Бис.БГ

по темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук
User Avatar
Душата ми- врата без ключ-
готова е по всяко време
добрия гост, макар и чужд,
макар и нощем, да приеме.
Тя като къщичка сред кър
го чака и ще му отвори,
щом разбере, че е добър,
и щом на ниския прозорец
потропа лекичко едва.
И без да тропне,само с устни
да и прошепне онова,
вълшебното, тя ще го пусне.
Добър ли е...Но ако лош
човек на прага и застане,
да думка цял ден , цяла нощ,
той все там,вън, ще си остане.
Да я изкърти , ако ще!
Познаваща крадци изкусни,
вратата ще се заяде
и мъртва няма да го пусне!
Приятел буен,враг ли ти ,
не знам какъв си,но повтарям :
знай, незлючени врати
най- мъчно всъщност се отварят!
Дамян Дамянов
User Avatar

Ако си изгрев, ще те имам
с гласа на първите петли,
които от съня ми взимат,
за да ти кажат: "Остани..."

Ако си утро, ще те имам
със слънчева протяжка, знам.
С усмивката си несравнима,
аз обичта си ще ти дам...

Ако си ден, тогава нека
усещам те във всеки лист,
в потръпващи от страст дървета,
от порива кристално чист...

Ако си залез, ще те имам
в прегръдката на хоризонта,
от твойта нежност ще си взема -
да станеш моята икона...

Ако си вечер, аз ще бъда
завит във твоите звезди...
Ще чакам утрото загърнат,
с гласа на първите петли...

автор Валентин Йорданов
User Avatar

Ще мълча!
И така – докато онемея,
или пък се изгубя съвсем.
Себе си ще убия, уви, не и Нея...
Тази другата, дето е в мен.
Ще мълча!
И когато крещи ми се силно
аз ще бъда удавника, дето
ще се хваща за листа и с черно мастило
се подписва между редовете.
Ще мълча!
Боже, има ли някой представа
как тежат премълчаните думи?
В гърлото и в сърцето, когато засядат,
сякаш там се забиват куршуми...
Но мълча...
Трупам думите ден подир ден...
И на Господ за прошка се моля.
По-добре е така - да боли само мен!
Няма никога да проговоря!...

автор Nostalgia - поезия
User Avatar

Между вчера и днес има път,
който мери цената на времето.
Сякаш някой претегля света –
кой е дал, колко има да взема…

Колко дълго, със будни очи,
са осъмвали нощите тъмни…
И защо от надежди боли
и нагарчат сълзите на съмване…

Днес съм жадна… А утре, дали,
ако някой нащърбено срича
мойто вчера по нови звезди,
ще съм тази, която обича

твойта дива, различна тъга?!...
И… безмълвно мечтае безкрая…
А когато си тръгва нощта,
как без теб да осъмва не знае…

Между вчера и днес има свят,
в който с теб сме до болка различни.
Там денят страстно търси нощта
и с напукани устни обича

всеки миг, запечатал греха…
Между вчера и днес има време,
от което без страх и тъга
мога своето утре да взема…

автор Йорданка Господинова
User Avatar

Питка (препечен подарък за рожден ден)

Камелия Кондова

Все по-предпазливо белязвам нещата със име...
Нека не е любов, нека е... нещо по-важно.
Днес ми е есенен... прекрачва с тъга към зимата...
(Боли ме тъгата му - сякаш, че аз съм го раждала)
Днес се усмихва с небрежното ъгълче в устните.
Същото ъгълче, в което се скрива сърцето ми,
когато животът започне да дрънка изкуствено
за красотата на маса с пияни естети...
Нека не е любов, нека е нещо единствено -
дума, която пред никой не съм изричала...
Но са предатели думите - били са и шепот и писък...
С какво да му кажа, че наистина го обичам?!
Блъскам тестото с гнева на жени от фолклора.
С техните сенки набъбва и лунната пита.
Ще нахраня стомаси... ще пораснат стомасите в хора.
Пълна маса с човеци - и той ще ги види в очите ми...
Нека не е любов, нека е нещо брашняно...
бели пряспи от черната блуза откъртени...
Чак тогава единственото и неживяното
ще си намери думата. И ще се казва Безсмъртие.
User Avatar

