Бис.БГ

по темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук
User Avatar

ПРИТЧА ЗА РАЗСТОЯНИЕТО МЕЖДУ СЪРЦАТА

автор: Алисакатегория: Мъдрост
Един ден Учителят задал въпрос на своите ученици:

- Защо мислите, че когато хората се скарат, започват да си крещят?

- Защото се ядосват и излизат „извън нерви"... – отговорил един ученик.

- Но защо крещят толкова високо, след като се намират близо един до друг. – продължил Учителят – Дори и да си ядосан, не можеш ли да говориш по-кротко и тихо?

Учениците започнали да дават най-различни отговори, но нито един от тях не се харесал на Учителя. И накрая той им обяснил нещата по следния начин:

- Когато хората се карат и са озлобени един към друг, техните сърца се отдалечават. И за да преодолеят това разстояние и да се чуват помежду си, им се налага да крещят. Колкото по-голям е спорът им, толкова по-силно крещят.

А забелязали ли сте какво се случва, когато хората са влюбени? Тогава е точно обратно, те си говорят тихо и нежно. Защото сърцата им са много близо едно до друго – разстоянието е съвсем мъничко.

Какво става, когато са още по-влюбени? – продължил Учителят. – Тогава не говорят, а само си шепнат... Любовта им става още по-силна, а сърцата им – още по-близо. И накрая, даже и шепотът им става излишен. Просто се гледат в очите и се разбират без думи.

Затова, когато спорите или се карате с някого, особено с близък човек, не позволявайте вашите сърца да се отдалечават едно от друго, не казвайте тежки думи, които още повече увеличават пропастта между вас. Защото може да дойде ден, когато разстоянието е станало толкова огромно, че никой от вас вече не може да намери пътя обратно.
User Avatar
ПРИТЧА ЗА ОТРОВНИЯ ЧАЙ

автор: Алисакатегория: Мъдрост
Живяла някога в едно село млада девойка. Омъжила се и отишла да живее в дома на своя съпруг. Но младата снаха никак не се погаждала със свекърва си. Непрекъснато имали раздори и караници, тъй като възрастната жена все я поучавала и често й правела забележки. Момичето пък не й оставало длъжно и така отношенията между двете ставали все по-тягостни и непоносими.

Един ден младата невеста решила, че не може повече да продължава така. Отишла в края на селото, където живеел стар знахар.

- Какво те е води при мен, момиче? - попитал старецът.

- Вече не мога да живея със свекърва ми. Знам, че имаш билки и треви за всякакви случаи. Дай ми някаква отвара, с която да я отровя.

- Върху смъртта ли искаш да градиш щастието си, детето ми? Не е хубаво това, дето си намислила... Но добре. Ето какво ще направим. Ще ти дам една отвара, която ще свърши работа, но ще отнеме известно време. Всяка сутрин ще даваш от нея на свекърва си. Само че трябва да изпълниш още нещо.

- Каквото кажеш, ще го сторя. Само и само да свърши тая мъка.

- Нашето село е малко и бързо ще се разчуе, че е станало нещо с жената. И много лесно ще те заподозрат, особено след като се знае, че не се разбирате. Затова се опитай да промениш своето отношение към свекърва си. Бъди по-приветлива с нея, усмихвай й се по-често и се опитай да изпълняваш това, което тя иска от теб. Не се тревожи. Няма да е прекалено дълго.

Така и направила младата невеста. Още на другата сутрин станала рано, изчистила къщата, запалила печката, приготвила закуска и когато възрастната женала станала, я посрещнала гальовно с думите: „Добро утро, мамо! Направила съм ти топъл чай." И й поднесла от отровната отвара. Така минавали ден след ден. Всяка сутрин девойката посрещала свекърва си по същия начин, а през деня била приветлива и изпълнявала всичките й изисквания. Малко по малко и свекървата отворила сърцето за момичето. Започнала да я обгръща с любов и нежност. Двете неусетно започнали да се държат като майка и дъщеря.

И един ден, снахата, която отдавна спряла да поднася отровния чай на свекърва си, отишла отново при стария знахар и се хвърлила в краката му:

- Моля те, умолявам те, помогни ми! Дай ми противоотрова за моята свекърва. Тя ми е като майка... Не искам да умре!

- Успокой се, миличка моя... Отварата, която ти дадох и която ти поднасяше на свекърва си всяка сутрин, беше от ароматни лековити билки. В тях нямаше отрова. Отровата беше в твоето сърце, но ти успя да се избавиш от нея. Не беше толкова трудно, нали?
User Avatar
морската-звезда
Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.

Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:

- Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

- Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!
User Avatar
просто-да-се-замислиш...
Най-добрият ми приятел отвори чекмеджето на скрина на своята съпруга и извади оттам едно опаковано в копринена хартия пакетче. Това не беше просто само пакетче, а едно пакетче с бельо в него. Той захвърли хартията и наблюдаваше с тъга коприната и дантелите. "Това аз й го купих, когато бяхме за първи път в Ню Йорк. От тогава са изминали сигурно 8-9 години. Тя никога не го облече. Искаше да го запази за някакъв особен повод. И сега, аз мисля, че това е точният момент".Той се приближи към леглото и постави бельото до другите неща, които щяха да бъдат взети от погребалната агенция. Неговата съпруга беше починала.
Когато той се обърна към мен, ми каза: “Никога нищо не прибирай за някакъв особен случай. Всеки ден, в който живееш е един особен повод".
Аз винаги си спомням тези думи. Те промениха моя живот.
Днес аз чета повече от по-рано и чистя по малко.
Аз сядам на моята тераса и се наслаждавам на природата без да обръщам внимание на треволяците в градината ми.
Аз прекарвам повече време с моето семейство и с моите приятели и по-малко работя.
Аз разбрах, че животът е една сбирка от опит, който трябва високо да се цени.
От сега нататък нищо повече не прибирам и не пазя. Употребявам всекидневно моите кристални чаши. Ако имам желание дори обличам новото си яке до супермаркета. Употребявам също така и любимите си парфюми, щом имам желание за това.
Фрази, като напр. “Един ден"..... или “На някой от следващите дни...." вече не съществуват за мен и съм ги изхвърлил от моя речник.
Ако си струва, искам да видя нещата тук и сега, да ги чуя, да ги направя.
Не съм съвсем сигурен какво би направила жената на моя приятел, ако тя знаеше, че утре няма да я има вече: едно утре, което ние всички доста лекомислено очакваме.
Аз мисля, че тя би звъннала по телефона на своето семейство и на някои близки приятели. Може би аз също бих позвънил на някои стари приятели за да се сдобря с тях и да се извиня за някои стари пререкания. Мисълта, че тя би поискала да отиде още веднъж да яде по китайски /нейната любима кухня/, ми харесва особено много.
Това са тези малки неизвършени неща, които много биха ме смутили, ако знаех, че моите дни са преброени.
Бих се изнервил също така, ако не бях се видял с определени приятели, с които бих искал да се свържа в “някой от следващите дни".
Бих се изнервил също така ако установях, че не съм написал онези писма, които исках да напиша “в някой от следващите дни".
Бих бил изнервен, че не съм казвал често на най-близките си колко много ги обичам.
Сега вече нищо няма да пропусна, да отложа за утре или да запазя, ако това би ми донесло радост и смях в моя живот.
Аз си казвам, че всеки ден е нещо особено всеки ден, всеки час, както и всяка минута са нещо особено.
Ако си обаче много зает, да се освободиш за няколко минути и си кажеш: "някой ден...." - това утре може да продължи дълго и ти никога да не го направиш...
User Avatar
By Martina Ivanova

Какво ще стане, ако се осмелите да излезете от защитната си черупка и бъдете и живеете СЕБЕ СИ?

Всички сме единодушни в едно: “Светът е полудял”. Сякаш хората сме забравили кои са истински важните ни неща в живота, сложили сме едни трагикомични маски и се преструваме – ежедневно, вкъщи, в офиса, в магазина, в срещите си… И говорим за света като за нещо ей тм, далече от нас, различно от нас, за онези другите, на които нещо им е станало. А всъщност.. всичко това е в нас. И започва от всеки един от нас.

Ами какво, ако….

- Какво, ако днес вместо да нахлузите сърдитата маска си позволите да се усмихвате? Ей така, без причина, без цел и посока? Просто да се усмихвате – заради себе си, заради живота, заради красотата на новия ден?

- Какво, ако днес вместо строгия сиво-черен бизнес костюм се облечете цветно, лятно, в радостни и свежи цветове?

- Какво, ако направите комплимент на продавачката в магазина, метрото, будката за вестници?

- Какво, ако вместо да се ръкувате сухо и делово с приятелите си, вземете, че ги прегърнете за поздрав?

- Какво, ако вместо да гоните стрелките на часовника, забързани в мрачни мисли и планове за деня, се спрете и погледате слънцето и се заслушате в песента на птиците?

- Какво, ако прегърнете дърво и отделите миг да вдъхнете аромата на цветята?

- Какво, ако се спрете и дадете ласка, добра дума, или дори храна на някое бездомно животно, или пък човек?

- Какво, ако размените две думи като с равен с просяка, който протяга трепереща ръка към вас, вместо да го отминете с презение и съжаление?

- Какво, ако кажете открито и ясно “Обичам те” на любимите си хора?

