бил съблечен гол и положен върху широка дъска на земята. Друга дъска била поставена върху него, а отгоре й – големи камъни и тухли, докато той не започнал да се бори за въздух. Един от мъчителите коленичил и надал ухо към главата му. След малко поклатил глава и се изправил.

“Продължете“ – казал равно Стотън.

Добавили още тежести и под каменния куп се разнесло стенание.

“Спрете” – казал Стотън. Той махнал на пазача, който отново коленичил край главата на Кори. Стотън виждал как устните на Кори се мърдат и със задоволство си помислил, че старецът е решил да промени мнението си. Пазачът останал вгледан в лицето му още малко. Очите на стареца били затворени, ноздрите му разширени, а устата му широко отворена в опит да хване всяка глътка въздух.

Сетне пазачът се изправил.

“Готов ли е да пледира?” – попитал Стотън.

“Не, милорд“ – отговори мъжът.

“Какво каза тогава?”.

“Той каза: ‘Още тежест’, милорд” – казал пазачът.

Стотън изглеждал ядосан.

“Тогава нека я получи“ – казал той.

Прибавили още тежест върху купчината, докато Кори не издал висока, измъчена въздишка. Стотън наредил да спрат с камъните и сам се навел над него.

“Помисли за душата си, човече“ – казал той на стареца. – „Пледирай и позволи на Бог да прояви милост”.

Но за Джайлс Кори било вече твърде късно.

Здравият разум се връща
Броят на осъдените на смърт се трупал. Три дни след мъчителната смърт на Джайлс Кори още осем вещици – сред които и съпругата му Марта – били обесени, с което бройката на мъртъвците достигнала 20. Трима души – включително и сукалчето на Сара Гуд – умрели в затвора в очакване на процеса. Поне още 40 човека били затворени, няколко били избягали с помощта на семействата и приятелите си, а други просто напуснали района до преминаване на бурята.

Откакто Елизабет Парис решила да се прави на обсебена и ужасът погълнал колонията били изминали шест месеца. Ан Пътнам и Абигейл Уилямс, заедно със свитата си от омагьосани приятелки, били призовани в близкия град Андовър, където посочили с пръст още 50 души, повечето непознати. Окуражени от властта си, жените от семейство Пътнам и няколко от по-големите момичета започнали да обвиняват дори още по-видни люде от Ребека Нърс. Те стигнали дотам да обвинят лейди Фипс, съпругата на губернатора, което най-накрая принудило духовниците от Бостън да се намесят.

Инкрийз Медър пазел публично мълчание още от юни, когато подписал пасторското писмо, подканващо за здрав разум в разправата с вещиците. През октомври той изнесъл проповед, в която се отрекъл от вярата си в свръхестествени доказателства.

Седмица след неговата проповед Томас Братъл от Кралското научно дружество, заедно с такива видни личности като Едмънд Халей, Исак Нютон и ковчежникът на Харвардския университет, изнася в публични писма своите съмнения относно справедливостта на обвиненията.

Писмото на Братъл предизвиква силни вълнения в колонията и губернатор Фипс забранява всякакви по-нататъшни арести за магьосничество. В края на октомври пастори на колонията се събират за молитва и пости, за да обмислят посоката на процесите. На 29 октомври Фипс разпуска Съда на Ойер и Търминър. Той позволява на Стотън да продължи разглеждането на няколко дела в по-висш съд, но когато съдебните заседатели се връщат с присъди виновен, губернаторът незабавно помилва осъдените вещици. Това вбесява Стотън, който провежда още една сесия в Бостън през януари 1693 г., но си тръгва оттам без нито една осъдена вещица. Повече дела нямало да има. До май 1693 година фурорът вече утихнал и губернатор Фипс наредил всички останали набедени вещици да бъдат освободени от затвора в Ипсуич.

През следващите няколко години семействата на осъдените вещици, особено на онези загинали в затвора или на бесилото, съдили колонията за обещетение. Някои успели, други не.

Преподобният Самюел Парис останал пастор в Салем Вилидж още няколко години, но през 1697 година бил заставен да напусне поста си и селото завинаги. Той многократно изразявал разкаяние за ролята си в тази лудост, отнела живота на над 20 души, и особено съжалявал, че цялата бъркотия била започнала в собствения му дом. Омагьосаните момичета също изразили публично разкаяние за ролята си в процесите. През 1702 година Ан Пътнам Младата се изправила пред паството в Салем Вилидж и се извинила за действията си. Доркас Гуд – 5-годишната дъщеря на Сара Гуд, била освободена от затвора скоро след екзекуцията на майка й, но останала белязана емоционално за цял живот.

User Avatar
дяволска-психоза:-салемският-лов-на-вещици
Преподобният Самюел Парис се тревожел, че дъщеря му полудява. Лудостта била чест гостенин в рода му, но неговата Бети била твърде млада, за да я погълне старческото умопомрачение на предците му. Деветгодишното момиче винаги било крехко, деликатно и болнаво дете, но никога преди не било показвало признаци на умствената болест, връхлетяла поколения от семейство Парис. В последно време обаче имало явни знаци, че умът на бедното момиче се влошава. Нямало друго обяснение за нейната разсеяност, празния й поглед, небрежността й и особено непокорството й.

Подобно на много други момичета в Салем Вилидж, Бети прекарвала голяма част от времето си без надзор в компанията на робинята Титуба. Самюел Парис притежавал тази наполовина африканка, наполовина карибска индианка и нейния съпруг Джон отдавна, още от пристигането си в Барбадос, и им имал доверие. Той довел робите със себе си в колонията Масачузетс Бей, когато приел поста на пастор в новата църква в Салем Вилидж, и макар Титуба да била сприхава и мързелива, той без притеснения я оставил да се грижи за неговото дете и племенницата му, 11-годишната Абигейл. Съмнявал се, че Титуба би оказала лошо влияние на момичето.

Парис прогонил мисълта за влошаващото се състояние на Бети от ума си, влизайки в молитвения дом на Салем Вилидж. Няма друго такова място като Салем Вилидж, помислил си той, славещо се със своенравна репутация и атмосфера наподобяваща на студена война. Градчето било разделено от политически и икономически разкол на два лагера, с Парис по средата.

Пристъпвайки в студения молитвен дом, Парис изроптал тихичко, докато се оглеждал за дърва за огрев. Градчето би трябвало да го снабдява с достатъчно дърва през зимата, но половината от паството му било пропуснало да даде своя десятък. Алтернативата била да събира дърва сам, но това означавало да се откаже от една част от договора си, а той нямал намерение да отстъпва повече.

Враждата била започнала дълго преди Парис да пристигне от Барбадос. Всъщност, тя започва още преди той да бъде роден. Наречен на светия град Йерусалим, Салем е основан през 1626 година от английски търговци, които се възползвали от естественото пристанище и изобилието на риба в местността. С нарастването на пуританското движение в Англия, все по-потисканите пуритани започват да емигрират в колонията Масачузетс Бей, за да построят Града на хълма, обещан им от водача на първите заселници Джон Уинтроп. Разположен недалеч от Бостън, но не и твърде близо за спокойствие на пуританите, градът просперирал. Въпреки индианските набези, Салем като цяло бил приятно място за живот. Малко суров, може би, но на пуританите така им харесвало. Тяхната мисия била да върнат църквата в първоначалния й вид, създаден от Исус Христос, а земните развлечения, като светската литература и забавления, само биха ги отклонили от целта им. Пуританите не празнували дори езическите празници като Коледа или Марди Гра (Сирни заговезни/Прошка или Мазния вторник, както е известен празника в католицизма).

С процъфтяването на Салем все повече семейства се преместват в покрайнините на града в местност, наричана неофициално „Салемските ферми“. Фермите все още били под юрисдикцията на града и подлежали на теократичните правила на тамошната църква, но с времето разделението между гражданите и фермерите ставало все по-явно. От фермерите се очаквало да плащат данъци за издръжка на Салемската църква и трябвало да изпращат хора да охраняват града – оставяйки собствените си имоти незащитени. Декларации, молби, петиции и писма летели напред-назад между града и фермите, тъй като последните искали да получат независимост, а гражданите отказвали да отслабят контрола си.

Религиозните удобства също изиграват роля в развитието на враждата и точно покрай тях Самюел Парис бил замесен в нея. Без тяхна собствена църква, жителите на Салемските ферми трябвало да идват два пъти седмично в молитвения дом в Салем, намиращ се на доста голямо разстояние от домовете им. Според пуританската вяра, и съответно теокрацията в Масачузетс Бей, основаването на църква не е толкова просто като издигането на сграда. Пуританската църква е нещо много повече от обикновена къща за богослужения. Църквата и нейните водачи диктували обществената политика, социалните нрави, назначавали общински служители и като цяло налагали настроението в общността. През 17-и век в Масачузетс не съществувало разделение между църквата и държавата. Десятъкът наложен на фермерите бил значителен източник на доходи за Църквата в Салем и искането им да построят свой собствен храм не било посрещнато с блага усмивка. Първата молба за издигането на църква в покрайнините на Салем е отправена през 1660 година от група фермери, пълноправни членове на Салемската църква. Искането им било посрещнато с мълчание; втората молба с отказ, третата с отлагане, а следващите попаднали в комитети и станали предмет на безкрайни обсъждания.

Все пак, през 1672 година Салем Вилидж, както стават известни Фермите, получава разрешение да събере данъци за построяването на молитвен дом и наемането на пастор. Църковното членство в пуританското общество е привилегия само на малцина. Онези, които не са членове на църквата, се считат за паство и са „задължени да издържат духовенството с материалните си блага и да посещават службите, в които се тълкува Божието слово, но самата църква, като елитен кадър на обществото, се събира отделно… за да споделя привилегията на ритуала на причастието“, пишат историците Пол Бойер и Стивън Нисенбаум в книгата „Обсебеният Салем“.

Първият пастор на Салем Вилидж е преподобният Джеймс Бейли, който пристига през октомври 1672 година. Неопитният Бейли не можел да се мери с могъщите сили в Салем, противопоставящи се на неговото духовенство. Не след дълго той попаднал под ударите на опозицията за нещо толкова дребно, като пропускането на семейните молитви в собствения му дом. Анти-Бейли силите спрели да плащат данъците си, докато не докарали бедния човек почти до просешка тояга.

В крайна сметка на Бейли му писнало от фермите, града и духовенството като цяло и напуснал Салем. Впоследствие станал доктор в Роксбъри, Масачузетс.

След него дошъл Джордж Бъроуз, но неговият престой в Салем бил не по-малко бурен от този на Бейли. Бъроуз издържал две години и напуснал, за да стане пастор в щата Мейн. Последвал го неръкоположеният пастор Диодат Ларсън. В църквата отново се надигнал раздор и опитът на Ларсън да бъде ръкоположен пропаднал. Той си тръгнал и след дълго търсене и продължителни преговори Самюел Парис се съгласил да напусне слънчевия Барбадос, за да дойде в колонията Масачузетс Бей и в Салем Вилидж.

Той не взел това съдбовно решение с лека ръка. Парис знаел, че ще бъде забъркан в битки. Не очаквал друго, тъй като в живота под строгия морален кодекс на пуританите не е предвиден отдушник за враждебността и агресията. Това, в комбинация с пуританската вяра, че всеки човек е длъжен да следи за благочестието на съседа си, прави конфликтите неизбежни. Онова, което не очаквал е, че ще трябва да се бори с Дявола. И съвсем не предполагал, че именно хората в собствения му дом ще доведат Сатаната в Салем Вилидж.

Титуба
Подобно на своя господар, Титуба също се тревожела от случващото се в дома на Парис. Тя изпитвала истинска привързаност към малката Бети и нейната братовчедка Абигейл Уилямс, но без да знае, че лудостта е проклятието на семейството се страхувала повече, че собствените й действия са причинили беда на г-ца Бети. Животът на Титуба в Масачузетс бил труден, особено през зимата. Тя била родена и израснала в Барбадос, където е толкова горещо, че дори робите на плантациите почиват през деня, за да не изнемогват от жега. Но тук в Масачузетс било по-студено, отколкото си представяла. Дори през лятото било хладно, тъй като девствените гори пречели на слънцето да докосне земята. Освен това студът означавал, че няма извинение за мързела.

Тя не смятала преподобния Парис за лош човек. Той й позволявал да държи в колибата си бяла покривка, цветя и тенекиени фигурки, представляващи олтар на божеството Обатала, създател на човечеството и владетел на земята, според вярата на нейния народ Йоруба. Той уважавал способността й да прави мехлеми от местните растения и начина, по който се грижи за Бети, когато е болна. И най-важното, Парис умеел да я оставя на мира. Тя имала определени задължения, но пасторът бил твърде зает с енорията си и рядко забелязвал дали подът е изметен или чаршафите са сменени. Г-жа Парис била също толкова заета със задълженията си на съпругата на пастор. Пуританите вярват, че е нужно да съблюдават съседите си, но не от доброта, а по-скоро от половинчата загриженост за душите си, и никой не бил по-деен в общността от г-жа Парис. Така че грижата за дома, двете момичета и техните приятелки се паднала на Титуба. И тя се възползвала от това. Разказвала с часове на момичетата за красивите бели плажове на Барбадос и за тъй сладката и изобилна захарна тръстика. Те слушали като омагьосани разказите й за вещици, предсказващи бъдещето, които лекуват болните с билки и тамян. Момичетата задавали толкова много въпроси за магията, вещиците и ясновидството, че тя накрая се пречупила и им показала как да счупят прясно кокошо яйце – от бяла кокошка – така че белтъкът да обгърне водата и да послужи за кристална топка за предсказване на бъдещето.

Това било рисковано занимание, разбира се, и момичетата го знаели. Пазели тайната от всеки извън техния малък кръг, защото осъзнавали, че ако ги хванат, според строгия пуритански кодекс ги очаква камшик, последван от часове на молитви и дни на пости. Но това правело всичко още по-вълнуващо. За Титуба също. Потайността придала правдивост на нейните истории. Тайните срещи в енорийския дом в отсъствието на преподобния и неговата съпруга служели като отдушник на тези потиснати млади жени, минаващи през страданията на пубертета, без друга възможност за облекчаване на стреса. Повечето от тях живеели в тесни домове с многочленни семейства и често споделяли леглото със сестрите си. Уединението е анатема за пуританите, защото хората прегрешават именно в самотата си. Разговорите за промяната в техните тела и умове били нещо необичайно. Много от тези въпроси можели да обсъждат единствено тайно с приятелките си.

Много от момичетата, подобно на Бети, долавяли вихрещата се в градчето тиха война между сладките приказки с Титуба и уроците в дома и църквата. Идеята, че флиртуват с дявола и вероятно рискуват безсмъртната си душа притеснявала някои и вълнувала други, в зависимост от тяхното разбиране на предопределеността. Пуританите вярват, че Бог е решил съдбата им дълго преди да се родят, така че дали ще бъдат спасени не зависи от действията им на земята. Това не е извинение за своеволия, разбира се, тъй като Бог е наложил правила за земния живот и да тръгнеш против Неговата воля означава сигурна покана за Божествено възмездие.

Абигейл била по-палава от братовчедка си и гледала на черната магия и предсказанията като на игра. Макар Аби да не виждала нищо лошо в тях, Бети била преследвана от чувство за вина и страх заради дяволиите им. Срамежливата и покорна Бети не била в състояние да спре вудуто и се страхувала да признае на баща си. Конфликтът я разкъсвал отвътре и започнал да се проявява и физически. Станала бледа и слаба, не можела да се храни и започнала да забравя задълженията си. Понякога изглеждала сякаш сънува наяве и когато се „събудела“ започвала да пищи. На въпросите защо се държи така отговаряла гневно или с недомлъвки.

Поведението на Бети рано или късно щяло да доведе до Титуба. Поне така си мислела робинята. Все пак, нали точно тя била научила момичетата да предсказват бъдещето и как да разберат имената на бъдещите си съпрузи, гледайки в яйчения белтък. Титуба била тази, която разказвала за вуду и за духовете, обитаващи дърветата и реките. Тя самата не вярвала напълно в тези неща, но за впечатлителните млади дами на Салем подобни истории изглеждали не само възможни, но и доста вероятни. В крайна сметка Ан Пътнам Младата била експерт в Книгата на Откровението, благодарение обсебената й от темата за Страшния съд майка, и именно Ан подкрепяла с жар всичките твърдения на Титуба.

Когато Сара Коул, чудеща се „с какво ще се занимава любимият й“, видяла ковчег в псевдо кристалната топка, сякаш адът избухнал за тези момичета. Точно тогава Бети започнала да се държи странно. Титуба се тревожела, че става въпрос за магия.

Господарят Парис никога не би допуснал това и би побеснял, ако разбере. Затова Титуба се опитала да улови демона, като изпече магически кейк от ръжено брашно, смесено с урината на Бети и Абигейл. Тя нахранила кучето с него с надеждата, че песът ще я отведе до човека, омагьосал девойките. Но кучето просто се помотало безцелно наоколо и накрая хукнало да гони един заек в гората.

Стояща над ведрото с вода за миене на чинии, Титуба претегляла на ум възможностите си, когато от една от стаите на енорийския дом се разнесъл звук, подобен на вледеняващия писък на банши.

Ръката на злото
Елизабет Парис лежала на пода, ръцете и краката й се мятали във въздуха и слюнки хвърчали от устата й. Тя била преобърнала масата за хранене, счупвайки керамичната кана, при което била порязала ръката си. Наблизо стояла Абигейл Уилямс и я гледала с широко отворени очи и зяпнала уста.

„Върви доведи господаря Парис“ – казала Титуба на момичето и Аби изтичала от стаята.

Титуба коленичила до гърчещото се момиче и се опитала да го успокои. Успяла да грабне кървящата ръка на Бети и да я увие с кърпичка. Раната не била сериозна, само одраскване. Бети бавно започнала да се отпуска и докато Парис и Абигейл стигнат в стаята, вече спяла в ръцете на Титуба. Парис се огледал и видял пораженията в стаята. Досега се бил опитвал да запази тайната в собствения си дом, но повече не можел да го прави. Изпратил Абигейл да доведе доктор Григс, градският лекар в Салем.

Доктор Григс пристигнал след повече от час и изслушал внимателно симптомите на Бети. Парис му казал, че забравя задълженията си, гледа втренчено в една точка и когато се осъзнае, започва да крещи. Отказва да сведе глава по време на молитва, казал Парис, споделяйки най-лошия симптом. Точно в този момент Бети се изправила в леглото си, погледнала наобиколилите я възрастни и започнала да реве като магаре. После отметнала завивките си, застанала на четири крака и залаяла като куче.

Григс зяпнал пастора в почуда. Той не бил суеверен по природа и се смятал за учен, така че не бил склонен да прави прибързани заключения. Но, все пак, това със сигурно не било епилепсия. Не било и Танцът на свети Витий (хорея на Сиденхам). Григс останал още няколко дни в Салем Вилидж, изучавайки Бети, а после и Абигейл, която започнала да показва същите симптоми. Не можел да си обясни какво става. Те ядели същата храна като всички останали. Не излизали много и не били ухапани от животно. Момичетата го уверили, че не са пили бира или сайдер и наистина не миришели на алкохол. Бети и Аби не успявали да му обяснят поведението си, но един човек, с когото Григс се консултирал тайно, забелязал, че момичетата се държат така, както биха се държали деца оставени без дисциплина. Може би най-доброто лекарство щял да се окаже здравият пердах? Григс игнорирал този съвет и извикал преподобния Парис.

„Преподобни Парис, страхувам се, че Ръката на злото е над тях“ – казал Григс тъжно.

„Магия?“ - попитал невярващо Парис.

Страхът от магии се бил уталожил в последните години, след почти пет века енергично преследване на вещици. Наистина, дори влиятелният пуритански духовник Котън Медър бе писал за опита си с магьосничество в неговата църква в Бостън, но възможно ли е това да се случи тук, чудел се Парис. Как е бил поканен Дяволът в неговия дом, за да поквари децата му? Какъв грях бил извършил, че така да разгневи Господ и Той да оттегли закрилата си. Нима борбата му с онези, все още подкрепящи управлението на град Салем, е довела до това?

След като Григс си тръгнал, Парис пристъпил към лавицата с книги. Издърпал памфлета на Медър „Паметни провидения, свързани с магии и обсебване“, публикуван в Кембридж щата Масачузетс през 1689 година.

В него Медър описва демоничното обсебване на едно бостънско семейство, което впоследствие е проследено до тяхна съседка, която ги била омагьосала. Децата били подхвърляни наоколо и се огъвали под странни ъгли, имитирали животни, крещели сквернословия и показвали много от симптомите на Бети и Абигейл. Парис прочел отново истеричната тирада на Медър и забелязал, че бостънският духовник показва нищожно съжаление към жената, набедена за вещица.