Минута като нож

Пред тебе колко пряма бях?
Дори не ти отключих да ме видиш...
Разказвах факти, роних смях,
но оня миг за истина, той си отиде...
Коя ли истина от всичките накуп
безумно закъсняла днес да кажа?
Че искам време с теб, сега и тук?
Че искам за страха да се накажа?
Че можеше в минута като нож,
изострено болезнена и нежна,
да спра да мисля, че си луд и лош,
че можеше и да не умъртвя копнежа?
Че уловила в шепите порой звезди,
мечтаех си до теб да дишам будна,
че исках да прошепна "само ти",
а плачейки наум, убивах чудото?
Че с миналото цяло в своя сак
заминах си самотна, горда,чужда,
излъгала през сълзи някак си
душата си, че ти не си й нужен.
User Avatar

Обичам те…

Обичам те. Надявам се, ти – мене.
Но – вжеглени във общия хомот,
да си го кажем просто няма време…
…И си отива нашият живот.
Във делници, в неща и грижи сиви,
във прози, в труд, и грапав, и суров,
безмислен, смислен – просто си отива.
Във всичко друго, само не в любов.
Между две скуки, между два етажа…
И ако някога се изтърва
„обичам те“ срамливо да ти кажа,
повярвай, не е истина това.
„Обичам те“ е просто малко. Много,
безкрайно те обичам! Но защо
да ти го казвам? Нужно ли е? То го
живеем двама. В двама ни е то.
В душите ни, в децата ни, във всичко.
И в общия ни път трънлив, не нов.
Обичам те. Но що са трите срички
пред нас – безкрайносричната любов.

Дамян Дамянов
User Avatar

МАЛКАТА ГОСПОЖИЦА

Ти, моя малка госпожице… С гривничка на ръката.
С татуировка на рамото и диадема в косата

Моя капризна внучка… Мое голямо бебе…
Почнаха да се обръщат разни момчета след тебе.

Ах, ще им счупя главите! Адски досадни тийнейджъри.
По-добре да се прибираме… Пусни си „Звездните рейнджъри”.

Или чети „Хари Потър”… Или си пей с караоке.
Ти този свят не познаваш… Колко голям и жесток е.

Страх ме е… И си признавам… А пък е тъпо… Не мога.
Кражби… Палежи… Насилия… Зверства… Убийства… И дрога…

Виждам стоиш пред лаптопа…Всичко във гугъла има.
Ти, моя малка госпожице… Моя любима рима…

Не ми обръщай внимание… Май, че съм се улисал.
Стар и ревнив съм навярно… Няма никакъв смисъл.

Толкова време пред тебе… Моето вече къде го…
Искам да си щастлива… Чуваш ли…Някой ден... С Него…

Аз няма никак да страдам… И няма да Му завидя.
Просто мен ще ме няма… И няма как да ви видя.

Недялко Йорданов.
User Avatar

СЛЕД ТОЛКОВА ГОДИНИ ВЕЧЕ…

Кажи обичаш ли ме още? Кажи, обичаш ли ме още?
След толкова години вече… Еднакви дни… Еднакви нощи…
И стар… и грозен… и объркан… И нямащ време, нямащ време…
Кажи, обичаш ли ме още… Кажи ми, дявол да го вземе.

Недей мълча… Не се преструвай, че ти е все едно отдавна.
Ах, битката ни бе жестока, но точно затова пък славна.
Две кучета… И остри зъби… И пак съвместно съществуват.
И не разбираш в крайна сметка ръмжат ли или се целуват.

Кажи обичаш ли ме още? Дори да кажеш „не” – кажи го.
И напиши го, размножи го на ксерокс или със индиго.
Раздай го на света, пръсни го от самолет като реклама
как имало любов, която сега я няма… няма… няма…

Но има… има… има… знам го. И ти го знаеш безусловно.
Тя съществува нелегално, прикрито, тайно и съдбовно…
Натаралежена, сърдита… как искам аз да я погаля…
Но тя като бодлива топка по стръмнината се търкаля.

И тъй… Аз още те обичам…Ще ти го кажа някой ден, но …
Дали пък точно днес, например, да ти го кажа непременно.
А в други ден да те попитам , тъй както те попитах снощи:
Кажи, обичаш ли ме още? Обичаш ли ме още… Още…

Недялко Йорданов