„Заподозряната болна жена, чието име е Гловър… даде такова окаяно описание за себе си, че те намериха за нужно да я поставят под опеката на тъмничаря“ – пише Медър. – „Гудуин (бащата на жертвата) нямаше никакво доказателство срещу нея; но вещицата не намери сили да отрече интереса си в омагьосването на децата; и когато я попитаха вярва ли в Бог, отговорът й бе твърде богохулен и ужасен, за да бъде описан от моето перо“.

Парис оставил книгата настрана, разтревожен от мисълта, че някой от собственото му паство би могъл да е омагьосал децата. Върнал се при Бети точно навреме, за да я завари в средата на един от пристъпите й. Сграбчил я за раменете и я разтърсил нежно, за да й привлече вниманието. По брадичката й потекла слюнка и тя го погледнала с широко отворени очи.

„Какво е това що те измъчва?“ – попитал Парис. - „Кой е?“

Бети не казала нищо, но вместо това измучала като теле. Парис повторил:

„Кой те измъчва? Някой тук ли?“

Бети завъртяла очи и се втренчила в Парис, но сякаш не го виждала.

„Нима е…“ – Парис се огледал, без да може да си спомни името на никого от паството си. Очите му се спрели на Титуба, люлееща се напред-назад с почти изпадналата в кататония Абигейл в скута й. – „Титуба ли е?“.

За секунда очите на Бети се задържали върху неговите. Тя била изненадана да чуе определено име; никой досега не го бил правил, само й задавали общи въпроси.

„О, Титуба… тя… Титуба“ – казала Бети и отново млъкнала.

За Парис това било достатъчно добро доказателство. Той нежно положил дъщеря си в леглото и се приближил към робинята. Изпадналата в паника Титуба заговорила без да мисли. Казала на Парис за магическия кейк и за собствените й опасения за направена магия. Извън себе си от ярост, Парис чул единствено признание за магьосничество. Наредил на съпругата си да доведе полицията. Титуба била отведена във вериги.

Мировите съдии
Магьосничеството било твърде важен въпрос, за да бъде оставен на решението на един пастор в разделена църква, и Парис го знаел. Щял да има нужда от помощ в разследването на твърденията и в разпитването на обвиняемата. Той надлежно съобщил в град Салем за обвиненията и поискал случаят да бъде поет от мирови съдия. Само за дни бедствието прераснало от личен медицински проблем на семейство Парис в правен проблем за цялата колония. През 17-и век било трудно да се постави граница между закона и религията в щата Масачузетс; всъщност, такава нямало. Демоничните обсебвания можели да се разглеждат както в съда, така и в молитвения дом. Що се отнася до Салемските вещици, мъжете в расо взели нещата в ръцете си.

Двама мирови съдии – най-близките служебни лица от малкото такива в Масачузетс – пристигнали от града в селския молитвен дом, всеки от тях с различни очаквания, желания и вярвания. И двамата били добри пуритани, разбира се, но единият – Джон Хоторн, бил може би малко по-ревностен от колегата си, Джонатан Коруин. Никой от тях нямал правна подготовка, но като членове на законодателната власт в колонията, били квалифицирани не по-малко от всеки друг да разпитат Титуба и още няколко набедени вещици. В колонията Масачузетс Бей нямало съдии с официална правна подготовка. Всъщност такива не се намирали никъде в Новия свят.

Когато се разчуло, че в Салем са открити вещици, мировите съдии започнали да проучват как най-добре да подходят към разследването. Първо, разбира се, прочели Библията, която споменава магьосничеството само мимоходом и не дава определение на термина. Сетне хвърлили поглед в историческата литература, като „Чук за вещиците“ (1486 г.), „Дискурс за прокълнатото изкуство на магьосничеството“ (1608 г.), творбата на Инкрийз Медър „Есе за записките на прочути провидения“, и не на последно място – „Последни паметни провидения“ на неговия син Котън Медър.

Щом Хоторн и Коруин пристигнали в Салем Вилидж през март 1692 година, те се срещнали с пастора и лидерите в селото, за да им обяснят процеса. Проблемът на мировите съдии бил как точно да докажат магьосничеството. Лесно били постигнали съгласие, че заподозрените трябва да бъдат прегледани за „вещерски цицки“ – всякакви белези по телата им, които една вещица би могла да използва, за да кърми демон. Най-доброто доказателство за магьосничество е самопризнанието на вещицата, но мъченията веднага били отхвърлени като средство за изтръгване на такова. Ако няма самопризнание, физическите доказателства, които биха могли да бъдат тествани на практика, са почти толкова добри.

Спектрални доказателства също ще бъдат допускани, казал Хоторн. Причините и последствията ще бъдат считани за установени, когато има доказателство за проклятие и за резултата от него. Хоторн нарекъл това „вреда последвана от гняв“. С други думи, случай с гавга между съседи, последвана от смъртта на кравата на един от тях, би бил счетен за достатъчно доказателство, че другият съсед е магьосник. Не на последно място, Хоторн и Коруин щели да започнат с предпоставката, че Дяволът не може да използва „невинна“ форма, за да причинява зло. Така, ако вещицата се яви в съня на жертвата и я измъчва, то вещицата не би могла да бъде невинна.

Свръхестествени способности у подсъдимите или съответно тяхна слабост в сфера смятана за свята, също са доказателство за магьосничество. Неспособността да бъде изречена Божията молитва без грешка означава, че Дяволът контролира езика на подсъдимия и е очевидно доказателство за вината му.

Двама видни учени, занимаващи се с феномена на Салемския лов на вещици, наблягат на факта, че не е честно просто да пренебрегнем доказателствата, приемани от съдиите, като наивни и суеверни. Бойер и Нисенбаум посочват в своята книга „Обсебеният Салем“, че магьосничеството се считало за незаконно както по Божиите, така и по английските закони и постановления в Масачузетс, но било много трудно за доказване обвинение.

„Причината за това е, че злите действия, на които почиват обвиненията, не са извършени физически от вещиците, а от неуловими духове, които понякога биха могли да приемат тяхната форма. Престъплението лежи в първоначалната спогодба, в която лицето е разрешило на дявола да приеме неговата или нейната човешка форма, или в упълномощаването му да върши определени актове на вреда“.

След като излагат основните правила на разследването, Хоторн, Коруин и Парис се заемат да изгонят Дявола от Салем.

Вещицата Сара
Ако в Салем Вилидж имало вещица, това вероятно била Сара Гуд. Тази заядлива женица имала нрав, който само Дяволът можел да обича. Благоверната Сара Гуд нямала никаква собственост; допълвала мизерния доход на своя съпруг-работник, като просела от къща на къща. Сара обичала да пуши тютюн, внасян с търговски кораби от южните колонии, и рядко я виждали без лулата й. Гъстият тютюнев дим бил придал на очите й набръчкан, крив поглед, още повече допринасящ за приликата й с вещица. Отдавна се подозирало, че Сара е внесла злото в Салем Вилидж; хората все още вярвали, че тя е отговорна за скорошната епидемия от едра шарка.

Когато Ан Пътнам Младата била повалена от болест, подобна на тази на Бети и Абигейл, пастор Парис разбрал, че Титуба няма как да е отговорна за омагьосването й. Той я попитал дали Сара Гуд я измъчва.

„Видях духа на Сара Гуд, който наистина ме изтормози страшно“ – казала му Ан. - „Не знаех името й до преди 27-и февруари, а после тя ми каза, че се казва Сара Гуд, и сетне ме бодеше и щипеше ужасно“.

„Това всичко ли е, дете?“ – попитал Парис.

„След това се появи няколко пъти и силно настояваше да пиша в нейната книга“ – добавила Ан.

Парис разбрал това твърдение като доказателство, че Сара Гуд се е опитала да накара 12-годишното дете да се подпише, отказвайки се от душата си.

Сетне Парис се срещнал със 17-годишната Елизабет Хъбард, която също изглежда била омагьосана.

„Сара Гуд дойде при мен боса и с разголени крака“ – казала Елизабет на Парис. - „Бодеше ме и ме щипеше. Вярвам, че Сара Гуд ме е омагьосала“.

Мировите съдии наредили бременната Сара Гуд да бъде арестувана и доведена за разпит. Вещицата била изкарана във вериги пред почти цялото село, за да отговори на обвиненията. При влизането й в молитвения дом омагьосаните момичета – вече наброяващи около дузина – избухнали в измъчени писъци. Гърчели се сякаш от болка, причинена им от щипане и убождане с игли.

„Сара Гуд, с какъв зъл дух имаш отношения?“ – попитал Хоторн, навеждайки се над унижената жена от амвона.

„С никакъв“ - отговорила жената. Момичетата надали агонизиращ писък.

„Защо нараняваш тези деца?“ – попитал той.

„Аз не ги наранявам“ – умоляващо казала тя.

Тогава Хоторн се обърнал към момичетата, които малко се били успокоили. Накарал децата да погледнат Гуд и ги попитал дали тя е тази, която ги е измъчвала. Те отново започнали да крещят продължително. Някои паднали на пода, гърчещи се в спазми, а други просто ридаели. Хоторн сметнал това за достатъчно убедително доказателство.

„Сара Гуд, нима не виждаш какво си сторила?“ – попитал той. – „Защо не ни кажеш истината? Защо измъчваш тези деца така?“.

Почти без никаква емоция, сякаш знаела че каузата й е изгубена, Сара отрекла отново обвиненията, казвайки че не е измъчвала децата и не е наемала друг да го стори. Хоторн упорствал. Кой тогава ги наранява, попитал той.

„Сара Осбърн“ – казала Сара, свивайки рамене. – „беше една от тях“.

Сара Гуд била обречена малко по-късно от показанията на съпругата на полицая, който я арестувал.

„Забелязах Сара Гуд тази сутрин“ - казала Мери Херик. – „Една от ръцете й беше окървавена от малко под лакътя до китката. А видях ръцете й и предната вечер и тогава по тях нямаше следа от кръв“.

Хоторн попитал кога е станало това.

„Ами, бе в нощта, когато тя посети Елизабет Хъбард“ - отговорила Херик.

Изглежда страхът се бил вкопал здраво в семейството на Гуд. Нейният съпруг Уилям бил призован пред съдиите и разпитан. Той казал, че бил забелязал „брадавица или цицка малко под дясното й рамо“, която никога преди не бил виждал. Това очевидно бил дяволски белег. Дори дъщерята на Сара, Дороти Гуд, била призована да свидетелства срещу нея.

Хоторн описва по-късно нейните показания: „Дороти Гуд обвини майка си, че има три птици, които наранявали децата и омагьосвали хората“. Не са останали записки от делото, показващи как точно Хоторн е съумял да извлече тази информация от Дороти.

Раздухване на пламъците
Титуба приела, че е мъртва в момента когато я отвели окована в затвора в Ипсуич. Тя се била признала в магьосничество пред господаря си, а милостта със сигурност не била пуританска черта. Страховете й се задълбочили, когато Сара Осбърн била арестувана и хвърлена в затвора при нея. Щом арестували добри, набожни пуритани заради казаното от онези момичета, какви шансове имала тя, дивачка в техните очи?

Неволно обаче, страховете и възмущението проработили в нейна полза. Тъй като щяла да бъде обесена, Титуба решила, че няма да си отиде сама. Затова, когато я изправили пред Коруин и Хоторн за разпит, тя си признала, че е вещица.

За три дни робинята разгърнала невероятна история за среднощни сборища в гората, където вещиците от Салем правели магии и призовавали демони и питомци да вършат работата им. Тя разказала как Сара Гуд и Сара Осбърн я били научили на черните изкуства и как докарвали смърт и нещастие на враговете си.

“Господарката Гуд е много силна и ме завлече до дома на Пътнам, където ме накара да нараня бедното дете“ – признала тя. – „Качи ме на върлината си. Не знам как се озовахме там, защото не видях нито дървета, нито път, но изведнъж се намерихме пред къщата на Пътнам”.

Титуба разказала на заплененото паство как благоверната Гуд контролирала вълк, жълта птица и „едно нещо, цялото космато“. Сякаш за да потвърди историята й, Ан Пътнам се изправила и посочила към гредите на покрива, където била кацнала жълтата птица на Гуд. Това че никой освен омагьосаните момичета не можел да я види, не било от голямо значение. В крайна сметка това било доказателство.

„Разполагаща единствено с оръжието на робската си приспособимост, тя прихващала всяка реплика на мировите съдии и я раздухвала до неузнаваемост“ – пише историкът Марион Старки.

Сетне Титуба помолила за милост. Тя изразила съжаление, че е била принудена на нарани момичетата, но все пак тя самата била контролирана от вещица. Коруин и Хоторн приели самопризнанията на Титуба и я изпратили обратно в затвора. Тогава тя все още не знаела, че признанията са спасили живота й. В крайна сметка Сара Гуд щяла да бъде обесена, Сара Осбърн да умре от болест в затвора, а Титуба да бъде върната на господаря си.

Макар признанието на Титуба да спасило собствения й живот, то накарало хората в Салем да се чудят колко ли е голямо сборището на вещици сред тях. Трите жени, назовани от момичетата, вече били в затвора, но никой в Салем не бил толкова наивен да вярва, че дяволът е вече прогонен. Нужно било допълнително разследване.

Истерия
Ловът на вещици в Салем набирал скорост като лавина, спускаща се по билото на планина и събираща всичко след себе си. Притиснати за повече подробности, момичетата започнали да назовават още вещици. Дали защото вече не можели да се върнат назад, дали защото наистина вярвали, че са омагьосани, или просто били крайно отмъстителни, не е ясно, но каквато и да е причината, заразата се разпростирала, а жертвите ставали все по-нагли.

Ан Пътнам първа обвинила Марта Кори в магьосничество. Марта била съсухрена старица на около 70 години, чиято първоначална реакция на приказките за вещици в селото била да изкудкудяка насмешливо и да поклати глава.

„Дайте им мъж и всички ще се укротят“ – казала тя, пренебрегвайки слуховете.

Ан Пътнам, любимка и първа гордост и радост на майка си, не била свикнала да се отнасят с нея с подобно пренебрежение. Само ден след обидното изказване на бабата Ан започнала да бъде измъчвана от дух с „формата“ на Марта Кори.

Старицата била обречена от едно странно съвпадение.

Старейшините на града искали да бъдат сигурни преди да обвинят един член на църквата и ценен гражданин на Салем в магьосничество. Те попитали Ан, която се гърчела уж от убожданията и щипането на невидимия за всички, освен нея, дух на Кори, с какво е облечена „формата“. Ан се унесла за момент и после тъжно поклатила глава.

„Не мога да кажа“ – отговорила тя. – „Вещицата Кори ме е ослепила“.

Църковните настоятели не можели да оставят обвиненията на Ан непроверени и затова чинно се появили пред Марта Кори и й съобщили, че е обвинена в чародейство. Марта реагирала по същия начин, както когато чула за първи път, че в колонията върлуват вещици. Изсмяла се в лицата им. После се ядосала. Наругала старейшините и сетне им задала въпроса, който щял да я отведе право на бесилото:

„Можа ли да каже с какво съм облечена?“ – попитала тя, искайки същия отговор, който те потърсили от Ан.

Не, отговорили те, любопитни защо Кори им задава този въпрос.

„Знаех си“ – изкудкудякала Кори отново. – „Знаех си“.

В техните умове единствената причина Марта Кори да би могла да знае, че Ан Пътнам не може да каже с какво е облечена е, че тя била вещица. Още същия ден била издадена заповед за ареста й и полицията отвела един от най-здравомислещите хора в Салем окован във вериги.

Скоро към Марта Кори се присъединила Доркас Гуд, която била видяна от момичетата да лети из околността на „върлина“ и освен това се вмъквала в стаите им през нощта, за да ги хапе. Лукавата и страшна „вещица“ Доркас очевидно била нетипично мъдра за годините си. Тя се озовала в затвора при своята майка Сара Гуд едва на 5-годишна възраст.

Завръщането на Инкрийз Медър
Колонията Масачузетс Бей била в средата на друга криза, разиграваща се отвъд Атлантическия океан, далеч от Салем и неговата битка с дявола. Безкръвният бунт от 1689 година принуждава кралския губернатор – дърдорещ и сенилен старец, да си стегне куфарите. Водещият теолог на колонията Инкрийз Медър заминава на дълго пътуване до съда Сейнт Джеймс в Лондон, за да окаже натиск върху крал Джеймс ІІ да излъчи нов губернатор и нова харта. След години на усилено лобиране той получава и двете и се отправя обратно към Бостън с новоназначения губернатор сър Уилям Фипс. Хартата не била толкова про-пуританска, колкото Инкрийз и останалите колонисти се надявали, но била по-добре от нищо.

Но, докато колонията получи нова харта и губернатор, било невъзможно да се направи каквото и да е по въпроса с вещиците в Салем. Колонията не можела да свика съд, за да ги съди, затова вещиците били изпратени в затвор в Ипсуич в очакване на процеса. Ако колонистите решели да продължат с процеса, резултатите от него щели да бъдат анулирани и отменени веднага щом новата харта пристигнела от Англия.

Когато Фипс и Медър слизат от фрегатата „Нансъч“ в късната пролет на 1962 година, затворите в Салем се пръскали от вещици. Откакто момичетата били обвинили Марта Кори на 21 март, до края на април 23 души, сред които много видни жители на селото, били изпратени в Ипсуич в окови. В щата Мейн била изпратена хайка, за да арестува бившия салемски пастор Джордж Бъроуз, който бил описан от едно от момичетата като „малък черен духовник“, който ги измъчвал и боготворял Сатаната. Той бил върнат в Масачузетс в окови.

Дори пристигането на новия губернатор не успокоило хода на нещата. Фипс пристигнал на 14 май 1692 година и до края на месеца били арестувани и обвинени още 39 души.

Губернаторът се заел бързо за работа, за да успокои напрежението. Той не бил очаквал, че първата му криза в Новия свят ще бъде свързана с вещици, но се справил със ситуацията възхитително добре. Някои от обвинените били в затвора от няколко месеца и било повече от ясно, че трябва да се състави съд, който да даде ход на правосъдието. Фипс сформирал Съда на Ойър и Търминър и назначил лейтенант-губернатор Уилям Стотън за главен съдия.
User Avatar
кървавият-край-на-белия-барон
http://www.dw.de/%D0%BA%D1%8A%D1%80%D0%­B2%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%8­F%D1%82-%D0%BA%D1%80%D0%B­0%D0%B9-%D0%BD%D0%B0-%D0%­B1%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%8­F-%D0%B1%D0%B0%D1%80%D0%B­E%D0%BD/a-16849253?maca=bul-bulgarisches_web­portal-2165-xml-dirbg

В годините на Руската гражданска война името му всява ужас и страх: германският барон Роман фон Унгерн-Щернберг се прочува с жестокостта и завоевателните си амбиции. Той е провъзгласен за последния хан на Монголия.

Войнстващият барон винаги е бленувал за геройска смърт. Той обаче намерил края си не в някоя славна битка: Роман фон Унгерн-Щернберг бил разстрелян от червеногвардейски екзекуционен отряд в Новосибирск през 1921 година.

Белия барон, както бил наричан той, става известен с кървавите си походи срещу болшевиките, които искал да изличи от лицето на земята, и с грандоманската си амбиция да бъде владетелят на една нова, “велика” азиатска империя. С течение на времето и с пригласянията на болшевишката пропаганда името му става нарицателно за абсолютното зло – твърди се, че вихрената му конница палела села, избивала невинни хора, громяла безпощадно отрядите на Червената армия и после мистериозно изчезвала в тайгата, сякаш не я е имало.

Истината за деянията на барона

Одисеята на роденият през 1885 година в Грац наследник на германско-балтийския благороднически род фон Унгерн-Щернберг обхваща не много голям период от време, но пък огромно географско пространство – от замъците на балтийските аристократи и безкрайните степи на Изтока до градовете на монархическа Европа, калните окопи на Източна Европа и блатата на Източна Прусия. Роман произхожда от старо благородническо семейство, израства в руска Естония и нито като ученик, нито пък после като кадет във Военно-морската академия в Санкт Петербург не се отличава с каквито и да било заложби. Привлича го обаче всичко, което е свързано с военните или по-точно казано – с насилието. Освен това изпитва огромно влечение към будизма и окултизма. Безгранично мрази евреите.

“Голямото” време на барона идва с началото на Първата световна война, в която той се отличава с храброст и с още по-голямо своеволие. Революцията и гражданската война в Русия, в която червеноармейци и белогвардейци буквално си съперничат по брутална жестокост, дава шанс на монархиста Унгерн-Щернберг да изяви с пълна сила омразата си към комунистите и евреите. Твърде скоро той си създава свой собствен отряд, независим от белогвардейците. И този отряд не знае милост: заловените врагове – все едно дали болшевики, или евреи - се ликвидират на часа, по най-зверски начин. За зла чест, през 1920 година белогвардейците губят позиции. В този момент до барона достига вик за помощ - тогавашният хан на Монголия го моли за подкрепа срещу Китай. Унгерн-Щернберг не чака втора покана. Вихреният му отряд тръгва да освобождава Монголия от китайците или по-точно - да завладява Монголия.

Безжалостен фанатик

Хората му опустошават села и манастири, плячкосват където и каквото могат, избиват невинни, след себе си оставят пустиня. Не след дълго баронът бива провъзгласен за последния хан на Монголия. Хората му обаче не без основание негодуват. И в крайна сметка го предават на болшевиките.

На процеса срещу барона съдията пита как изобщо е възможно християнин да върши такива жестокости даже срещу деца. “Всичките бяха грешници” – отвръща фон Унгерн-Щернберг. Присъдата на Москва, изпълнена срещу него през септември 1921 г., е потвърдена всъщност още далеч преди това.

“Унгерн е изключително опасен. Той е умен и безжалостен фанатик. Все още не знаем каво замисля – дали поход към Монголия или към Сибир. Или пък се подготвя да потегли към Пекин, за да възстанови Манчуржската династия? Плановете му са фанастични. Ясно е само едно: той е най-опасният ни враг в момента и унищожаването му е въпрос на живот и смърт” – съобщава Дзерджински много преди процеса в телеграма до Ленин.

Автор: М. Любке-Шварц, Б. Рачева/Редактор: М. Илчева

User Avatar



Малко се знае за Бела Кис, освен че е един от най-прочутите серийни убийци в Европа. Неговата история напомня на приказката за „Синята брада„, който наказвал непослушанието на жените си с жестока смърт. Мотивите на Кис обаче били доста по-практични от тези на неговия приказен колега. Той убива 30-ина свои любовници и се пренася успешно в света на легендите благодарение на Първата световна война.


Тенекиеният левент


Къщата на Бела Кис (вляво)

Къщата на Бела Кис (вляво)



В началото на 20-и век младият унгарец Бела Кис се нанася да живее под наем в къща на улица „Кошут“ 9 в предградията на тихото малко градче Чинкота край Будапеща.


Кис бил доста привлекателен мъж с руса коса и забележително живи сини очи. Той се прехранвал като тенекеджия и бил на 37 години, когато получил повиквателно за армията през 1914-а.


Кис бил не просто самоук тенекеджия, но и страстен четец със завидни познания в областта на изкуството, литературата и историята. Макар да нямал никакво образование, той можел да говори буквално на всякаква тема дори с най-интелигентните и начетени хора в града.


Неговите съграждани го смятали за приветлив и трудолюбив човек, чиято слабост била да организира гуляи в местния хотел. Славел се като щедър човек. Всички харесвали Бела Кис, а жените в града го смятали за най-желания ерген.


Кис обаче не изгарял от особено желание да се жени и наел възрастната г-жа Якубец да върши домакинската работа, която обикновено се полага на една съпруга.


В Чинкота изборът на женска компания бил ограничен и затова Кис държал апартамент в Будапеща, като публикувал обяви за запознанства в столичните вестници. Радвал се на богата кореспонденция с женския пол.


Слуховете разказвали, че през годините доста хубавици от Будапеща гостували за кратко в дома на Кис в Чинкота, но никой в града, дори г-жа Якобец, не бил запознаван с тези млади жени, които идвали и си отивали така бързо.


Резервоари на смъртта


През юли 1916 година доктор Карл Наги – главен детектив на полицията в Будапеща, получил тревожно обаждане от един хазяин в Чинкота, който твърдял, че е открил доказателство за убийство в своя имот.


Хазяинът обяснил, че войник на име Бела Кис е бил наемател в къщата му на улица „Кошут“, но отдавна не си бил плащал наема и се говорело, че е станал военнопленник и дори че е загинал във войната. Хазяинът отишъл в къщата си, за да види дали се нуждае от ремонт преди да я пусне отново под наем.


Варелите с телата

Варелите с телата



В двора намерил няколко големи метални варела. Когато пробил един от тях, отвътре се разнесла отвратителна воня. Съседът-химик му казал, че това без съмнение е миризма на гниещо човешко тяло. Хазяинът помолил д-р Наги да предприеме незабавно разследване. Не можел да даде отново къщата си под наем, докато този проблем не бъдел разрешен.


Наги взел двамата си най-добри детективи и забързал към тихото градче Чинкота. Щом стигнали до къщата на улица „Кошут“, хазяинът се втурнал да ги посрещне. Но възрастната г-жа Якубец, която била обещала на господаря си да пази вещите му, разгневено закрещяла на полицаите да оставят собствеността на шефа й на мира.


Без да обръща внимание на старицата, Наги накарал да отворят един от варелите и потвърдил най-лошите опасения на хазяина. Вътре, напъхано в чувал, лежало запазеното тяло на млада жена с дълга и гъста тъмнокестенява коса. Въжето, с което била удушена, също било вътре. Варелът бил пълен с дървесен спирт, който бил изиграл ролята на консервант.


Г-жа Якубец казала, че се била изненадала, когато Бела Кис донесъл големите метални контейнери в дома си преди войната. Хората започнали да говорят, че той сигурно съхранява незаконен алкохол в тях. Полицейският служител на Чинкота отишъл да си поговори с него по въпроса с варелите. Кис спокойно го уверил, че не се занимава с варене на ракия. Войната идвала и затова се запасявал с гориво.


Детективите отворили и другите шест варела и във всеки от тях открили тяло на гола млада жена. Всички жертви били удушени.


След като изнесли телата, полицаите се заели да претърсват къщата и двора на Кис, при което открили още тела, този път погребани. Всяка жертва, дори заровените, била запазена в алкохол. Телата все още били разпознаваеми и лесно биха могли да бъдат идентифицирани, ако детективите разполагали с имена, с които да работят.


Тайната стая


Карл Наги

Карл Наги



Изправен пред най-сериозния случай в кариерата си, детектив Карл Наги предприел незабавни мерки. Първо, уведомил военните, че, ако Бела Кис е все още на фронта, следва веднага да го арестуват. Заповедта за арест стигнала до армията само за час. Второ, Наги задържал и разпитал ужасената икономка. Сетне, разтревожен от мисълта, че Кис може да е имал съучастник, наредил на пощенските и телеграфни служби в областта да задържат всички съобщения, предназначени за Бела Кис. Новините за зловещата находка се разпространявали бързо из Чинкота и скоро щели да стигнат до вестниците в Будапеща. Наги искал да се увери, че евентуалният съучастник няма да може да предупреди Кис.


Няколко факти правели разследването доста по-трудно от обикновено. Хиляди унгарски войници били пленени, а армията – разпръсната и дезорганизирана. И още по-лошо – имената Бела и Кис са изключително често срещани в Унгария. Вероятно имало много, много мъже със същото име в армията.


Едно от телата във варелите, снимано отгоре

Едно от телата във варелите, снимано отгоре



Накрая д-р Наги се фокусирал върху идентифицирането на жертвите. Следите в металните контейнери били много оскъдни. Наги открил върху парче облекло бродираните инициали „К. В.“, а върху една носна кърпичка – избледнели букви, приличащи на „М. Т.“.


Вътре в къщата, поддържана безупречно от вярната прислужница цели две години, Наги заварил г-жа Якубец да седи в кухнята, парализирана от страх.


„Моля ви, господине“ – замолила го тя, - „не знам нищо за това ужасно нещо. Познавам Бела Кис само като човек, който беше добър с мен и ми плащаше добре“.


Тя показала на Наги и неговите детективи спалнята на Бела Кис, която била старателно претърсена, но не донесла нищо съществено в полза на разследването. Тогава Наги забелязал една друга заключена врата.


„Това е тайната стая на Бела Кис“ – казала г-жа Якубец. - „Той ми каза никого да не пускам вътре“.


Г-жа Якубец извадила от престилката си един старовремски ключ и отворила вратата. Наги веднага обърнал внимание, че помещението е пълно с рафтове, отрупани с книги. Единствените мебели били огромно бюро и стол.


Вътре в бюрото Наги открил масивната кореспонденция на Кис с най-различни жени. Намерил и албум с фотографиите на повече от сто дами.


В този момент главният детектив започнал да се тревожи, че жертвите може би са много повече от вече откритите.


Д-р Наги се върнал към стотиците писма, сортирани в пакети, така че пощата от всяка жена да бъде отделно. Тези жени отговаряли на обявата за запознанство на Кис във вестниците. Всички търсели брак. Впоследствие се установило, че Кис бил получил 174 предложения за женитба. Той бил дал съгласието си на 74 от тези жени и бил продължил да си пише с тях.


Още нещо се изяснило на Наги, докато четял многобройните писма. Бела Кис измъквал спестяванията на тези жени, като в много от случаите ги лишавал от всичките им източници на доходи. Някои от писмата датирали от 1903 година.


Наги оставил писмата за малко, за да разгледа многото книги в стаята. Удивил се от количеството на литература, посветена на отровителство и методи за удушаване.


Запитал се как е възможно Кис да е кореспондирал и да е водил в дома си толкова много жени, без никой да заподозре намеренията му.


Със сигурност някой трябва да е имал представа какво се случва.


Приветлив млад мъж


Д-р Наги започнал с г-жа Якубец. Вторачил се в нея както си седяла в кухнята. Тя не издържала и викнала: „Аз съм просто една стара жена! Не ме изпращайте в затвора!“.


Наги я успокоил и тя му разказала, че се грижела за Бела Кис от 1900 година, когато той бил дошъл в Чинкота.


„Беше толкова хубаво момче на 23. Толкова бяхме привързани към него. Той беше мил с всички; не би наранил живо същество. Веднъж прибра едно куче със счупен крак и му постави шини и го излекува. Сигурна съм, че това е грешка – той не е убил тези жени! Някой друг го е направил!“.


Тя признала, че е виждала много различни жени да посещават Бела Кис през годините, но твърдяла, че не знае имената им.


„Аз почти не говорех с тях. Само прислужвах и прекарвах нощите у дома си. Какво правеше Бела Кис с онези жени не ми влизаше в работата. Те всичките бяха градски дами, а не селянки като мен. Идваха за по ден-два и после си отиваха“.


Колкото повече Наги я притискал за подробности, толкова по-истерична ставала тя: „Невинна съм!“ – изкрещяла накрая старицата.


Наги извадил от джоба си един документ, който бил намерил в бюрото на Кис.


„Виждате ли това?“ – и й показал завещанието на господаря й. - „Той ви оставя доста значителна парична сума“.


„Нищо не знаех за това“ – настояла жената и избухнала в сълзи.


Наги и неговите колеги разпитали всички съседи на Кис и всеки в града, който го познавал. Всички харесвали Бела Кис и не смятали, че е особено необичайно един привлекателен ерген да се забавлява с голям брой жени. Женените мъже в града дори му завиждали.


Чудовището от Чинкота


Наги се свързал с полицейските управления навсякъде, където Бела Кис си бил писал с жени. Постепенно започнал да разбира техниката, която той използвал, за да улови жертвите в капана си.


Когато получел писмо от жена, живееща сравнително наблизо, Кис отивал да посети своята кандидат-жертва и я засипвал с пари и внимание. Междувременно, проявявал настойчив интерес към роднините й. Интересувал се единствено от жени, които нямат родственици наблизо и които няма да липсват на никого, ако изчезнат.


Много от писмата показвали, че жените са му изпращали пари, понякога дори всичките си спестявания. Щом усетел, че жертвата се готви да го предаде на полицията, той незабавно пристъпвал към елиминирането й.


Катарина Варга

Катарина Варга



Д-р Наги проследил инициалите К. В., които бил намерил на дрехите на една от жертвите, до мадам Катарина Варга – привлекателна, млада и доста заможна вдовица от Будапеща. Тя държала изгоден шивашки бизнес, който продала, за да отиде в Чинкота при своя бъдещ съпруг Бела Кис.


Катарина Варга нямала роднини, на които да липсва.


После настъпил още един пробив в случая. Наги бил намерил в къщата на Кис дрехи с извезано на тях името Юлиана Пасчак. Един от детективите на Наги прегледал старите съдебни архиви и открил две жени – Юлиана Пасчак и Елизабета Комероми, които били съдили Бела Кис за това че бил отнел парите им и ги бил излъгал, че ще се ожени за тях. Делата пропаднали, тъй като никоя от тях не се явила в съда. И двете изчезнали безследно.


До този момент Наги вече разполагал с достатъчно доказателства, че Кис е убил 30 жени, но все още една от жертвите в металните варели оставала неидентифицирана.


Маргарета Тот

Маргарета Тот



Тогава две жени посетили д-р Наги – г-жа Тот и нейната доведена дъщеря. Г-жа Тот разказала на детектива за другата си дъщеря Маргарета, която била заминала да работи в Будапеща. При едно от посещенията на майка си Маргарета я запознала с Бела Кис, който убедил г-жа Тот да му даде малко пари с обещанието, че ще се омъжи за дъщеря й. Но след известно време Маргарета обвинила Кис, че се отмята от обещанието си. Когато г-жа Тот отишла в Чинкота, за да му иска обяснение, Кис й заявил, че просто е искал да отложи женитбата, а Маргарета се ядосала и заминала за Америка.


В крайна сметка д-р Наги сглобил парченцата от пъзела и разбрал какво се е случило. През 1906 година, когато Маргарета Тот посетила Кис в дома му, той я заставил да напише писмо до майка си, в което твърдяла, че не може да понесе срама от отхвърлянето на Бела Кис и ще замине да търси нова любов в Америка. Щом привършила с писмото, Кис я удушил, скрил тялото й в металния контейнер и изпратил писмото на майка й.


Жертва на войната?


На 4 октомври 1916 година д-р Наги получил съобщение от една сръбска болница, в което се твърдяло, че войник на име Бела Кис е починал от тиф там през 1915 г. То било последвано от още едно писмо, което казвало, че Кис е жив и е пациент в същата болница. Д-р Наги потеглил незабавно към болницата, която тогава била на австро-унгарска територия.


„Смятаме, че вашият човек е при нас“ – казал военният комендант на д-р Наги. Той изтръпнал от радостна възбуда. Пристигнали в болницата чак по тъмно, но когато влезли в крилото на пациента се оказало, че той е мъртъв и съвсем не е Бела Кис.


Наги предположил, че някой е предупредил убиеца и той е сложил в леглото си тялото на друг войник.


Д-р Наги се постарал цяла Унгария да разбере, че Чудовището от Чинкота е все още живо. Завалели сигнали от всяка част на страната. После запристигали сведения, че Бела Кис е бил забелязван на най-различни места по света. Един човек твърдял, че е видял серийния убиец да се разхожда по улиците на Будапеща през 1919 година.


През 1920 година член на Френския легион отишъл в полицията и споделил съмненията си, че един от неговите колеги може би е Кис. Мъжът, представящ се под името Хофман, което Кис понякога бил използвал като псевдоним в писмата си, се хвалел колко е добър в удушаването. Полицията отишла да разпита въпросния Хофман само за да разбере, че той е дезертирал без предупреждение.


Друг унгарски войник твърдял, че Бела Кис лежи в румънски затвор за обир с взлом. Трети пък казвал, че той бил умрял от жълта треска в Турция.


Нюйоркският детектив Хенри Осуалд бил убеден, че е видял Бела Кис да излиза от станцията на метрото на Таймс Скуеър през 1932 година. Осуалд бил наричан „Орловото око“ от колегите си, защото имал необикновена памет за физиономии. Поради тази причина много хора повярвали на твърдението му. Но голямото стълпотворение на Таймс Скуеър попречило на детектива да проследи заподозряния. Благодарение на неговия сигнал, мнозина били убедени, че Кис, който вече би трябвало да е на около 60 години, живее в Ню Йорк.


През 1936 година се разнесли слухове, че Кис работи като чистач в една жилищна сграда. Полицията отишла да говори с него, но той вече бил изчезнал.


Въпреки всички тези „появи“ на Кис из земното кълбо, повече убийства не са му приписвани. Но това не означава, че Бела Кис, ако, разбира се, е бил жив, е спрял да убива. По-скоро никой не се е сетил да свърже убийствата с него.


Вампирската версия


Съществува и друга по-различна версия за живота и престъпленията на Бела Кис. Според нея през 1912 той се оженил за красива, руса жена на има Мария и двамата заживели в Чинкота. Но младата съпруга на тенекеджията скоро изчезнала безследно. Кис бил необщителен и неразговорлив човек, който се интересувал от астрология и окултни науки. Всички се изненадали, когато постъпил в армията малко след избухването на Първата световна война.


Преди войната в района се случвали много изчезвания. Племенницата на министъра на търговията Изабел Коблиц изчезнала от дома си. Друга млада жена – Луиза Руц твърдяла, че е била нападната от кръвожаден звяр с дълги кучешки зъби, докато вървяла по осветената от луната улица.


Шест месеца след заминаването на Кис на фронта в селото му пристигнала новина, че е загинал в битка. Съседите се заели да опразват къщата от имуществото му, когато се натъкнали на няколко варела, пълни с промишлен алкохол и грижливо запазеното тяло на неговата изчезнала съпруга Мария. В още четири варела имало тела, а претърсването на имота разкрило телата на още 26 млади жени. Също като Мария, всички жени били удушени, но по гърлата им се наблюдавали серии от дълбоки разрези. Кръвта била източена от телата им.


Появили се още жени, които идентифицирали Кис като техен нападател. Той никога не бил заловен и много от жителите на селото вярват, че Бела Кис е безсмъртен хищен демон, който все още ходи между нас, избирайки плячката си в лунните нощи.

User Avatar



Америка все още се възстановявала от травмите след Втората световна война, когато вестникарските заглавия приковали вниманието на нацията към град Тексаркана. Там, през 1946 година, незнаен убиец отнема животите на поне петима души, появявайки се при пълнолуние през интервал от три седмици. Неговата варварщина докарва до истерия жителите на града, принуждава ги да се заключат в домовете си и да се въоръжат до зъби. Случаят остава неразкрит до ден днешен и макар един от главните заподозряни да попада в затвора по друго обвинение, мнозина смятат, че Фантома е останал ненаказан и е пренесъл кошмара си някъде другаде.


От мрака



„Защо не ме уби? Уби толкова много други!“
— Мери Джийн Лари, жертва



Деветнадесет годишната Мери Джийн Лари и нейният приятел – 24-годишният Джими Холис, не се различавали с нищо от всяка друга млада влюбена двойка. Но вечерта на 22 февруари 1946 година обещавала да свърши по-вълнуващо, защото най-накрая имали възможност да останат заедно насаме. Което всъщност означавало да отидат с колата извън града до „Ричмънд Роуд“ – известен като „Алеята на влюбените“, за да се целуват, опипват и… още нещо.


Когато пристигнали, Джими загасил двигателя на колата и погледнал часовника на китката си. Наближавало 23:45 часа. Той изсумтял недоволно – бил обещал на баща си да върне колата малко след полунощ. Но бързо забравил неизбежния гняв на баща си, омаян от перспективата да пъхне ръце под блузата на Мери Джийн. Той се навел над нея и скоро единствените звуци в нощта били тежкото им дишане и скърцането на седалката.


Внезапно над тях паднала някаква сянка и закрила луната.


Джими вдигнал глава, очаквайки да види униформата на полицай, дошъл в най-неподходящия момент. Стреснал се обаче, защото видял през прозореца да наднича някакво нещо. Нямал представа какво е то. Някакво същество в качулка, направена от брезент, им правело знаци с ръце от тъмната горичка. Очите на Джими свикнали с мрака и той осъзнал, че една от ръцете му държи нещо. Пистолет. Джими се хвърлил към задната част на колата, хвърляйки Мери Джийн върху седалката.


„Излезте от колата веднага!“ – наредило Нещото с приглушен от маската глас. Мъжки глас.


Страхувайки се, че нападателят ще стреля през задното стъкло, ако не му се подчини, Джими бутнал вратата и пристъпил в нощта. Мери Джийн го последвала.


„Можете да вземете всичките ни пари, господине“ – избърборило момичето. – „Само не ни наранявайте“.


Колкото и да се опитвали, двамата не можели да видят очите му през процепите на маската. Единствено черна празнота. Сякаш забелязвайки настоятелните им погледи, непознатият светнал с фенерче в лицата им, за да ги заслепи. „Правете, каквото ви казвам и няма да ви нараня“ – обещал той.


Устните на Джими потреперали: „Какво искаш? Портфейлът ми? Колата?“.


„Панталоните ти“ – казал злорадо Гласът. - „Свали си панталоните“.


„Няма!“ – отговорил младежът. За момент се зачудил дали това не е някаква тъпа шега, организирана от приятелите му.


„Направи го или ще те убия“ – настоял Гласът.


Мери Джийн умоляващо го подръпнала за ризата: „Моля те, Джим, направи каквото ти казва“.


Джими се поколебал, питайки се как е попаднал в тази абсурдна ситуация. Хвърлил поглед към оръжието и забелязал, че дулото сочи към корема му. Цялото му мъжество се изпарило. Разкопчал колана си и оставил панталоните му да се свлекат на земята. В същия момент ръката на Нещото се вдигнала и му нанесла два удара по главата с дръжката на оръжието. Краката му се подкосили и той загубил съзнание.


Сега съществото се обърнало към момичето. В отчаянието си тя хукнала към тъмната малка пътечка, потъваща в кипарисите. Но юмрукът му я застигнал и тя се озовала на земята. Триумфиращият звяр седнал върху нея; пръхтящ като бик, който току-що е стъпкал тореадор. Ръцете му пропълзели под полата й и тя почувствала студенината на оръжието по бедрото си. Въпреки молбите й, дулото напредвало нагоре към гащичките й. Момичето усещало, че Нещото се хили злорадо дори през мръсния брезентов плат. Тя можела да види похотливия блясък в очите му – тъмните му очи, които сега мъждукали на лунната светлина през процепите на маската.


Но това не била луната. Скоро лъч бяла светлина озарил цялата форма на звяра и привлякла вниманието му. Той изръмжал някаква псувня и Мери Джийн осъзнала, че това е светлината от фаровете на приближаваща кола.


Той й нанесъл няколко удара с юмрук в лицето и се оттеглил в тъмнината, от която бил дошъл.


Но тъмнината нямало да го държи дълго. Той щял да се върне. Първите му две жертви останали живи, макар все още да не осъзнавали късмета си. Мери Джийн и приятелят й били откарани в болницата. Джими бил ударен с такава сила, че черепът му бил пукнат на две места.


Те се спасили, но в следващите няколко месеца същото това Нещо щяло да изпълзява от тишината на нощта отново и отново там, където младите влюбени отивали, за да се отдават на ласките си.


Между февруари и май на 1946 година град Тексаркана щял да преживее най-кървавите и страшни моменти в своята дълга история. Това бил Сезонът на Фантома и неговите Лунни убийства.


Той никога не бил заловен. Кой е той и откъде е дошъл си остава загадка.


Джими и Мери Джийн са единствените му жертви, които успели да дадат мъгляво описание на звяра – висок около 1,80 м., с грубовато съшита бяла брезентова маска на главата, в която са изрязани дупки за очите и устата му.


Този път смърт



„Тексаркана се страхуваше от неизвестното…“
— Мъртис Джонсън, жителка на Тексаркана



Тексаркана се простира от двете страни на границата между щатите Тексас и Арканзас. Мотото на индустриалния град – „Двойно по-хубав“ – прекрасно описва неговата същност. Той се състои от две отделни общини – Тексаркана Тексас и Тексаркана Арканзас, разделени по средата от популярното за туристите „Стейт Лайн Авеню“. Всяка община има своя собствена полиция, пожарна и градски съвет. Тъй като районът обхваща и два отделни окръга – Бауи (Тексас) и Милър (Арканзас) – предградията се патрулират от отделни шерифски управления.


Тази единствена по рода си организация работи добре и нейните 60 000 жители се смятат за единни граждани на единен град. Те работят и се забавляват заедно, а всеки октомври се събират за провеждането на прочутия „Панаир и Родео“. Семейства от Луизиана, намираща се само на 25 мили, често посещават лунапарка „Кристал Спрингс Бийч“ и се наслаждават на разнообразния нощен живот в града.


През 1946 година населението на Тексаркана наброявало 44 000 души и точно започвало да се връща към нормалния живот след Втората световна война. Младите мъже се завръщали от войната и градът празнувал края на конфликта.


Малцина заключвали вратите и прозорците си. Преди началото на убийствата най-страшното място в града било местното кино, където се прожектирал филма „Къщата на Дракула“.


Макар повечето къщи в Тексаркана да представлявали образцови домове с бели оградки и розови градини, градът имал и лоши квартали. През войната това било войнишкото градче и баровете и нощните клубове, които се появили там за да обслужват бойците, сега продължавали да процъфтяват. Еротични представления привличали мъжката клиентела и салоните се препълвали след залез слънце. Сбиванията били нещо обикновено и местната полиция често се разправяла с пиянски скандали. Убийствата в тези квартали също не били нещо необичайно.


Но, като цяло, Тексаркана била сигурно, богобоязливо място и човек можел спокойно да се разхожда нощем, без да се страхува от нападение.


Странното нападание над Мери Джийн и Джими Холис стигнало до вестниците, но било омаловажено като чудат инцидент. Мнозина предположили, че извършителят просто е минавал през града. Полицията не открила виновник и решила, че качулатият загадъчен мъж отдавна е изчезнал с товарния град към други хоризонти. Въпреки лошата слава на „Любовната алея“, Тексаркана все още нямала причина да се притеснява за нейната безопасност – все още.


В дъждовното утро на 24 март, месец след нападението над Мери Джийн и Джими, един шофьор, пътуващ по магистрала 67 в окръг Бауи забелязал нещо странно. „Олдсмобил“, модел ’41-а, бил паркиран в една горичка на около 100 метра от пътя, а зад волана му сякаш спял някакъв мъж. Мястото не било подходящо за отдих, особено при наличието на толкова много мотели наоколо. Шофьорът решил, че трябва да провери какво става и се приближил до колата. Когато надникнал вътре, гледката го накарала да изпищи и той се втурнал да съобщи на властите.


Ричард Грифин и Поли Ан Мур

Ричард Грифин и Поли Ан Мур



Служителите на окръг Бауи се стекли на местопрестъплението. Две мъртви тела лежали в автомобила, и двете застреляни в главата. На волана бил 29-годишният Ричард Грифин, наскоро освободен войник от флота. На задната седалка лежала приятелката му Поли Ан Мур. Тестовете щели да покажат, че куршумите, с които са убити, са били изстреляни от револвер 32-и калибър, вероятно Колт.


Мур била убита извън колата, за което подсказвали кървавите петна и следите от влачене. Момичето изглежда било насилено сексуално. Отпечатъците от пръсти и обувки били оскъдни заради силния дъжд, който се излял през нощта.


Полицията била озадачена от самото начало. Към разследването се присъединили служители на Тексаския отдел по публична безопасност, градската полицията (на Тексас и Арканзас) и органите на реда от окръг Милър и прилежащия окръг Кас. ФБР също било призовано впоследствие, но и те нямали успех. Мотив като че ли не съществувал; Грифин и Мур нямали врагове; за последен път били видени живи в кафене на улица „Уест Севънт“ в около 22:00 часа, където вечеряли със сестрата на Грифин.


Три дни след убийствата шерифското управление вече било разпитало 50-60 души и било проследило около стотина фалшиви следи. Убийствата обаче си оставали все така загадъчна мистерия, което принудило шерифа да обяви награда от 500 долара за всякаква информация по случая. Такава не се появила.


Отношението на обществото към подобни престъпления през 40-те години се различавало от днешното. Днес такива престъпления се публикуват смело, но през 1946-а пресата замазвала доста неудобни подробности. Тялото на г-ца Мур показвало издайнически следи за изнасилване, а другата нападната – Мери Джийн Лари, замалко щяла да бъде насилена с пистолет, но вестниците останали неми относно този аспект. Ако намеквали за изнасилване, то било описвано като „криминално нападение“, което може да означава най-различни неща.


На тялото на г-ца Мур не била направена аутопсия, нито пък властите официално заявили мнението си, че тя е била изнасилена. Това се случвало години преди появата на ДНК анализите на проби от сперма и властите разчитали не толкова на научни, колкото на физически доказателства, за да заковават престъпниците.


Липсата на технологии и наложеното от морала на тогавашните времена мълчание вероятно са причината този убиец да бъде толкова неуловим. Мълчанието обезкуражавало властите да преследват познатите перверзници, които може би живеели в района. Въпреки че Мери Джийн била нападната по перверзен начин, а г-ца Мур била очевидно изнасилена, никой в онзи момент не се сетил да свърже двата инцидента.


Всъщност властите не се сетили. Но жителите на Тексаркана не били наивни. Слухът, че Поли Ан Мур е била изнасилена се разпространявал със завидна бързина и скоро много жени, особено самотните, започнали да заключват вратите си нощем.


Назоваването на Звяра


Танцуващи двойки се носели под звуците на популярното парче „Лунна серенада“ в приглушените светлини на „VFW Хол“. На сцената група „Райтмеърс“ забавлявавала публиката си под диригентската палка на своя лидер, саксофонистът Джери Аткинс. Тази вечер, 13 април, била един от многото съботни ангажименти на групата в този клуб през изминалата година. Младежите ги харесвали и заведението се радвало на добра посещаемост.


Самият той тинейджър по онова време, Аткинс избирал с голямо старание подходящите хора за групата си. Четирима от членовете й били жени, тъй като по време на войната имало недостиг на мъжки изпълнители.


Понеже момичетата били тинейджърки, също като Аткинс, а много от участията се провеждали на места, където се сервира алкохол, единственият начин майките им да се съгласят да ги пуснат бил Аткинс (който имал добра репутация) да ги кара лично дотам и обратно с колата си.


Бети Джо Букър била една от любимките му. Само на 15 години тя вече била виртуоз на саксофона. Аткинс виждал нейния потенциал и я окуражавал да продължи да се занимава с музика след като завърши училище. Тя била умна, бъбрива и енергична и Аткинс вярвал, че пред нея се очертава блестящо бъдеще.


Последната нота за вечерта заглъхнала в 1 часа – неделя, 14 април. Групата започнала да събира инструментите си. Посетителите си тръгнали, все още тананикайки любимите си мелодии. Бети Джо казала на шефа си, че няма нужда да я кара до вкъщи тази вечер. Неин бивш съученик на име Пол Мартин се бил отбил да я види и щял да я води на някакъв купон. Аткинс огледал чакащото момче, преценил го като прилично хлапе, и казал на Бети Джо да върви да се забавлява.


Бети Джо Букър и Пол Мартин

Бети Джо Букър и Пол Мартин



Това бил последният път, в който я видял жива. Тя и Мартин били убити с револверни изстрели много преди изгрев слънце.


Колата на Мартин била открита изоставена на входа на „Спринг Лейк Парк“, далеч от партито към което се били запътили двамата с Бети Джо. Тялото на Пол било открито първо на север от магистрала 30 и на миля и половина от колата му. Той бил прострелян няколко пъти. Бети Джо била открита на около две мили разстояние край малка горичка близо до Фърнууд, също на север от магистралата. Нейното тяло също било надупчено с куршуми. Освен това била изнасилена. Този път властите не го отрекли.


Балистичната експертиза потвърдила, че куршумите са 32-и калибър и съвпадат с онези, отнели животите на Мур и Грифин преди три седмици.


В Тексаркана настъпила паника, когато гражданите осъзнали, че сред тях се крие убиец, който става все по-самонадеян. Най-накрая полицията събрала две и две и проумяла, че същият качулат злодей може би е отговорен за серията от нападения и убийства, започнала с атаката над Джими и Мери Джийн на 22 февруари.  За нещастие, и този път властите не намерили никакви ясни отпечатъци, но начинът на действие на убиеца бил очевиден: нападения над млади двойки в усамотени местности.


Понеже злодеят сякаш се появявал от нищото и също така бързо се дематериализирал във въздуха, редакторът на „Тексаркана Газет“ Калвин Сътън го нарекъл с мистериозното име „Фантома“. Прозвището се появило за първи път в заглавията след последното убийство.


В разгара на целия този хаос на сцената излезли легендарните Тексаски рейнджъри, в лицето на високия и добре познат рейнджър на име Мануел Гонзаулас, известен като „Единака“ заради своята способност да издирва престъпниците до дупка и сам да се справя с тях. Той взел разследването в ръцете си и едно от първите му действия било да разпространи следния бюлетин:


„ТЪРСИ СЕ ЗА УБИЙСТВО“


„Неизвестно лице или лица се издирват за убийствата на Бети Джо Букър и Пол Мартин, извършени на 13 април 1946 година в окръг Бауи Тексас. Извършителят може да разполага с личните вещи на жертвите и да се опита да се отърве от позлатен саксофон със сериен номер 52535, който е изчезнал от колата, в която жертвите са видени за последно… “


Властите разпитали всеки, който познавал Бети Джо и Пол, в търсене на възможен мотив. До днес остава загадка как колата на Мартин се е озовала толкова далеч от купона, на който отивали.


Двойката не била обвързана романтично и нямала причина да се отклонява от пътя си, за да попадне в Спринг Лейк Парк – място, често посещавано от влюбените. Полицията смятала, че двамата младежи са качили стопаджия, който ги е накарал да го закарат дотам и щом са пристигнали е извадил оръжие.


Джери Аткинс вярва до ден днешен, че Фантома може би е бил един от посетителите в заведението същата вечер. Той се замислил за убийствата на Мур и Грифин и се сетил, че телата им били намерени в близост до друго заведение, наречено „Клуб Далас“. Може би някой дебнел младите двойки из местните клубове и избирал жертвите си? Но неговата теория така и не била разследвана.


Саксофонът на Бети Джо бил открит няколко месеца по-късно да ръждясва в едно блатисто поле в Спринг Лейк Парк. Очевидно убиецът го бил захвърлил там в онази съдбовна нощ.


Пандемониум



„Градът беше като кутия с барут, очакваща искра“
— Ед Малкълм, жител на Тексаркана



С второто двойно убийство атмосферата по улиците на Тексаркана претърпяла драстична промяна. Някога спокойните граждани сега стрелкали с подозрителни и мрачни погледи всеки минувач. Непознатите автоматично се превръщали в заподозрени; чуждите коли се проследявали от доброволци, а когато паднела нощта, тротоарите, преди това пълни с хора и деца, се изпразвали сякаш идвало торнадо.


Ако някой се осмелявал да излезе по тъмно, никога не го правел сам и рядко за забавление. Липсата на днешните високотехнологични системи за сигурност принуждавала хората да измислят хитроумни аларми, като залагали тенджери и тигани пред вратите, за да може дрънченето им да ги предупреди за появата на Фантома. Продажбата на оръжия и амуниции скочила до небето. Не всеки обаче ги купувал за самоотбрана. Въоръжени доброволци, главно студенти, обикаляли самотните пътища с надеждата, че лудият убиец ще се опита да ги нападне.


Ръцете на властите били препълнени от проверяването на фалшиви следи и успокояването на страстите в града. С увеличаването на служителите, прикрепени към разследването, скоро ситуацията започнала да напомня на поговорката „много баби, келяво дете“. Някога перфектно работещата верига на комуникация между различните отдели сега се превърнала в развален телефон. Начело на разследването стояли Тексаските рейнджъри и шерифите от окръг Бауи, на чиято територия Фантома извършвал престъпленията си. Естествено двата полицейски отдела на града-близнак изпълнявали ролята на адютанти. Федералното Бюро за Разследване излязло на сцената, за да окаже помощта си, както и Тексаският отдел за обществена безопасност и властите от близкия окръг Кас. Когато разследването се разпростряло и из други окръзи, тамошните власти също ентусиазирано предложили помощта си. Тексаркана се превърнал в най-добре охранявания град в Съединените Щати.


С изключение на безплодното разследване, различните органи на реда вършели прекрасна работа. Патрули обикаляли градските паркове, алеи, подлези и железопътни линии – всяко местенце, където би могъл да се спотайва качулатият убиец. Въоръжени полицаи наблюдавали околностите на града, любовните алеи, изоставените ферми, езерата, лагуните и местата за къпане.


Над 300 заподозрени били извикани за разпит – главно хора, спипани да се разхождат в усамотени местности през нощта, други набедени от съседите си за „чудаци“, отшелници и самотници, както и всякакви елементи с криминално досие. Въпреки щателните разпити, никой от тях не бил задържан.


Междувременно градската управа основала награден фонд за залавянето на извършителя на „най-грозните убийства извършвани някога в Тексаркана“. Бизнес и обществени организации, семейства и студентски общества дарили средства в размер на 4 280 долара.


Бяс!



„Всички се чудехме дали убийствата са дело някой, който живее сред нас, и все още се питаме кой ги извърши“.
— У. Е. Атчинсън, жител на Тексаркана



Кейти Старкс (35 г.) и нейният съпруг Върджил (36 г.) притежавали ферма на юг от града, край магистрала 67 в окръг Милър щата Арканзас. Паянтовата им къща гледала към пътя, от другата страна на шосето се намирал домът на сестрата на Кейти, а фермата на съседското семейство Прейтър била 50 метра надолу по пътя. Районът бил отдалечен, но досега оставал незасегнат от Фантома. Това щяло да се промени в петъчната вечер на 3 май 1946 година.


В около 21:00 часа Върджил седнал тежко на любимия си стол пред радиото и разгърнал вестника. Изобщо не забелязал мъжкия силует, промъкващ се към входната врата.


Кейти също не го забелязала. Тя лежала в леглото си и прелиствала списание. Чувала единствено звука от радиото на съпруга си в хола.


Внезапно изстрел изкъртил стъклото на прозореца и Върджил – прострелян в главата, се наклонил напред, запращайки опръскания с кръв вестник в другия край на стаята. Незабавно последвал втори изстрел и го ударил почти на същото място. Този път тялото му само потрепнало и се свлякло отпуснато на облегалката на стола.


Неговата съпруга чула първия, а после и втория изстрел и счупването на стъклото. Станала от леглото и се втурнала към хола. Само един поглед към окървавения й съпруг бил достатъчен, за да се сети какво се е случило. Веднага си помислила: Фантома!


Като омагьосана Кейти се запрепъвала през посипания със стъкла под към телефона. „Оператор, мога ли да ви помогна?“- се поинтересувал гласът в слушалката. Но Кейти така и не отговорила. Огромна сила изхвърлила слушалката от ръката й и болка раздрала дясната й буза. Тя инстинктивно тръгнала да се обръща по посока на изстрела, когато последвал втори залп, който откъснал долната й челюст от горната. Кейти видяла как зъбите й летят нагоре, докато се свличала на пода в локва от кръв.


Въпреки ужаса, страшната болка и замаяността си, тя успяла някак да остане в съзнание. В опит да избегне още изстрели, запълзяла по пода към кухненската задна врата. Но, когато стигнала до килера, осъзнала, че някой се опитва да разбие вратата отвън. Тя го чула как псува, осъзнавайки че вратата е заключена. През завесите на прозорчето видяла някаква неясна сянка.


С прогизнала от кръв нощница и в полусъзнание Кейти решила, че няма да се превърне в плячка на този звяр. Изправила се на крака, колебливо пресякла хола и излязла през входната врата, оставяйки след себе си кървава диря. Отдалечавайки се от къщата, чула как задната врата най-накрая поддава на блъскането и нападателят влиза в дома й под акомпанимента на звучни псувни.


Окървавената Кейти отишла в дома на сестра си от другата страна на пътя само за да установи, че няма никой вкъщи. В крайна сметка успяла да стигне до фермата на Прейтър надолу по пътя, откъдето я откарали в болницата.


Първият куршум бил пронизал дясната й буза, излизайки зад лявото ухо. След като разбил челюстта й вторият куршум се бил загнездил под езика й. Навременната операция спасила живота й.


Обратно във фермата полицейски коли вече отцепвали района, а униформените предпазливо пристъпвали към местопрестъплението с извадени оръжия, но не намерили вътре живи хора. Калните стъпки на убиеца били проследени от кухненската врата до спалнята, където вероятно бил отишъл да търси Кейти, обратно във всекидневната и навън през предната врата и след това през пътя, очевидно в преследване на жената. Кървавите отпечатъци от длани по стените и мебелите показвали, че убиецът е натопил ръцете си в локвата кръв в краката на Върджил. Извършителят изглежда бил обладан от бяс и извън контрол. Яростта му изглежда е достигнала връхната си точка, когато е разбрал, че жената – която вероятно е била главната му цел – му се е изплъзнала.


Този път полицията разполагала с отпечатъци, и то в изобилие.


Шерифът на окръг Милър У. Е. Дейвис наредил да се сложат блокади в двата края на магистрала 67 и изпратил екипи с обучени кучета да търсят беглеца. Хрътките проследили миризмата му на 200 метра по пътя преди да я изгубят. Маниакът вероятно се бил качил в колата си на това място.


Фантома бил ударил отново, този път по-свирепо от всякога. Но действително ли това било дело на Фантома? Не всички полицейски служители смятали така. Сред тях били шериф Дейвис и неговият помощник Тилман Джонсън. Колебанието им се дължало на две неща: първо, куршумите, извадени от семейство Старк, били изстреляни от полуавтоматична пушка 22-и калибър, а не от .32-калибровия револвер, който Фантома използвал досега. Второ, начинът на действие бил съвсем различен – жертвите не били влюбени младежи, усамотени в колата си на любовна алея.


Жителите на Тексаркана смятали мисълта, че убийството на Старк не е дело на Фантома, за налудничава. Жестокостта му нараствала с всяко нападение и този път отново бил нападнал двойка. Нямало значение, че не били младежи. Колкото до смяната на оръжието – къде е написано, че Фантомите трябва да се ограничават само с едно оръжие?


Заподозрени



„Носеха се слухове за това кой е Фантома: някой от полицията, известен човек или войник, завърнал се от войната…“
— Джо Биърдън, жител на Тексаркана



Наблюдавана под лупа, полицията на Тексаркана имала нужда от арестант. Властите вярвали, че убиецът е напуснал границите на града. Разследването продължило във и около Тексаркана, но постепенно замряло.


Тексаските рейнджъри поддържали контакт с всички органи на реда в страната, където някой нападал, убивал или изнасилвал хора по паркингите. Оказало се, че има много такива инциденти, някой от тях чак в Уисконсин и Ню Йорк. Те проверявали буквално всеки, арестуван някога за изнасилване или грабеж в Тексас, с подобен начин на действие като престъпленията в Тексаркана. Появили се няколко много добри следи, сред които и местни хора, но Рейнджърите не ги разследвали повече, ако отпечатъците на заподозрените не съвпадали.


Авторът Уейн Бек разказва за някои от тези заподозрени, без да споменава имената им:


Четиридесет и две годишен заподозрян от Колидж Стейшън щата Тексас, който притежавал пушка 22-и калибър и обичал да дебне влюбени двойки в паркирани коли с оръжието си. Смятало се, че той е бил в Тексаркана по време на Сезона на Фантома.


Студент от Тексаския университет – хомосексуалист с убийствени наклонности, който бил освободен от Военноморския флот.


Един железопътен работник от Мисури се превърнал в заподозрян, когато писал до губернатора на Тексас и признал за убийствата. Но освен това признал, че е убил Сатаната. Междувременно, предизвикал директора на ФБР Джей Едгар Хувър и президента Хари Труман на дуел.


По-късно същото лято се случило нещо много странно. Началникът на полицейския щатски патрул в Арканзас Макс Такет бил забелязал, че преди всяко убийство постъпвал сигнал за открадната кола, която после се намирала. В следобеда на 28 юни една от тези коли била проследена до паркинг в Тексаркана. Полицията зачакала там да види кой ще се качи в нея. Когато някаква млада жена се появила от близкия пазар и влязла в колата, те веднага я арестували. Тя признала, че автомобилът е собственост на съпруга й, който в момента е извън града. Такет и неговият помощник Тилман Джонсън проследили мъжа до Атланта щата Джорджия, където той се опитал да продаде открадната кола и го заловили при завръщането му в Тексаркана седмица по-късно.


Името му било Йоуел Суини. Високото и слабо 29-годишно плашило се обърнало към арестуващите го офицери Такет и Джонсън и възкликнало: „По дяволите, знам за какво ме търсите. Трябвам ви за нещо повече от открадната кола!“.





 



Йоуел Суини (в средата) и арестувалите го офицери

Йоуел Суини (в средата) и арестувалите го офицери




 





Властите научили, че Суини вече има доста дълго досие за фалшификации, автокражби, взлом и нападения. Претърсвайки хотелската стая, в която пребивавали той и съпругата му, полицаите открили риза с името „СТАРК“ извезано на джоба. Когато го запитали за ризата в полицейското управление, Суини млъкнал като риба и не проговорил повече.


Но не и съпругата му. Тя също имала досие с по-дребни провинения и отдалече си личало, че иска да спаси кожата си. Говорила, ли говорила през целия ден и през цялата нощ. Казала на полицията всичко, което искали да знаят. Наскоро се била омъжила за Суини в Шрийвпорт Луизиана и оттогава пътували с колата. Дошли в Тексаркана малко преди да започнат убийствата. Сетне, за голяма изненада на разпитващите, признала, че макар да не е участвала в убийствата на Фантома, тя е била със съпруга си, докато той е извършвал всяко едно от тях.


Разказала на полицията неща, които обикновените граждани нямало как да знаят. Дори знаела за тефтерчето, намерено на местопрестъплението от убийствата на Бети Джо Букър и Пол Мартин, за което знаел единствено шериф Бил Пресли.


Но имало проблем с нещата, които им казвала. Подробностите в историите й се променяли от разпит на разпит, като единствената константа оставало присъствието на Суини на всяко местопрестъпление.


Например показанията й за убийствата в Спринг Лейк Парк. Първоначално, тя описала как двамата със съпруга й са отишли в парка, за да си допият бирата. В един момент Суини излязъл от крадения им зелен Плимут, за да се облекчи. Докато го чакала да се върне, тя чула два изстрела иззад малка горичка. Когато се върнал малко по-късно, панталоните му били влажни и кални, но той отказал да й каже къде е бил.


По-късно обаче се появила друга, по-обвинителна версия, описваща как Суини бил тръгнал към парка с единствената цел да ограби някого. Забелязвайки колата на Мартин, той спрял край нея и наредил на двойката да излезе. За изумление на г-жа Суини, съпругът й внезапно открил огън по Пол Мартин, убивайки го на място. Докато тя чакала в колата на Мартин, Суини натикал Бети Джо в Плимута и потеглил. Върнал се след час без Бети Джо. Чак впоследствие, по настояване на жена си, й разказал, че е изнасилил и убил момичето.


Колкото и да искала полицията да повярва на тази жена, в показанията й имало огромни противоречия. Най-вече фактът, че тя никога не се придържала към една и съща версия. Второ, че била осъждана и в очите да закона не представлявала надежден свидетел. И последно – но може би най-важно – отказала да свидетелства срещу Суини в съда. По закон една съпруга не може да бъде принудена да свидетелства срещу съпруга си.


Все пак арканзаската полиция оставала все така любопитна за ризата с надпис „СТАРК“ и отвела Суини в Литъл Рок за по-обстоен разпит с помощта на серума на истината. За съжаление, и за късмет на задържания, те му приложили твърде силна доза и той заспал.


Йоуел Суини

Йоуел Суини



Според помощник-шериф Тилман Джонсън, който надживял всички свои колеги, главният заподозрян бил отървал електрическия стол на косъм: „Мисля, че ако го бяхме задържали тук (в Тексаркана) и бяхме продължили да го разпитваме, щяхме да измъкнем истината от него… „.


Не е известно дали отпечатъците на Суини са съвпадали с онези, открити във фермата на Старк.


Макар да искали да изпържат Суини на стола, властите трябвало да се задоволят със следващата най-добра възможност. Той бил съден и признат за виновен в кражба на кола през следващата година. Като непоправим престъпник-рецидивист, получил доживотен затвор в Щатския затвор в Хънтсвил Тексас.


Никой никога няма да разбере дали законът е заловил истинския извършител или Фантома е продължил да се подвизава някъде другаде. Но след ареста на Суини Лунните убийства в Тексаркана спрели завинаги.


Отворена книга



„Сега съм на 60 и тези спомени все още ме плашат. Може би затова изпитвам страх нощем“
— Дороти Конли, жителка на Тексаркана



През 1970 година Йоуел Суини започва борба за отмяна на присъдата си, настоявайки че не е бил представляван от адвокат по време на процеса, макар властите да си спомняли, че съдията го бил посъветвал да си наеме такъв. Суини обаче твърдял, че никой не го е съветвал, нито пък му е казал какъв ще бъде размерът на присъдата му, ако го осъдят за автокражба. Заседанието, ръководено от Комисията по помилванията на Тексас, се състояло в окръг Бауи през 1973 година. Показанията на оцелелите свидетели и служителите на реда били доста мъгляви и апелативният съд отменил присъдата на Суини. Той излязъл от затвора през 1974 година.


Мануел Гонзаулас-Единака

Мануел Гонзаулас-Единака



Никой никога няма да разбере дали Йоуел Суини е бил Фантома. Макар полицията в Арканзас очевидно да вярва, че това е така, Тексаските рейнджъри – или поне капитан Гонзаулас „Единака“ – са доста по-скептично настроени. Гонзаулас не затворил случая и се заел лично да разследва някои следи през следващите години. Попаднал на заподозрени чак в Оклахома и други щати през 50-те години, но не могъл да уличи никого от тях. Технически случаят остава неразкрит до ден днешен.


През октомври 1946 година, докато Суини очаквал процеса си в затвора, се случило убийство във Форт Лодърдейл щата Флорида, което много напомняло на начина на действие на Фантома от Тексаркана. Младата двойка Илейн Елдридж и нейният приятел

User Avatar



Мъжете напълно заслужено държат първенството в класацията за най-жестоки престъпления още от зората на човечеството, но жените също не са нежните цвята, така енергично възпявани от ренесансовите поети и това често си личи в днешното общество. Преди да се гмурнем дълбоко в „пленителния“ феномен на Черните вдовици, заслужава си да хвърлим бърз поглед върху нарастващата женска роля в света на жестоките престъпления.


От 70-те години насам се наблюдава тревожно увеличаване – 138 процента – на жестоките престъпления, извършени от жени. Макар, сравнен с мъжкото насилие, техният процент да е малък (15% на 85%), фактът, че бройката се вдига така стремглаво, говори, че нещо се променя в обществото.


Дарли Рутиър

Дарли Рутиър



Социолозите се опитват да обяснят това, както и криминолозите, теолозите, политиците и историците, но посланието е ясно, и то е, че жените не са чужди на насилието. В близките години точно жени извършиха някои от най-ужасните престъпления. Дарли Рутиър уби двамата си сина, защото нямала пари да ги гледа, а Даян Даунс застреля трите си деца и уби едно от тях, за да спечели сърцето на своя любовник, който не искал деца. Сюзан Смит удави момчетата си в езерото, защото приятелят й не искал да се нагърбва с отговорността да гледа поколението на друг мъж. Карла Хомолка и Пол Бернардо изнасилиха, изтезаваха и убиха няколко млади момичета, заради тръпката от това.


През 2010-а в затворите на САЩ е имало 61 жени, осъдени на смърт. Бети Лу Бийтс и Кристина Ригс бяха екзекутирани през 2000 година: Бийтс чрез летална инжекция за убийството на съпруга си, а Ригс чрез летална инжекция за убийството на двете си деца.


В цялата човешка история плеяда от жестоки жени и жени с лоши намерения изпъкват в много страни, създавайки свои зловещи ниши в света на митовете и легендите. Появата на тези истории показва, че хората са забелязали смъртоносната заплаха на женския чар още преди векове.


Далила отрязва косите на Самсон, за да превърне могъщия мъж в хилаво човече. Агрипина, майката на римския император Нерон, учела синчето си как да управлява Рим с непрощаващо сърце. Саломе прави „стриптийз“ на цар Ирод, за да получи главата на Йоан Кръстител. Съдбите на много други велики мъже също били съсипани от измамния аромат на парфюми и сладостта на женските устни – от Марк Антоний, до Вилхелм Тел и Джон Дилинджър.


Американската история разказва за много фатални жени – вещиците от Салем, дамите пирати от Седемте морета и лидерките на банди от стария Ню Йорк. Батшиба Спунър била първата жена, екзекутирана за убийство след Американската революция. Мадам Лалори изтезавала десетките си черни роби в предвоенен Ню Орлиънс. През 1865 година федералното правителство екзекутира Мари Юджиния Сурат заради ролята й в покушението над президента Линкълн. Бел Стар ограбвала дилижанси и изтезавала каубои в Дивия Запад. Марта Плейс убила дъщеря си през 80-те години на 19-и век и влязла в историята като първата жена, изпържена на електрическия стол. През 30-те години на 20-и век, по време на Голямата депресия, Бони Паркър ограбвала банки и разстрелвала полицаи, докато Тексаските рейнджъри не пратили в ада и нея и нейния приятел Клайд Бароу в Луизиана. Бони Хийди умира в газова камера през 1953 година за убийството на дете.


От колониалните времена на Батшиба Спунър до днес американските съдилища са изпратили на смърт над 500 жени.


Любопитни убийци


В своята книга „Жените серийни убийци и техните жертви“ авторът Ерик Хики описва най-добре жените, които убиват, като „тихи убийци“. Неговите проучвания на тези жени от 19-и и 20-и век го карат да вярва – и мнозина са съгласни с него – че, за разлика от техните бомбастични и фанатично мотивирани колеги от мъжки пол, жените серийни убийци са доста по-коварни.  Те са хлъзгави,  предпазливи и внимателно обмислят своите убийства и тяхното изпълнение. Рядко оставят след себе си сцени на кърваво насилие, като по-често използват рафинираните методи на отровителството и нещастните случаи в дома.


Има най-различни видове жени убийци, като най-прочути и изобретателни сред тях са Черните вдовици, чието прозвище е вдъхновено от отровните паяци, които изяждат мъжкия, когато вече нямат нужда от него. Тези жени умело крият смъртоносните си инстинкти зад фасадата на образцови домакини, съпруги и майки.


В три-четвърти от случаите те убиват главно за изгода. Живеят охолно с парите от застраховки, пенсии и наследства, придобити след „внезапната“ смърт на близките им – съпрузи, деца, внуци, сестри, братя, майки и бащи.


Джуди Буеноан

Джуди Буеноан



Джуди Буеноано, екзекутирана през 1998 година в Тексас, се подвизавала под най-различни псевдоними години наред, убивайки двама съпрузи, един годеник и сина си, за да се домогне до парите им.


В периода 1977-90 година Даяна Лумбрера задушава до смърт шестте си деца, сред които и тримесечната си дъщеря. В крайна сметка тексаските лекари осъзнали, че в случая не става въпрос за нещастна майка с лош късмет. В началото на 20-и век Лидия Трублъд от щата Айдахо отравя едно от децата си, петте си съпрузи и един свой роднина. През 60-те и 70-те години германката Мария Велтен отравя двамата си съпрузи, един любовник, една леля и дори баща си.


Едно проучване, направено от Кристиана Еврипиду от Универститета във Вирджиния, обаче показва, че традиционните мишени на Черните вдовици изглежда се променят: „Наблюдава се увеличаване на непознати жертви в близките години“ - казва тя.


Черните вдовици спадат към категорията на многократните жени убийци. Дали трябва да бъдат наричани серийни убийци е спорен въпрос. Като цяло, жените многократни убийци не убиват, водени от сексуална мотивация, както правят мъжете. Ако приемем често предлаганата дефиниция, която включва сексуална мотивация и нужда от упражняване на власт върху друго човешко същество, за описваща серийните убийци, то тогава терминът не е подходящ за жените, включително и за Черните вдовици.



Дженийн Джоунс



Удобно е, но объркващо, да наречем тези жени серийни убийци. Съществува огромна разлика между графиня Елизабет Батори, която открито се къпела в кръвта на стотици девственици, за да запази младостта си, и Дженийн Джоунс, която задушила може би над 40 бебета, преструвайки се на грижовна медицинска сестра в детската болница.


Според „Енциклопедия на Серийните убийци“ от Брайън Лейн и Уилфред Грег, голяма част от серийните убийства се извършват от мъже и включват определени особености. Техните убийства са повтарящи се и обикновено зачестяват във времето, докато извършителят не бъде заловен. Те обикновено убиват жертвите си лице в лице, една по една. В повечето случаи няма връзка между жертвата и убиеца. Мотивите често са неясни. Убийствата като цяло се извършват с брутална, ненаситна жестокост и след тях остава кървава баня.


Разликите между мъжете и жените серийни убийци са доста многозначителни.


Докато мъжете често дебнат непознати жертви, жените предпочитат да погубват най-близките си хора – членове на семейството им, или хора, зависещи от грижите им. Докато мъжете са склонни да използват физическа сила – стрелят, намушкват с нож, пребиват или удушават – жените често избират много по-незабележим и неагресивен начин – отровата.


Когато мъжете убиват многократно, обикновено мотивът им е сексуален. Жените убиват за изгода (75%), за контрол (13%) или за отмъщение (12%). Средната продължителност на серията от убийства при мъжете варира от няколко месеца до четири години. При жените тя може да продължи от шест до осем години, а в някой случаи дори до десетилетия наред.


Въпреки разликите, и при двата пола се наблюдават три общи знаменатели. Първо, те притежават способността да изглеждат привидно нормални на външен вид, когато това е необходимо за техните планове или за оцеляването им. Второ, те може да са психопати, но психопатите не са ненормални. Трето, като психопати те са лишени от съвест.


Бившият ФБР профайлър Джон Дъглас казва в едно интервю, че най-силната защита на един сериен убиец е способността му да остане незабелязан.


„Обществото като цяло смята, че те изглеждат като Ханибал Лектър“ – казва той. – „Всъщност те изглеждат като мен и вас, като пощальона, като доставчика, който чука на вратата ви. Тези хора не са луди“ – добавя той. – „Те определено знаят разликата между доброто и злото“.


Това мнение се допълва и от Харолд Шектър, съавтор на „Енциклопедия от А до Я за серийните убийци“, който отбелязва:


„Серийните убийци са психопатични личности… лишени от основни човешки емоции, като разкаяние, например. Останалите човешки същества са просто обекти, които те използват за целите си“.


Класификация на жените убийци


През 1991 година Ерик Хики разделя жените серийни убийци на две отделни групи: Черни вдовици (които, с две думи, се омъжват с една единствена цел: да убият съпруга си за финансова изгода) и Ангели на смъртта (милостиви убийци, които убиват хора, за които се грижат – например, бебета, майки, баби – за да получат власт и, може би, внимание). Но през 90-те години спектърът на жените убийци се разширява и последователите на Хики допълват неговия списък, добавяйки още категории. През 1998 година книгата на С. Л. Келехър „Най-рядко убийство“ разделя вселената на многократните жени убийци на девет категории:


  • Черни вдовици
  • Ангели на смъртта
  • Сексуални хищници
  • Убийци отмъстителки
  • Убийци за изгода
  • Партньорки
  • Със съмнителна вменяемост
  • С неясна мотивация
  • Неразкрити престъпления






 



Бевърли Алит

Бевърли Алит




 






Ангелите на смъртта се виждат като Бог и преследват онези, които, според тяхната преценка, вече са белязани от смъртта – болните или възрастни хора, поверени на грижите им. Техните оръжия са или химикали, като летална инжекция с калий, или задушаване с възглавница – и двете трудни за проследяване. Класически пример за Ангел на смъртта е един случай от Грантам, Англия. През 1991 година 23-годишната медицинска сестра Бевърли Алит убива поне 4 деца и инжектира над 20 други с калий или инсулин, с намерението да ги убие. Тя е осъдена през 1993 година и излежава 13 доживотни присъди.







 



Айлийн Уорнос

Айлийн Уорнос




 






Сексуалните хищници, както подсказва името им, са водени от сексуалните си фантазии. Айлийн Уорнос, една от шепата жени, които попадат в тази  категория, убива най-малко 7 мъже в периода 1989-90 година. Тя правела с тях секс за пари, след което ги напълвала с куршуми и се изпарявала с колите и личните им вещи. Уорнос е осъдена на смърт през 1992 година. Спорен е въпросът дали наистина сексуалните фантазии имат някакво място в мотивацията на Уорнос. Съществуват доказателства, че отмъщението, омразата й към мъжете и кражбата са имали много по-силно влияние над постъпките й. Освен това нейните хомосексуални предпочитания още повече разбиват теорията, че тя е убивала мъже, водена от някакви сексуални фантазии.


Убийците отмъстителки обикновено са водени от някаква мания. Омраза, любов или ревност са най-честите фактори. Те са също толкова редки като Сексуалните хищници, но веднъж предизвикани, са способни на всичко. Макар много от жените убийци обикновено да са по-млади – средната възраст е между средата на 20-те и началото на 30-те им години – Марта Уайс от Охайо извършва престъпленията си на 40-годишна възраст. Когато старата мома най-сетне намерила истинската си любов, тя не можела да си намери място от щастие. Но семейството й се противопоставило на избора й, както и нейният пастор, тъй като годеникът й бил доста по-млад от нея. За отмъщение тя нахранила трима от семейството си със смъртоносна доза цианид и подпалила църквата. Когато била задържана и престъпленията й се разчули, пресата я кръстила „Американската лейди Борджия“ на името на скандално прочутата италианска отровителка. Уайс казала на съдията, че дяволът я бил накарал да го стори, но, тъй като нямало как да хване дявола, щатът Охайо хвърлил цялата вина върху нея и я заключил до края на живота й.


Убийците за изгода убиват стриктно и само за пари; те извършват убийства като „наемници“. Докато еднакво алчните Черни вдовици избират сами жертвите си (приятели и роднини) и сами извършват убийствата си, Убийците за изгода убиват за други срещу заплащане – обикновено за ревниви съпруги, които искат да видят мъжете си на два метра под земята. Тъй като са „мълчаливи свидетели“, техните кариери могат да продължат с години. Например руската „тиха“ професионалистка мадам Алекс Попова. Нейното първо убийство се случва през 1879 година и впоследствие наемницата убива около 300 мъже – съпрузи и любовници на нещастни жени – докато не била заловена и екзекутирана чрез разстрел през 1909 година.


Партньорките идват в най-различни форми и окраски и съставляват две-трети от цялото документирано войнство на жените убийци. Съществуват три вида партньорски групи. Най-преобладаващата сред тях е дуетът „мъж-жена“: в повечето случаи те не са нищо друго, освен търсещи силни преживявания любовници. Втората най-често срещана група е тимът „жена-жена“. И накрая идва „семейството убийци“, състоящо се от трима или повече души, сплотени от общата си страст към смъртта.


По-горе споменахме, че жената сериен убиец обикновено избягва кървавите бани; но това е само когато действа самостоятелно. Това правило не винаги важи, когато е в партньорство с някой друг, особено с мъж, който мисли вместо нея.


Когато 24-годишната Синтия Кофман се съюзява с Джеймс Грегъри Марлоу през 1986 година, основната им дейност се състояла в обири и удушаване на жертвите. В крайна сметка двамата били осъдени на смърт за убийствата на четири жени. Четиридесет години преди това закръглената Марта Бек и нейният дребен и незначителен любовник Рей Фернандез застрелват, удавят или удушават с връв най-малко дузина невинни жени, преди да бъдат екзекутирани в затвора Синг Синг през 1951 година.


Отборите „жена-жена“ са склонни да следват по-познатия модел на убийство чрез финес. Любовниците лесбийки Гвендолин Греъм и Катрин Мей Ууд, и двете медицински сестри, задушили петима възрастни пациенти в старчески дом в Гранд Рапидс щата Мичиган през 1987 година. През 80-те години Мария Грубер, Ирене Лидолф, Степания Майер и Валтранд Вагнер заедно или поотделно убиват с летална инжекция повече от 200 пациенти, поверени на грижите им, във виенската болница „Линц“ в Австрия.


При „семейните отбори“ един човек, обикновено мъж, който се провъзгласява за гуру или мислител на групата, ръководи останалите. Тези групи обикновено действат импулсивно по няколко определени модела. Никой не илюстрира по-жестоко подобен съюз от Семейство Менсън, което убива ритуално холивудската актриса Шарън Тейт през 60-те години.


Последните три класификации на жените серийни убийци не са толкова ясно очертани.


Начело на категорията Съмнителна вменяемост стоят шепа жени, които успяват да се спасят от екзекуция, пледирайки за невменяемост. Джийн Уебър отървава въжето през 1908 година, след като е заподозряна в удушаването на децата си. Тя убедила съдебните заседатели, че й хлопа дъската и била изпратена в лудница. Обесила се собственоръчно в килията си през 1910 година.


Втората група от този жанр се състои от малък брой жени, чиято вина е несъмнена, но мотивите им остават неизяснени. Одри Мари Хили е най-известният такъв случай. Убивайки трима членове на своето семейство, тя би могла да бъде сложена в категорията Черни вдовици, ако мотивите й бяха по-ясни. Но Хили изглежда не се стремяла към финансова изгода и не спечелила нищо от убийствата. Всичко, което доказвали уликите, е че тази нормална на вид 42-годишна домакиня от щата Алабама отстранявала близките си един след друг в продължение на четири години. Хили отравяла жертвите си, но нито тя, нито нейните обвинители, могли да разгадаят причината.


Накрая на дългия списък с жени серийни убийци се мъдрят няколко Неразкрити случаи, за които се подозира, че са дело на жени – но властите не разполагат със солиден заподозрян или мотив. Сред тях са убийствата в болница „Принц Джордж“ в щата Мериленд, извършени в периода 1984-85 година. Някой инжектирал калий в системите на пациентите в интензивното отделение, убивайки ги моментално. Когато властите най-накрая притиснали един заподозрян (жена), прокуратурата сметнала, че тя е невинна и я освободили.


Всички тези безсърдечни жени са хладнокръвни убийци. Но никой не изобразява жената убиец по-добре от Черната вдовица, към която сега ще обърнем вниманието си. През нейното дълго и демонично царуване тя успява да се превърне във вдъхновение за легенди, песни и дори, по един много зловещ начин, за любовен романс.


Крокодилски сълзи


Дълга редица автомобили е спряла на ветровита алея край надгробните камъни в сенчесто гробище. Шестима мъже в черни костюми изваждат от катафалката платинен ковчег и мрачно го полагат до прясно изкопания гроб. Оплаквачите излизат от колите си и се присъединяват към тях. Пасторът кимва на семейството, приятелите и съседите да застанат около гроба, след което подхваща съкратената версия на химна „Скала на вековете“. Гласовете заглъхват, той прошепва няколко молитви, предавайки тялото на мъртвия на земята, а душата му на Бог. Докато се моли, полага успокояваща длан на раменете на прясната вдовица, която ридае в носната си кърпичка до него. Членовете на семейството я подхващат под лактите, за да не припадне на земята. Тя изглежда толкова крехка, толкова отчаяна и раздирана от непоносима скръб.


И, докато стене, ридае и мокри кърпичката с драматични сълзи, тя се пита колко бързо – надява се, че ще стане бързо – застрахователната компания ще й изпрати чека с парите от застраховката на скъпия й покоен съпруг.


Тя е Черна вдовица, кръстена на отровното многокрако създание, което изкача от нищото, хапе бързо, силно и убива с отровата си. Горният сценарий, макар и леко шеговит, е доста типичен. Стереотипен, може би, но верен. Сцената със скърбящата вдовица-измамница се повтаря отново и отново в реалния живот. Филмите, с участието на красиви звезди, убиващи нищо неподозиращите си съпрузи, не представят честно Черните вдовици. Холивуд има навика да омаловажава лукавството на Черната вдовица, като ни кара да вярваме, че мъжете-жертви са привлечени от нея, заради невероятната й красота, но това просто не е истина. В действителността най-успешните Черни вдовици са нито сексапилни, нито сладки, нито чаровни. Повечето от тях са най-обикновени „сиви мишки“.


Но тяхната непривлекателност се компенсира с коварство. Черната вдовица е в състояние с точните думи, усмивка и дълбок женски чар, надминаващ всяка външна красота, да оплете мъжа в мрежите си, да се добере с пълното му доверие и, разбира се, до банковата му сметка. Всяка стотинка.


В миналото Черните вдовици срещали съпрузите си чрез обяви за запознаства, във вдовишки клубове или чрез общи познати. Често се случвало след смъртта на един съпруг Черната вдовица да се премести в съвсем друга част на страната, да смени името си и да си измисли изцяло ново минало.


Някои Черни вдовици имат деца от по-ранните си бракове. Обикновено децата са доста наблюдателни, но повечето млади жертви изглежда не подозирали за смъртоносните намерения на своите майки.


Фасадата на Черната вдовица се възприема удивително добре в едно общество, което винаги е държало на пиедестал добродетелите на вярната съпруга и любяща майка.


По-голямата част от Черните вдовици започват да убиват в средата на 30-те си години, макар някои да го правят много по-рано. Според статистиките, средният брой на жертвите им е от 6 до 13 в Съединените Щати и от 10 до 15 в други страни. Убийствата се случват със средна продължителност от 11 години в САЩ и 16 в останалата част на света. Мотивът е изгода и само в редки случаи в престъплението участва ярост. Същестествуват няколко случаи, в които Черната вдовица е била заподозряна в убийството на някого, за когото се е опасявала, че знае истината за нея. В останалите случаи всяко убийство е добре планирано и методично изпълнено произведение на изкуството.


Пепелянката


Мери Ан Котън

Мери Ан Котън



Мери Ан Котън е може би една от първите в категорията убийци, взаимствала името си от отровния паяк, но онези, които останали живи след нейните престъпления, я сравняват метафорично с пепелянка, което най-добре приляга на змийската й същност.


Тя е родена през 1822 година в провинциалния миньорски град Рейнтън в Англия. Нейните родители са младата методистка двойка Майкъл и Маргарет Робсън. Скоро след като баща й преместил семейството в по-почтената атмосфера на Мъртън, той загинал в инцидент в мината. Но, благодарение на усилията на г-жа Робсън, тя и нейната осемгодишна дъщеря избегнали домовете за бедняци. Детето, Мери Ан Котън, никога не забравила оскъдните, гладни дни и се заклела, че никога няма да умре с празен стомах. Така и станало.


Тя станала булка за първи път през 1844 година, когато се омъжила за 26-годишния железопътен работник Уилям Моубрей и се преместила с него в Корнуол. В следващите седем години двамата имали пет деца, но всички умрели още като бебета. Медицинската диагноза за всяка смърт била „гастритна треска“. След тези големи разочарования Моубрей получил същите симптоми и последвал децата си на небето през януари 1865 година. Неговата смърт дошла след подписването на застраховка за живот на стойност 35 лири. Парите естествено преминали в наследство на неговата скърбяща вдовица.


След смъртта му Мери Ан си потърсила работа. Намерила си такава като асистент медицинска сестра в болница „Съндърленд“ в Сийхам. Тя получила достъп до складовете на болницата, където се съхранявали арсеник и други отровни субстанции. Никой не забелязал, че шишенцата с течности понякога изчезвали.


Тя се омъжила отново, този път за пациент, с когото се запознала в болницата. Младият Джордж Уорд бил много щастлив с новата си съпруга, но не след дълго започнал да изпитва хронична замаяност, стомашни болки и изтръпване. Смятайки, че тези симптоми са реакция от лекарството, което лекарите му давали в болницата, той никога не се оплакал. Умрял петнайсет месеца след сватбата.


Мери Ан не си губила времето. Тя бързо намерила и се омъжила за вдовеца Джон Робинсън. Заможният морски търговец охотно я приел в богатия си дом като нова майка за петте му деца. Само за година починали три от тях. Диагнозата: гастритна треска. Робинсън скърбял и се питал какво ли проклятие е надвиснало над дома му, докато една сутрин не се събудил и открил, че съпругата му е изчезнала, а заедно с нея са се изпарили няколко сандъчета с ценности и счетоводните му книги. Първоначално се почувствал съкрушен, че е бил изоставен в момент на нужда, но по-късно осъзнал какъв късмет е имал, че той и другите му две деца са останали живи.


Мери Ан се върнала в Мъртън, за да се грижи за възрастната си и немощна майка. Тя донесла със себе си някои лекарства, с които обещала, че ще подобри състоянието на крехката старица. Смята се, че едно от тези „лекарства“ е било шишенце с арсеник. Старата жена починала скоро след пристигането на дъщеря си. Поредната жертва на „гастритната треска“.


Необвързана и свободна, Мери Ан пристигнала в Нюкасъл през 1870 година и там научила, че нейната приятелка Маргарет Котън има богат брат на име Фредерик, който току-що бил овдовял. Фредерик Котън бил привлечен от закачливата малка „вдовица“ Робинсън – тя му казала, че последният й съпруг е починал – и все по-често търсел компанията й. Тя не се дърпала много и скоро заченала извънбрачно дете. За да спазят благоприличието, двамата се оженили и спретнали уютен семеен дом.


В началото съседите нямали причина да подозират, че нещо нередно се случва в дома на семейство Котън. Но странни, трагични и необясними инциденти започнали да се случват в града им. За няколко месеца всички прасета във фермите около града заболели и умрели, отровени от неизвестен източник. В разгара на животинската чума, друга зараза покосявала местните жители. Маргарет Котън починала. След това и Фредерик си отишъл внезапно. После неговият 10-годишен син. Както и един наемател в къщата на семейство Котън. Последвал го мъничкият Робърт, когото Мери Ан родила преди по-малко от година. И накрая Чарлз – най-малкият син на Котън от предишния му брак.


„Голям брой фактори спомогнали Мери Ан Котън да избегне разкриването си дълго време“ – пише Ангъс Хол в своята антология „Престъпления на ужаса“. - „Нивото на медицинските познания, леснината, с която се купувал арсеника, доверието, което тя създавала, казвайки че някога е била медицинска сестра, фактът, че винаги викала лекар да се грижи за жертвите й и постоянството, с което сменяла домовете си“.


Но сега съседите започнали да говорят, и то много. Подозренията се засилили и, когато умрял малкият Чарлз, местният доктор, който чул слуховете, разпоредил да бъде направена аутопсия. Той знаел, че определени отрови биха могли да причинят симптоми, подобни на гастритната треска, която покосявала членовете на семейство Котън. В организма на момчето бил открит достатъчно арсеник да убие петима души. Мери Ан била арестувана и властите наредили ексхумацията на всички починали досега. Разследващият професор по медицина д-р Томас Скетъргуд, един от водещите учени криминалисти от Университета в Лийдс по онова време, се произнесъл, че цялото семейство е починало от една и съща отрова.


Мери Ан Котън, която пресата нарекла „Лейди Гнилост“ набързо била призната за виновна и обесена на 24 март 1873 година. Говори се, че домът на Котън, който все още стои непокътнат в Нюкасъл, е обитаван от духа й.


Трупове в кочината


Бел Гинес и трите й деца

Бел Гинес и трите й деца



Това, което г-жа Котън доказва в Англия – че човек би могъл да се измъква безнаказано от убийство в продължение на много, много години – доказва и нейната американска „колежка“ Бел Гинес. Бел обаче се оказва по-хитра, успявайки да се измъкне от правосъдието и да изчезне в неизвестност, но не и анонимност. Тя дори оставя след себе си един вероятно невинен човек да обере цялата вина.


Когато нейната ферма изгоряла до основи в едно априлско утро на 1908 година и в пепелта намерили телата на Бел и децата й, жителите на град Лапорт, Индиана, си помислили: „Бедната, Бел!“. Но през следващите седмици съчувствието им се изпарило, когато се оказало, че „бедната Бел“ е най-профилната убийца в страната. Доброволците, които се заели с разчистването на руините от изгорелия дом, откривали едно след друго отровени и обезобразени тела, закопани под кочината на прасетата.


Бел Полсдатер емигрирала от родната си Норвегия в Америка през 1883 година и първоначално заживяла със своята сестра Анна и нейния съпруг в Чикаго. Там се запознала и омъжила за пазача на един търговски център на име Мадс Соренсон, превръщайки се в негова вярна съпруга, без да дава никакви поводи за съмнителни машинации. Тъй като не могли да заченат, двамата си осиновили три деца – Джени, Мъртъл и Луси – от други норвежки имигранти, които не можели да си позволят да ги гледат. Семейният живот бил щастлив до 1900 година, когато Мадс починал от неустановени причини. Скръбта на неговата съпруга изчезнала, когато получила 8 000 долара от застраховката му за живот.


Стягайки покъщнината и децата си, Бел напуснала Чикаго и се преместила в тихото, пасторално градче Лапорт, разположено малко над границата на щата Индиана. Предимно норвежкото население се появило с подаръци за добре дошли на прага на изоставената ферма край града, в която се нанесли Бел и нейните деца.


Физически вдовицата Соренсон била доста едра жена, около 135 кг., с лице на обрулен от природата викинг. Но тя притежавала сексуален чар, с който привличала мъжете като с магнит. Излъчвала подканваща разпуснатост, доста рискована за онези времена. Някои жени в местната църква вече си шушукали, че деколтето на неделната й рокля е прекалено изрязано.


Скоро след пристигането й в Лапорт един добър човечец на име Питър Гинес се появил във фермата й. Тя го наела като общ работник, но всъщност отношенията им били много по-лични. Не след дълго вдовицата се омъжила за любовника си. Вдовецът Гинес внесъл малко богатство в семейната хазна. Финансовите тревоги на Бел приключили.


Но не минало много време и жителите на града, които преди това присъствали на сватбата им, сега облекли черните си дрехи за погребението на Гинес. Смъртта му била неочаквана и трагична. Голяма желязна месомелачка била паднала от кухненския рафт и разбила черепа му.


Областният патолог бил скептично настроен към причината за смъртта, но нямало други доказателства за насилствена смърт, освен собствените му подозрения. Впоследствие един свидетел разказал, че си спомня как Бел „ридаеше, покрила с ръце очите си, но надничаше чевръсто през пръсти, за да види какъв ефект предизвиква у околните“. Смъртта била обявена за нещастен случай и Бел прибрала парите от застраховката на Гинес.


През следващите четири години работниците във фермата на Бел идвали и си отивали. Пристигали в началото на жътвата и изчезвали с прибирането на реколтата. Някои от тях се превръщали в нейни любовници, подобно на покойния Гинес. Тя шествала из града в компанията на тези мускулести типове, перчейки се с техните подаръци. Гражданите тъкмо научавали имената им, когато те изчезвали в неизвестното. Кършейки ръце, тя казвала на съседите си, че те „просто са си тръгнали“ един ден. Бедната Бел, мислели си те, бедната Бел.


Вдовицата публикувала обяви за работна ръка във вестник „Скандинавиан“, чийто читатели били главно норвежки имигранти. Описвайки се като вдовица, нуждаеща се от помощта на мъжка сила, тя избирала онези кандидати, които притежавали нещо повече от мускули. От значение била банковата им сметка. С тези работници тя търсела възможност за по-дълга връзка. Повечето вдовци я посещавали, влюбвали се в нейните домашно приготвени гозби (и сексуалните намеци, които им подхвърляла) и оставали при нея. За малко, разбира се, преди да изчезнат завинаги.


Съдбата в крайна сметка застигнала Бел Гинес. Или, по-вероятно… Бел Гинес манипулирала собствената си съдба. Какво наистина се е случило остава предмет на спорове до ден днешен.


В свежото утро на 28 април 1908 година фермата на Гинес избухнала в пламъци и изгоряла до основи. В избата, под срутените греди, спасителите открили и разпознали телата на децата на Бел. Край техните останки лежало тялото на по-възрастна обезглавена жена. Веднага се предположило, че Бел и децата й са били убити от някого, който след това е подпалил къщата.


Последният й любовник, работникът Рей Лемпхер, бил арестуван за убийство. Но, претърсвайки земите около изгорялата ферма, доброволците започнали да се натъкват на труп след труп, повечето заровени под кочината до основите на къщата. Фермата се оказала гробище за всичките любовници на Бел. Когато изследвали телата, много от тях показали следи

User Avatar




Всяка година ФБР разследва над 36 000 сериозни престъпления в САЩ, сред които не малко убийства. И всяка година отделът за разследване на убийства съставя списък с „20-те най-сериозни убийства на годината“. Първите места в тази класация през 1996 година заемат следните доста странни и в някои случаи изключително изобретателни убийства:


1. Смъртоносен вибратор


Алекс Мижтъс (36 г.) бил убит от съпругата си, въоръжена с 50-сантиметров вибратор. На г-жа Мижтъс й дошло до гуша от странните сексуални практики на мъжа й и една нощ, по време на поредния продължителен „развлекателен“ сеанс, изведнъж превъртяла и натикала 50-сантиметровия вибратор в ануса на Алекс, разкъсвайки няколко от вътрешните му органи. Съпругът й починал от силен вътрешен кръвоизлив.


2. Сто свещички не носят късмет


Деби Милс-Нюбротън (99 г.) била убита, докато пресичала улицата. Тя щяла да навърши 100 години на следващия ден, но, пресичайки пътя със своята дъщеря на път за празнеството, инвалидната й количка била блъсната от камиона, доставящ тортата за рождения й ден.


3. Хранете децата


Питър Стоун (42 г.) бил убит от 8-годишната си дъщеря, която изпратил в стаята й без вечеря. Малката Саманта Стоун решила, че щом тя няма да вечеря, значи никой няма, и побързала да подправи кафето на баща си със 72 таблетки отрова за мишки. Жертвата сръбнала една глътка и моментално се строполила на земята. Саманта получила условна присъда, тъй като съдията преценил, че тя не е осъзнавала какво върши, но скоро разбрал грешката си, когато само месец по-късно Саманта се опитала да отрови майка си чрез същия метод.


4. Кофти първа среща


Дейвид Данил (17 г.) бил убит от приятелката си Чарла, когато се опитал да се „намърда в гащичките й“. Неговото нахалство било посрещнато от бърз ритник в гърдите, последван от четири изстрела с оръжието, което бащата на Чарла й бил дал час преди началото на срещата й – ей така, за всеки случай.


5. Смърт за нередовните наематели


Хавиер Халос (27 г.) бил убит от хазяина си, защото не си бил плащал наема от цели осем години. Хазяинът Кърк Уестън пребил жертвата до смърт с капака от тоалетната чиния, когато осъзнал колко много време е минало откакто г-н Халос не бил плащал наема си.


6. Сестринска обич


Мери Лий Купър (11 г.) била убита от 12-месечната си сестричка, която се покатерила върху нея през нощта и я задушила в съня й.


7. Разстрел на шега


Меган Фрай (44 г.) била убита от 14 щатски шерифи, когато се появила насред тренировъчна стрелба по движещи се мишени. Виждайки шерифите да се придвижват предпазливо по улицата, Меган изскочила пред тях и извикала „Бу!“. Шерифите я сметнали за една от изскачащите мишени и изстреляли по нея 67 куршума, 40 от които попаднали в целта.


8. Който копае гроб другиму…


Фиона Гивън (17 г.) била убита от наемен убиец, когото бившият й приятел наел след като тя скъсала с него. Той обещал да плати на наемника 500 000 долара за убийството. Но скоро убиецът разбрал, че 16-годишният ученик, чийто баща бил в затвора за изнасилване, а майка му работела в гладачница, няма откъде да извади половин милион и му теглил куршума.


9. Съпруга без спирачки


Луис Зарагоза (68 г.) бил убит, докато се готвел да потегли за работа. Неговата съпруга Лий Зарагоза планирала убийството му повече от година и вече била рязала спирачките на колата му четири пъти без желания резултат. Този път, докато се готвела отново да саботира колата на мъжа си, той я хванал на местопрестъплението. Сграбчил я и я завъртял към себе си. Тя загубила равновесие и паднала върху него, пробождайки го в сърцето.


10. Пийте Кока Кола


Махмуд Фоли (22 г.) бил убит от неизвестен член на руската мафия, тъй като без да иска прибрал пълната с безалкохолно чаша на гангстера в нощния клуб, където работел. Гангстерът така се вбесил, че накарал сервитьора да изпие над 27 литра Кока Кола. Махмуд починал от удавяне.


11. Телефонни импулси


Джулия Смийт (20 г.) била убита от своя брат Майкъл, защото говорела твърде много по телефона. Майкъл пребил сестра си до смърт с телефонния апарат, след което я промушил няколко пъти със счупената антена.


12. Ядрена козметика


Хелена Симс, съпруга на прочутия американски ядрен физик Харолд Симс, била убита от съпруга си, тъй като имала любовна афера със съседа. В продължение на три месеца Харолд слагал в сенките й за очи радиоактивна уранова смес и накрая тя починала от радиоактивно отравяне. Макар да страдала от много симптоми, като пълно окапване на косата, мехури по кожата, слепота, гадене и дори падане на едното й ухо, жертвата така и не се обърнала към лекар.


13. Експлозивно отмъщение


Военният сержант Джон Джо Уинтър убил „двуличната“ си съпруга, зареждайки колата й с експлозив, подобен на C4. Фордът на жертвата бил пълен с 750 кг. експлозиви, предизвиквайки взрив два пъти по-мощен от бомбения атентат в Оклахома. Експлозията била видяна от няколко души, някои от които се намирали на 14 километра разстояние. От колата и жертвата не останала и следа. На мястото на взрива имало само един кратер, дълбок 55 метра, а 500 метра от пътя липсвали напълно.


14. Не закачай играчките на съседа


Пати Уинтър (35 г.) била убита от своя съсед в ранните часове на една неделна сутрин. Съседът Фолт Хейм от години държал двигател от самолет Фантом в задния си двор. От време на време палел двигателя, насочвайки пламъка към празно място в градината си. Пати Уинтър постоянно се оплаквала на местния шериф за шума и потенциалната опасност от пожар. Господин Хейм получил заповед незабавно да махне двигателя. Това не му харесало изобщо и той поканил г-ца Уинтър „на чаша кафе и разговор“ за така създалата се ситуация. Пати обаче не подозирала, че междувременно той бил променил положението на двигателя. Тя влязла в двора му и той го запалил, удряйки я с огнена вълна от 5000 градуса, която я убила моментално и завинаги отпечатала силуета й на алеята.


15. Умирай трудно


Майкъл Луис, ядосан на своя приятел гей, използвал за вдъхновение филма „Умирай трудно 3″. Той упоил приятеля си Тони Бери до почти кататонично състояние, след което го облякъл само в два големи бели картона – един отпред и един на гърба – на които пишело „Смърт за всички негра!“ от едната страна и „Бог обича Ку Клукс Клан“ от другата. После Луис откарал жертвата си в центъра на Харлем и го изхвърлил от колата. Бери бил мъртъв две минути по-късно.


16. Кит-убиец


Джей Нютон бил убит, когато един негов колега от „Морски свят“ във Флорида изпуснал върху него 20-тонен кит-убиец. Китът висял от кран, когато жертвата преплувала под него, за да провери добре ли е окачен. Неговият колега Брайън Хартли освободил кита, премазвайки жертвата моментално (и изпразвайки една четвърт от водата в басейна).


17. Аварийно кацане


Карл Денсинтър (34 г.) бил убит от свой колега, с когото имал разминаване на мненията. Работникът Сан Амоте Пет повредил механизма за спускане на колесника на тестов самолет Боинг 747. Безпомощният Денсинтън не могъл да се приземи и кръжал във въздуха, докато горивото на самолета започнало да привършва. Тогава най-сетне решил да предприеме аварийно кацане, но боингът избухнал и Денсинтър загинал в експлозията.


18. Детска игра


Мери Драйдли, Джозеф Коулс и Хейвън Гилъс загинали, докато минавали покрай една сграда в Ню Йорк. Седемгодишният Дейвид Смий и неговата 6-годишна сестра били оставени от родителите си сами в хотелската им стая на 27-ия етаж. Отегчените деца решили, че ще бъде забавно да смачкат „мравкоподобните неща долу на пътя“ (хора). Те започнали да хвърлят плодове, сетне преминали към столове, телевизора и дори чекмеджетата от скрина в спалнята.


19. Братска прошка


Конрад Мидълтън (26 г.) бил убит от своя брат близнак Брайън, когато двамата се скарали кой ще наследи дома на родителите им след тяхната смърт. Конрад имал назален проблем и нямал обоняние. Вбесен от разгорещения спор, Брайън излетял от къщата, но се върнал по-късно и развъртял копчетата на газовата печка, напълвайки жилището с отровни изпарения. След това оставил на масата кутия с пури, запалка и бележка, гласяща: „Извинявай за скандала, изпуши една от мен. Брайън“. Конрад с охота запалил една пура, при което унищожил и себе си и семейното наследство.


20. Закуска за лъвовете


Гейл Куинс (23 г.) била убита от своя приятел – служителят в зоологическа градина Матю Келауей – защото отказала да прави секс с него. Той я „поканил“ в зоопарка да види как се хранят лъвовете и я въвел в едно помещение с огромен плъзгащ се панел. Обяснил й, че през тази витрина ще може да наблюдава как лъвовете разкъсват плячката си. Сетне казал, че излиза да дръпне една цигара и я заключил в стаята. Внезапно панелът се отворил и тя се озовала пред цял куп хора, втренчени в нея. Тъкмо щяла да им извика, че са от грешната страна на стъклото, когато осъзнала, че всъщност тя не е където трябва. Тогава се отворил друг панел и три гладна лъва запристъпвали дебнещо към нея. Гейл оцеляла два дни в болницата преди да умре от масивни вътрешни разкъсвания.

User Avatar




Призрачната история на имението „Лалори“ е може би една от най-познатите легенди за къщи обитавани от духове в Ню Орлиънс. Задължителна спирка на туристическите обиколки на призрачни къщи в града е винаги точно това имение в средата на Френския квартал. Някога тази къща била собственост на богата, изтънчена двойка – доктор Лалори и неговата съпруга Делфин. Те имали репутацията на уважавано семейство с деца и целият град говорел за техните разточителни партита и покорните им роби.


Разкошно имение


Началото на тази призрачна история датира от 1832 година, когато д-р Луис Лалори и неговата съпруга Делфин се нанасят в своето креолско имение във Френския квартал. Те бързо се прочуват със социалните изяви и богатството си. Мадам Лалори скоро се превръща в най-влиятелната жена в града. Тя управлявала семейния бизнес и изпъквала със своя стил и елегантност. Нейните дъщери били сред най-добре облечените момичета в Ню Орлиънс.


Късметлиите, присъстващи на нейните социални сбирки на 1140 „Роял Стрийт“, обикновено загубвали дар слово от видяното. Интериорът на триетажното имение бил разточителен по всякакви стандарти. Къщата била специално предвидена за провеждането на величествени мероприятия и многолюдни партита. Махагоновите врати, ръчно резбовани с цветя и човешки лица, се отваряли към светъл салон, озарен от блясъка на стотици свещи в гигантски полилеи. Гостите похапвали от китайски сервизи и почивали на ориенталски тапицерии, внесени на греховно високи цени.


Мадам Лалори била считана за една от най-интелигентните и красиви жени в града. Онези, които получавали вниманието й, не можели да спрат да говорят за нея. Гостите в дома й били обгрижвани като царски особи, а тяхната домакиня се суетяла наоколо, за да удовлетвори всяка тяхна нужда.


Но това била страната на мадам Лалори, която тя показвала специално за своите приятели и обожатели.


Тя имала и друга страна.


Под деликатната й и изискана външност се криела една жестока, хладнокръвна и вероятно ненормална жена, за която само малцина подозирали… но други познавали до болка.


Трудолюбиви роби


Мадам Делфин Лалори

Мадам Делфин Лалори



Делфин Макарти е родена около 1775 година в семейство с пет деца. Родителите й били видни членове на креолското общество в Ню Орлиънс, а един от нейните братовчеди дори станал кмет на града от 1815 до 1820.


На 11 юни 1800 година Делфин се омъжила за испанския висш офицер дон Рамон де Лопез и Ангуло. Само за четири години съпругът й се издигнал до поста на генерален консул на Испания в Луизиана. През същата година двамата заминали за Испания, където, според някои източници, Делфин се срещнала с кралицата, която била впечатлена от нейната красота. Но според друга версия дон Рамон така и не пристигнал в родината си, защото починал в Хавана на път за Мадрид.


По време на пътуването Делфин родила дъщеря, която кръстила Мари Борджиа Делфин Лопез и Ангула, но всички я наричали с прякора „Боркита“. Тя се завърнала в Ню Орлиънс с детето си скоро след смъртта на своя съпруг.


През юни 1808 Делфин се омъжила повторно за изтъкнатия банкер, търговец и адвокат Жан Бланк. Съпругът й купил за новото си семейство къща на 409 „Роял Стрийт“, която станала известна като Вила Бланк. Делфин родила още четири деца.


Бланк починал през 1816-а и Делфин се омъжила за третия си и последен съпруг, доста по-младият от нея лекар Леонард Луис Никола Лалори, на 25 юни 1825 година. Тя купила имот на свое име на 1140 „Роял Стрийт“ и до 1832 година успяла да издигне там триетажно имение, където се нанесла с цялото си семейство и десетките си черни роби.


Финесът в новата къща на Лалори се постигал точно с труда на тези роби, жестоко третирани от своята господарка. Тя държала готвачката си прикована с верига до огнището в кухнята, където бедната робиня приготвяла обилни гощавки, но много други черни работници получавали далеч по-жестоко отношение.


Все пак трябва да отбележим, че в онези дни робите дори не били смятани за хора. Те били просто собственост и много робовладелци ги считали за по-нисши от животните. Разбира се, това не извинява лошото отношение към робите и самото робовладелчество, а просто показва колко страховито извратена е била мадам Лалори, тъй като нейните постъпки надминават по-жестокост всички тогавашни стандарти.


Съседите на мадам Лалори първи заподозрели, че нещо не е съвсем както трябва в богаташката къща. Разнесли се слухове, че господарката сменя робите си съмнително често. Прислужниците в салона се подновявали без предупреждение, а момчето коняр изчезнало без следа.


Веднъж една съседка чула някакъв писък и видяла как мадам Лалори гони едно малко момиче – личната й прислужница, с камшик. Тя последвала момичето до покрива на къщата и детето скочило оттам, очевидно предпочитайки смъртта пред това да попадне в ръцете на господарката си.


По-късно същата съседка видяла как погребват малката робиня в плитък гроб под кипарисите в двора на имението.


По онова време в Ню Орлиънс действал закон, забраняващ жестокото отношение към робите и властите предприели разследване по сигнал на съседката. Те конфискували робите на Лалори и ги продали на търг.


За нещастие, мадам Лалори накарала свои роднини да купят робите и тайно да й ги продадат обратно.


Историите за лошото отношение на мадам Лалори към робите й продължавали да се ширят и сред нейните предишни приятели се носели всякакви неспокойни слухове. Хората започнали да отклоняват поканите й за партита, не идвали на вечерите й и не след дълго членовете на креолското общество започнали учтиво да избягват цялото й семейство.


Пожарът


Мадам Лалори и нейните роби

Мадам Лалори и нейните роби



Всички съмнения за заниманията на мадам Лалори се потвърдили окончателно на 10 април 1834 година. Огромен пожар избухнал в кухнята на имението. Според легендата той бил подпален от готвачката, която не можела повече да търпи мъченията на господарката си и искала да привлече вниманието на хората към случващото се в дома. Пламъците бързо погълнали цялата къща.


Когато огънят бил потушен, пожарникарите се натъкнали на страшна картина, скрита зад една тайна врата на тавана. Те открили там над дузина роби, оковани за стената, в ужасно състояние. Сред тях имало и мъже и жени, като някои били завързани за операционни маси, а други били заключени в клетки като кучета. Части от човешки тела се въргаляли в ъглите, а глави и вътрешни органи пълнели няколко кофи. Зловещи сувенири красяли рафтовете, редом с колекция от камшици и бухалки. Гледката надминавала и най-страшното човешко въображение.


Мъжете роби били в плачевно състояние. С изтръгнати нокти, извадени очи и отрязани гениталии. Един от тях висял окован, а в главата му – в специално издълбана за целта дупка – стърчала пръчка. Предназначението й било да „разбърква“ мозъка на нещастника. Друг бил превърнат в жена по хирургически път, а кожата на една жена с ампутирани ръце била обелена на странни спираловидни ивици.


Мъченията се изпълнявали така, че да не доведат до бърза смърт. Устите на робите били зашивани с карфици, а понякога към телата им били пришивани чужди крайници. Все пак сред мъчениците на тавана имало доста трупове. Други били в безсъзнание или стенели от болка, умолявайки пожарникарите да ги убият, за да се отърват от мъките.


Огнеборците напуснали потресени злокобното място и извикали лекари от близката болница. Не е известно точно колко роби е държала мадам Лалори в своята „килия за мъчения“, но повечето от тях били мъртви. Само малцина се държали за живота с последни усилия… като една жена, чийто ръце и крака били отрязани и друга, която била натикана в мъничка клетка – всичките й крайници били счупени предварително и извити под невероятен ъгъл, за да може да се побере вътре.


Новините за случващото се в къщата на мадам Лалори бързо се разнесли из града. Хората вярвали, че тя сама е извършвала мъченията, но със знанието, позволението и вероятно медицинските напътствия на съпруга си.


Бягство


Потресени и обзети от негодувание, жителите на Ню Орлиънс се събрали на тълпи пред къщата на ужасите, въоръжени с въжета за обесване и викове за отмъщение. Внезапно портите се отворили и един бързо препускащ впряг се врязал в разгневеното множество. Каретата поела по пътя и изчезнала от поглед за секунди.


Никой повече не видял мадам Лалори и нейното семейство. Разбира се, появили се най-различни слухове за тяхната съдба… някои казвали, че са избягали чак във Франция, а други твърдели, че живеят в горите край северния бряг на езерото Пончартрейн. Трети вярвали, че семейството се крие в някои малък град около Ню Орлиънс, приютено от техни приятели и роднини.


Мадам Лалори, родена Мари Делфин Макарти, почина в Париж на 7 декември 1842 година, на възраст 6--

Мадам Лалори, родена Мари Делфин Макарти, почина в Париж на 7 декември 1842 година, на възраст 6--



Обстоятелствата около смъртта на Делфин Лалори са също така неясни. Според една непотвърдена история тя е умряла във Франция в инцидент по време на лов за глигани. Каквато и да е истината, в края на 30-те години на 20-и век на Алея 4 в гробището „Сен Луи“ била открита надгробна плоча с посвещението „Мадам Лалори, родена Мари Делфин Макарти, почина в Париж на 7 декември 1842 година, на възраст 6–“.


Каквото и да е станало с мадам Лалори, не съществуват никакви данни срещу нея някога да са били предприемани законови действия. Никой повече не я видял в Ню Орлиънс, нито в нейния дом, отново.


Това обаче не може да се каже за нейните жертви…


Къщата на духовете


Историите за духове, обитаващи къщата на 1140 „Роял Стрийт“, започнали почти веднага след като каретата на семейство Лалори изчезнала в мрака. Обезобразените роби били изнесени от тавана, а разгневената тълпа нахлула в имението и разграбила и разрушила богаташкия декор. Къщата останала празна много години, превръщайки се в мрачна и гнила руина. Мнозина твърдели, че са чували писъци на агония от празното имение през нощта и са виждали духовете на робите да бродят из двора и по балконите. Някои истории дори разказват, че крадците, влезли да грабят вътре, никога не излизали отново.


Къщата била обявена за продан през 1837 година и била купена от някакъв мъж, който живял в нея едва няколко месеца. Човекът разказвал, че е преследван от странни шумове, викове и стенания през нощта и скоро напуснал мястото. Той се опитал да дава стаите под наем, но наемателите си тръгвали само след няколко дни. Накрая се отказал и изоставил къщата.


След Гражданската война празното имение на Лалори било преустроено в училище за „момичета от бедния квартал“, но през 1874 година „Бялата лига“ принудила черните деца да напуснат училището. Не след дълго обаче то било превърнато в училище само за черни. Това продължило една година.


През 1882 година имението отново станало център на нюорлеанското общество, когато един учител го превърнал в „консерватория по музика и училище по танци“. Всичко вървяло добре известно време и учителят привлякъл ученици от най-добрите семейства в областта… но всичко приключило със скандал.


Точно преди в училището да бъде проведено голямо обществено събитие в местния вестник се появило обвинение към учителя, че си позволява да се държи непристойно със своите ученички. Никой не дошъл на бала и училището затворило врати на следващия ден.


Няколко години по-късно в къщата се случили още странни неща. Тя се превърнала в център на слухове след кончината на Жул Вини – ексцентричен член на уважавано нюорлеанско семейство. Вини живял тайно в къщата от края на 80-те години на 19-и век до смъртта си през 1892 година. Той бил намерен мъртъв на едно дрипаво легло в имението, където съществувал в пълна мизерия, въпреки че в съседните стаи пазел богата колекция от антики и скъпоценности. Край тялото му открили торба с няколкостотин долара, а в мръсния матрак били скрити няколко хиляди.


Дълго време след тази загадъчна трагедия сред жителите на града се разказвали легенди за скрито в къщата съкровище, но никой не смеел да влезе в нея да го търси.


Имението опустяло отново до края на 90-те години на 19-и век. В онези времена на силен прилив на имигранти в Щатите много италианци дошли да живеят в Ню Орлиънс. Находчиви предприемачи побързали да изкупят всички изоставени къщи в града и да превърнат помещенията им в евтини стаи за вълната от наематели. Имението на Лалори също претърпяло тази съдба… но за много от наемателите дори ниският наем не бил достатъчен да ги задържи там.


Новите обитатели на дома започнали да разказват за зловещите си преживявания в него. Един от тях твърдял, че е бил нападнат от чисто гол черен мъж, окован във вериги, който изведнъж изчезнал. Други се оплаквали, че домашните им любимци са били заклани от тайнствен недробожелател; децата им били нападани от фантомна фигура с камшик; виждали странни силуети, загърнати в покров; млада майка с ужас заварила някаква жена, облечена в елегантна вечерна рокля, да се надвесва над нейното спящо бебе; и, разбира се, неизменните писъци, стенания и плач, които се носели в къщата през нощта.


Наемателите напускали един през друг призрачното имение и то останало празно за пореден път.


По-късно къщата станала бар, а после магазин за мебели. Заведението се възползвало от злокобната история на сградата и се нарекло „Призрачния салон“. Собственикът знаел много от легендите за призраци и си водел записки за странните неща, които се случвали на клиентите му. Разбира се, лошата слава на заведението скоро пропъдила всички любители на чашката.


Магазинът за мебели също не просъществувал дълго в някогашната къща на мадам Лалори. Първоначално собственикът помислил, че си има работа с вандали, когато няколко пъти заварил цялата си стока разрушена и покрита с някаква тъмна, смрадлива течност. Накрая една вечер се въоръжил с пушка и зачакал завръщането на разбойниците.


Когато се зазорило, мебелите отново били счупени, въпреки че никой не бил влизал в сградата през нощта. Собственикът решил да затвори магазина.


Тайно гробище


Къщата на мадам Лалори днес

Къщата на мадам Лалори днес



В близките години къщата била напълно възстановена и реновирана, за да предлага луксозни апартаменти на онези, които могат да си ги позволят. Очевидно в наши дни наемателите са по-невъзприемчиви към свръхестествени явления, отколкото преди сто години.


През април 2007 година актьорът Никълъс Кейдж купува прочутото имение за сумата от 3.45 милиона долара. Документите били оформени по такъв начин, че името му да не се появява в тях. На 13 ноември 2009 имотът отново бил обявен за продан и закупен на търг от финансова корпорация „Рийджънс“ за 2.3 милиона долара.


Дали къщата на Лалори все още е обитавана от духове и въобще била ли е някога? Никой не знае със сигурност.


Докато се извършвал ремонта на имението, за да бъде пригодено за луксозна жилищна сграда, работниците открили под дървения под в задната част на къщата импровизирано гробище. В него намерили скелетни останки, набързо нахвърляни и заровени под земята. Смята се, че това е било личното гробище на мадам Лалори. Откриването на останките отговаря на един въпрос, но веднага създава друг. Загадката за това защо някои от робите на Лалори сякаш просто изчезвали най-накрая била разрешена… но остава въпросът колко ли още жертви може би е погубила жестоката господарка на най-прочутата къща в Ню Орлиънс.

User Avatar

Антъни Джон Харди – високоинтелигентен, но умствено нестабилен британски механоинженер, примамвал млади жени в дома си, където ги убивал, разчленявал телата им и ги изхвърлял в реката или в кофи за боклук, опаковани в найлонови торби. Некрофилията е само едно от многото му умствени разстройства и той запазвал части от телата на жертвите си като трофеи. С увеличаването на броя на труповете, открити в Камдън, Харди се сдобива с прякора „Камдънския изкормвач“.


Река от кръв


На 17 декември 2000 година един човек, разхождащ се край река Темза в Западен Лондон, забелязал нещо необичайно да се носи във водата. Приближавайки се, осъзнал че предметът е горната част от тялото на жена, отрязано в кръста.


Полицията незабавно пристигнала на мястото и останките на жената били извадени от реката. Впоследствие съдебните лекари предположили, че тя е била във водата две седмици и вероятно е била посечена с остър интструмент, подобен на меч. Жената носела два ясни отличителни белега, по които полицията се надявала да я разпознае – татуировка и изкривен кучешки зъб.


Зоуи Лоиз Паркър

Зоуи Лоиз Паркър



Родителите на жертвата се появили не след дълго, когато видели снимки на татуировката във вестниците. Младата жена била идентифицирана като Зоуи Лоиз Паркър (24 г.), която работела като проститутка в района на Фелтъм и Хаунслоу. Нейната майка я описва като любяща, грижовна дъщеря, която страдала от разстройство в ученето. Семейството било опустошено от загубата и помолило чрез медиите за всякаква информация, засягаща дъщеря им или нейното убийство.


Полицията се надявала да намери убиеца преди да удари отново. Но нямали нито солидни следи, нито заподозрени. След по-малко от два месеца друго страховито престъпление шокирало обществото.


В края на февруари същата година три 10-годишни момчета, ловящи риба в Риджънтс Канал в Камдън, издърпали някаква торба от мътната вода. При отварянето й момчетата се смразили от гледката – части от човешко тяло. Извикали полицията и претърсването на района започнало незабавно.


Разследващите намерили на дъното на канала шест торби, съдържащи най-различни човешки части, опаковани в пликове за боклук. Но все още липсвали всички части от тялото на жената. Властите предполагали, че остатъкът от трупа й е все още в канала или убиецът го е запазил като трофей.


Пола Фийлдс

Пола Фийлдс



Жената била идентифицирана като Пола Фийлдс (31 г.) от Ливърпул, която живеела в района на Хайбъри Гроув от две години. Тя имала две деца и работела като проститутка, за да си купува наркотици. Пола била видяна за последно да се качва в някаква червена кола на 13 декември. Аутопсията установила, че тялото й най-вероятно е било разчленено с ножовка.


Първоначално в страховитото убийство бил заподозрян бившият приятел на Пола, който имал доста богато криминално досие. Но в крайна сметка полицията го освободила от подозрения.


През декември 2002 година в района на Камдън се случила цяла серия от също толкова ужасяващи убийства. Макар в началото полицията да отричала връзка между новите жертви и убийствата на Зоуи и Пола, впоследствие възникнали подозрения, че те са дело на един и същи човек. Приликите между случаите били твърде много, за да бъдат пренебрегвани. До януари 2003 година полицията вече имала нов заподозрян в ареста – 51-годишният безработен механоинженер Антъни Харди. Неговите зловещи занимания му спечелват псевдонима „Изкормвача от Камдън“.


Антъни Харди


Антъни Джон Харди

Антъни Джон Харди



Антъни Джон Харди е роден през 1951 година в Бъртън он Трент в Стафордшир, а баща му е миньор. Още от малък мечтаел да се спаси от лайфстайла на работническата класа, в която бил отгледан. Работел здраво в училище и завършил с отлични оценки. След гимназията бил приет в колежа Империъл в Лондон, за да изучава инженерство.


В средата на 70-те години Харди се запознал и оженил за колежката си от университета Джудит Дуайт. Двамата се преместили в австралийска Тазмания, където отгледали две момчета и две момичета. Семейното им щастие обаче било помрачено в 1982 година, когато Харди започнал да проявява симптоми на умствено заболяване.


През същата година той се опитал да убие Джудит, като я ударил по главата с бутилка и после се опитал да я удави във ваната. Тя не повдигнала обвинения срещу него и след инцидента той постъпил доброволно в психиатрична клиника в Куинсланд. Останал там няколко седмици преди да се завърне във Великобритания.


Двамата с Джудит се развели през 1986 година. Тя получила попечителство над децата и също се преместила в родината, за да започне нов живот. Скоро след завръщането си у дома Харди започнал да следи Джудит, което я принудило да издейства ограничителна заповед срещу него. Бившият й съпруг не се стреснал от това и няколко пъти нарушил ограничението, което довело до временното му задържане.


След освобождаването си Харди потърсил психиатрична помощ в специализирани клиники. Поставили му диагноза периферна невропатия, разстройство, което често причинява депресия. Освен това бил диагностициран с маниакална депресия и му предписали лекарства за облекчаване на симптомите.


В началото и средата на 90-те години Харди останал без покрив над главата и се подслонявал из най-различни мотели из целия град. Междувременно започнал да злоупотребява с лекарства и алкохол, което още повече засилило психологическите му проблеми. Забъркал се в неприятности със закона още няколко пъти и прекарал кратко време в затвора.


През 1998 година Харди бил арестуван за изнасилване на проститутка, но впоследствие жертвата свалила обвиненията. Той бил разследван за още три изнасилвания, но нямало достатъчно доказателства, за да го изправят пред съда. Все пак го посъветвали да потърси психиатрична помощ, от която той се възползвал в една местна болница. След време го изписали с препоръката да продължава да посещава специалист.


Общинското жилище на Харди

Общинското жилище на Харди



През 2000 година Харди се преместил в едностаен общински апартамент на улица „Роял Колидж“ в Камдън. Новото му жилище се намирало в непосредствена близост до Кингс Крос, район често посещаван от проститутките. Харди бил избрал мястото точно поради тази причина. Кварталът щял да се превърне в негова ловна територията.


През януари 2002 година той попаднал в полезрението на полицията за пореден път, когато бил хванат да сипва акумулаторна киселина в пощата на един съсед. Горе-долу по същото време друг загрижен съсед казал на полицията, че нещо странно се случва в апартамента на Харди. Този сигнал довел до зловеща находка.


Полицията пристигнала в жилището на Харди и заварила вратата на спалнята му заключена. Когато разбили вратата, открили вътре на леглото му труп на гола млада жена. Жертвата имала порязвания по главата, следи от ухапвания и охлузвания, които подсказвали че вероятно е била убита. Въпреки това патолозите заявили, че жената е починала от сърдечен удар.


По-късно жертвата била идентифицирана като Сали Роуз Уайт (38 г.), проститутка от района на Кингс Крос, пристрастена към наркотиците. Сали страдала от мозъчно увреждане и поведенчески проблеми, причинени от травма на гръбначния мозък при раждането й.  Вярва се, че нейното състояние, което се било влошило с възрастта и поради липсата на лечение, в комбинация с приема на наркотици е довело до сърдечния й удар. Но естествената смърт на Сали щяла да бъде поставена под въпрос по-късно, когато в апартамента на Харди били открити останките на още няколко жени.


Убийства в кофите


Полицаите претърсват кофите за боклук

Полицаите претърсват кофите за боклук



На 30 декември 2002 година един бездомник, ровещ по кофите за храна, се натъкнал на ужасяваща находка. В една от торбите за боклук намерил човешки останки, сред които и няколко отрязани парчета от два крака. Клошарят взел останките със себе си и ги отнесъл в близката болница, откъдето извикали полицията.


При пристигането си на местопрестъплението следователите моментално оградили района около кофите за боклук, разположени зад един пъб на улица „Роял Колидж“. Полицаите претърсили контейнера и намерили още осем торби, пълни с най-различни човешки части. В една друга кофа, на около 100 метра от първоначалната находка, открили торс на млада жена.


Човешките останки били отнесени в моргата „Сейнт Панкрас“, за да бъдат прегледани от патолозите. Трудно било да се определи причината за смъртта, тъй като главите и ръцете на жертвите все още липсвали. Все пак патолозите успели да установят, че останките принадлежат на две различни жени, които са били убити около коледните празници. Извършени били и ДНК тестове с надеждата, че ще помогнат в установяването на самоличността на жените.


Според „Дейли Мейл“ кървава диря отвела полицията до апартамента на Харди, намиращ се съвсем на близо. Властите незабавно се сдобили със заповед за обиск и претърсили приземното му жилище, където открили голямо количество уличаващи доказателства. По времето на обиска от Харди нямало и следа.


Полицаите открили в апартамента му ножовка с човешка кожа полепнала по острието. Намерен бил и електрически трион, навсякъде били разхвърляни порнографски списания, женска обувка с висок ток красяла перваза на прозореца, в банята имало кръв, а на една маса лежали дяволска маска и бележка „Сали Уайт Почивай в мир“. Но най-уличаващото доказателство, открито в жилището на Харди, бил един женски торс, увит в торби за боклук.


Харди, заснет от болничната камера

Харди, заснет от болничната камера



След зловещата находка властите предприели мащабно издирване, за да намерят Харди, който липсвал от няколко дни. Подозирало се, че е напуснал града. Но една камера за наблюдение го заснела на 1 януари, когато отишъл в болницата, за да си вземе лекарството за диабет. Той бил обръснал брадата си в опит да промени външния си вид.


Властите разговаряли с болничния персонал и научили, че Харди е прекарал в болницата четири часа. Според медиците той бил пиян, тъй като миришел на алкохол. Харди си тръгнал без да получи лекарството си.


Скоро след коледните празници Харди бил забелязан с 24-годишната Кели Ан Никол. Нейното семейство и полицията се притеснявали за безопасността й, страхувайки се, че може да е станала поредната му жертва. Но техните опасения се оказали напразни, когато тя се свързала с родителите си и им казала че е добре. Макар да се била виждала с Харди, който многократно се опитвал да я примами в апартамента си, Кели не се оставила да бъда убедена. Това най-вероятно спасило живота й.


На 2 януари един гражданин се свързал с полицията след като забелязал Харди в детската болница на улица „Грейт Ормонд“ в централен Лондон. Полицията се впуснала към мястото и открила Харди в района. Той незабавно бил арестуван и откаран в ареста на близкия полицейски участък. Там щял да разкрие пълната картина на своите престъпления.


Елизабет Валад и Бриджит Маккленан


Елизабет Валад

Елизабет Валад



Скоро след задържането на Харди следователите успели да идентифицират две от жертвите, чиито останки били открити в дома му и в кофата за боклук. Това били Елизабет Валад (29 г.) от Лондон и Бриджит Маккленан (34 г.) от Камдън. Оказало се, че двете жени имат много общо помежду си.


Елизабет била непокорна жена и животът й излязъл от релси още в пубертета. Родена в Нотингам през 1972-а, тя била единственото дете на иранския професор Хасан Валад и неговата британска съпруга Джаки. Двамата живяли известно време в САЩ, но бракът им приключил, когато Джаки решила да се върне обратно в Нотингам с дъщеря си. Тогава Елизабет била на около една годинка.


Джаки разказва, че дъщеря й е била много трудно дете и се забъркала с лоша компания като тинейджър. Елизабет напуснала училище на 16 години и се преместила да живее сама в Лондон. Оттогава двете рядко контактували.


На 18 години Елизабет заживяла с един мъж, от когото по-късно родила дъщеря. Тримата живяли заедно известно време, но Елизабет напуснала новото си семейство за да търси различен лайфстайл.


Първоначално тя работила в един салон за масажи, където се запознала с женен милионер, който я уредил със скъп апартамент и й подарявал луксозни подаръци. След известно време връзката им приключила. Тя започнала да пуши крек и се върнала към проституцията, за да може да си го купува. Нейната пристрастеност в крайна сметка я довела до смъртта й. Харди се възползвал от слабостите на жертвите си, като ги примамвал в апартамента си, обещавайки им пари или наркотици.


Торсът на Елизабет бил намерен в жилището на Харди, а краката й били открити от бездомника в кофата за боклук. Първоначално идентифицирането й било затруднено, защото главата и ръцете й никога не били открити. Самоличността й била установена с помощта на серийния номер от гръдните й импланти.


Бриджит Маккленан

Бриджит Маккленан



Самоличността на Бриджит Маккленан била установена на 6 януари, по време на кратко изслушване в съда в Хендон, където Харди бил обвинен в убийствата. Бриджит, чийто торс и други части от тялото били открити в кофи за боклук, била идентифицирана чрез ДНК тестове. Подобно на Елизабет, главата и ръцете й така и не били открити.


Родом от Нова Зеландия и майка на две момчета, Бриджит работела като проститутка в Камдън. Парите, които изкарвала, продавайки тялото си, отивали най-вече за наркотици. Харди бил един от нейните клиенти. Той успял да я подмами в апартамента си горе-долу по същото време по което убил и Елизабет – около 30 декември 2002 година.


Убийствата на Елизабет и Бриджит довели до преразглеждане на естествената смърт на Сали Уайтс. Смятало се, че Харди я е убил и е извадил късмет, когато патологът погрешно е приписал смъртта й на сърдечен удар. Но в крайна сметка било установено, че Сали наистина е починала от естествена смърт, свързана с нейното хронично сърдечно заболяване. Това становище щяло да бъде опровергано от самия Харди по време на процеса му.


Процеси и признания


Антъни Джон Харди

Антъни Джон Харди



Процесът на Харди започнал в съда „Олд Бейли“ през ноември 2003 година. Още в началото на делото той направил стряскащо признание. Не само че пледирал за виновен в убийствата на Елизабет и Бриджит, но признал и за убийството на Сали Уайт, за която се смятало, че е умряла от естествена смърт. Преди това той отричал да има нещо общо със смъртта на жените. Неговото признание поставило под съмнение заключенията на патолозите и техните показания като свидетели.


По време на процеса се разкрило как всяка от жените е срещнала зловещата си смърт. Харди подмамвал проститутките в дома си, обещавайки им пари. След това ги подлагал на екстремен секс и накрая ги удушавал.


Харди бил обсебен от порнографията некрофил, който постигал сексуално удовлетворение, като поставял голите тела на своите мъртви жертви в най-различни пози и правел снимки на труповете им. Смята се, че неговият основен мотив за извършване на убийствата всъщност е било точно желанието му да ги фотографира. В момента, когато полицията намира Сали Уайт, Харди вероятно е подготвял тялото й за снимки. Тя също сигурно щяла да свърши в кофа за боклук, ако властите не били прекъснали зловещите му занимания.


Харди бил направил около 44 фотографии на Елизабет и Бриджит, за които се предполага че бил изпратил на свой приятел. Впоследствие тези снимки били предадени на полицията. Една от мъртвешките снимки изобразява Елизабет лежаща на леглото с дяволска маска на лицето си и безбойлна шапка, които полицията намира по-късно в жилището му по време на обиска.


Когато Харди приключел с жертвите си, той използвал ножовка, за да нареже телата им във ваната си. В банята били открити следи от кръвта на жертвите. Съседите на Харди разказали, че са чували звук от трион във всички часове на деня.


На 25 ноември 2003 година Харди получил три доживотни присъди.


Провал на Системата


Антъни Джон Харди

Антъни Джон Харди



През януари 2002 година след откриването на тялото на Сали Уайт и ареста на Харди за това че бил налял акумулаторна киселина в пощенската кутия на съседа си, той бил затворен в крилото за душевно болни в болницата в Мъсуел, за да му бъде направена оценка на психическото състояние. Докато го преглеждали, Харди се забавлявал да лъже психиатрите. Негов приятел разказва, че Харди се смятал за по-умен от тях. Но експертите по умствено здраве прозрели номерата му.


Въпреки усилията на Харди да ги направи на глупаци, психиатрите установили, че той представлява риск за обществото, и особено за жените. Доктор Алан Стюарт-Рийд предупредил, че неговото поведение се характеризира с импулсивност, липса на предумисъл за последствията от действията му, крайна безотговорност, неспособност да се учи от опита си и липса на съпричастност към чувствата на околните. Освен това Стюарт-Рийд казал, че, ако бъде върнат в обществото, има доста голям шанс да престъпи отново правилата и да причини други сериозни физически и психически вреди.


Въпреки многократните предупреждения от страна на здравните експерти, Харди бил освободен през ноември същата година. Комисия, съставена от трима здравни инспектори, взела това решение след като преценили, че Харди не представлява почти никаква заплаха за обществото. Тяхното решение се основавало най-вече на докладите на психиатри, които смятали, че той представлява нисък или среден риск. Комисията пропуснала да прочете докладите на психиатрите, които предупреждавали за потенциално опасното поведение на Харди. Това се оказало фатална грешка.


Говорител на Обединението за умствено здраве потвърдил пред медиите, че Харди е бил под наблюдение през коледните празници, но то е било доста ограничено. Според медиите неговите здравни надзорници са били толкова уплашени от поведението му, че са отказвали да остават насаме с него и са предпочитали срещите им да стават в кафенета. Страховете им би трябвало да вдигнат достатъчно тревога за неговата умствена стабилност, но нищо не било направено по въпроса и Харди бил освободен отново да броди по улиците.


След задържането на Харди за убийствата се провело разследване с цел да се установи защо е бил освободен, щом е представлявал такава опасност за обществото. Мнозина настоявали, че тримата здравни инспектори от комисията трябва да бъдат освободени от постовете си. Но, според други, комисията не би могла да бъде обвинена, че е станала жертва на манипулативното поведение на Харди. Факт е, че ако Харди бил задържан в болницата, Елизабет и Бриджит щяха вероятно все още да са живи днес.


Връзки


Все още не е ясно дали Харди е виновен за убийствата на Зоуи Паркър и Пола Фийлдс, но полицията продължава да вярва, че случаите са свързани. Освен това се смята, че той е отговорен за поне още 5-6 случая в този район, които носят прилики с онези за които е осъден. За съжаление няма достатъчно доказателства срещу него.


В действителност само няколко жени, пресекли смъртоносния път на Харди, оцеляват за да разкажат за него. Единствените две изключения, познати на полицията, са Кели Ан Никол и Франсиз Мейхю (25 г.). Техните истории хвърлят малко светлина върху начина по който Харди е примамвал жертвите си към смъртта им.


През декември 2002 година, преди намирането на телата в кофите за боклук, Франсиз получила телефонно обаждане от Харди, който й казал, че е намерил загубената й дамска чанта. Той й дал адреса си и я поканил да го посети в апартамента му, за да си я прибере. Мейхю не се чувствала удобно да отиде сама в жилището на непознат и се обадила в полицията за съвет как да постъпи.


Полицаите я уверили, че едва ли има някаква опасност да отиде сама, но би било в неин интерес да сподели с някого къде отива. Все още неспокойна, Франсиз помолила своята хазяйка да я придружи. Това решение вероятно спасило живота й.


Черните кръстове в жилището на Харди

Черните кръстове в жилището на Харди



Когато пристигнали в жилището на Харди, Франсиз оставила хазяйката да я чака в колата и се качила да си вземе чантата. Харди отворил вратата и неговото необичайно държание и чудатият декор на дома му незабавно й направили неприятно впечатление. Впоследствие Франсиз споделила с медиите, че първото й впечатление било за крайно непривлекателен мъж, облечен в ужасен анцуг, смъкнат твърде ниско на кръста му. Освен това забелязала, че стените на жилището му са украсени с многобройни черни кръстове и странни картини на човешката анатомия.


Харди се опитал да я прилъже вътре, но тя отказала. Той даже казал на Франсиз, че ако не влезе, няма да й даде чантата. Изплашена от странното му поведение, Франсиз казала на Харди да задържи чантата и тръгнала обратно към колата. Раздразнен от отказа й да влезе в дома му, той я замерил с чантата. След три дни Франсиз получила писма и коледни картички от него, които я накарали да се обади в полицията.


Кели Никол

Кели Никол



Скоро след това Франсиз заминала на почивка. Когато се върнала, разбрала за убийствата на Харди. Тя казала за медиите, че ако той я бил нападнал и завлякъл в жилището си, вероятно и нея щели да намерят нарязана на малки парчета.


Кели Никол е друга потенциална жертва, която се измъква на косъм от смъртоносната ярост на Харди през декември 2002 година. Той многократно се опитал да убеди Никол да го придружи в апартамента му. Но нейните инстинкти я предупредили да не го прави. Ако Кели го беше последвала, сигурно и тя щеше да стане негова жертва. Факт е, че никой, освен Харди, не знае защо е правил тези неща. Той все още пази много тайни, които предстоят да бъдат разкрити.

Визитна картичка

Име:"Криминални досиета"

Създаден: неделя, 20 юни 2010

Членове: 17

Описание: известни престъпници,серийни убийци,психопати,садисти,канибали,изнасилвачи...

Модератор(и): ﱢﱟﱞﱡ۩ﱡﱞﱟﱢhekataﱢﱟﱞﱡ۩ﱡﱞﱟﱢ, ГЕНЕРАЛ БАУ-У

Галерия
Членове