- Какво, ако тази вечер отделите няколко часа на семейството си, вместо да отидете на поредната бизнес-вечеря?

- Какво, ако започнете деня си с фреш, вместо с кафе и цигара?

- Какво, ако покажете слабост, емоции, сълзи, радост? Какво, ако свалите маската?

- Какво, ако покажете загриженост, вместо безразличие?

- Какво, ако искрено се зарадвате за чуждия успех, вместо да завидите?

- Какво ако дадете прошка, вместо да осъждате?

- Какво, ако се вслушате и опитате да чуете, вместо да побегнете, мислейки си, че знаете?

- Какво, ако вместо да търсите липсите, забележите ползите?

- Какво, ако дадете втори шанс, вместо да затръшвате вратата?

- Какво, ако си позволите да забелязвате и да говорите за хубавите неща, които изпълват живота ви, вместо да се оплаквате от негативните?

- Какво, ако допуснете любовта да ръководи живота ви, вместо страха?

- Какво, ако се осмелите да (си) признаете и споделите с другите, че онова “смахнатото”, “духовното” ви вълнува живо и ви изпълва с плам и вдъхновение и ви дава нова гледна точка и смисъл?

Какво ще стане тогава? “Другите” ще ви осмеят? Ще ви отхвърлят? Ще ви отлюспят от обществото, от професионалната клика? Ще видите различен образ в огледалото?

Или изведнъж ще видите как светът лека полека се избавя от лудостта, излиза бавно от калната локва, отърсвайки калните пръски от гърба си, разтърквайки очи и с удивен поглед проглежда за пръв път от векове? А този целият свят се е събрал във вашите очи, вашето сърце, вашето съзнание, което ликува, откривайки красотата на живота.

Знаете ли колко много са онези, които все още стоят в калната локва, или златен кафез в техните очи. Там е удобно, топло, убедително порядъчно и правилно – просто защото “всички” са там. Там се обсъждат кризите, проблемите – належащи, ужасяващи, тежки и шокиращи новини. Там има дрязги, клюки, изневери, лъжи, страхове, измами, там хората са ужасни и светът изглежда като едно колабиращо, изтерзано добиче. Там има грешници и и съдници, закони, правосъдие, наказание и строги бизнес порядки, които поставят ясни рамки. Там светът е черно-бял, понякога за разкош даже е сивкав. Но въпреки всичко понамирисва и се усеща, че нещо не е съвсем както трябва. Поглеждайки навън, ясно се виждат “единиците луди”, които твърдят, че животът бил цветен, прекрасен, хората – чудесни, разхождат се с едни нагли усмивки, изглеждат даже щастливи?! Нещата им някак “случайно” все се подреждат и сякаш цялата световна лудост не ги засяга. Сигурно са завряли главата си в пясъка, подобно на щрауси… Сектанти!

Знаете ли колко пъти са ме питали (преди време) “Ти да не си от някоя секта?” “Кое религиозно учение изповядваш/проповядваш”? “Абе, кой ти е дилъра на дрога?” :-)

Дрогата.. е самият живот. В цялата му пъстрота, живина, радост, споделеност, чудни мигновения, мъдри мисли и златни ключета, които Вселената ти предоставя безплатно и безвъзмездно. Само да искаш да ги видиш и да се възползваш от тях. Но за да стигнеш до там, първо трябва да се осмелиш да излезеш от локвата. От златния кафез. От рамките и шаблоните. От очакванията на обществото. От изкуствено зададените порядки. Не се оглеждайте гузно и страхливо! Знаете ли, уверявам ви, че “кандидат-сектантите” са десетки, стотици, хиляди – около вас! В съседния офис, кантора, отдел, в банката, в съда, в общината, в данъчното! И също като вас се почесват и страхливо, на ушенце споделят “Ах, колко много ми хареса това, което чух, прочетох, видях”. И те са навсякъде – дори в най-строгите шаблони на матрицата, в най-стегнатите редици на закона, на системата, на уважаваните професионални гилдии. Но и те като вас страхливо се оглеждат, да не би да ги разпознаят и уличат в “сектанство”.

Ами.. какво ако точно вие сте човекът, който ще освободи целия този бент от напрежение, страх, маски и условности във вашия кръг? Какво ако осмелявайки се да изразите себе си, дадете смелост на още стотици около вас? Какво може да се обърка? Най-много да започнете най-сетне да живеете – истински щастливи, удовлетворени, смели, доволни от живота си. Най-много да се получи онова масово пробуждане и пропукване на закостенелите модели.. и побърканият свят да се вземе в ръце.

Светът се променя, еволюира. И редом с него – и цялото наше колективно съзнание. Колко още ще се съпротивлявате на промените, които напират във вас самите?

Осмелете се… Какво толкова?
User Avatar

Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
— Хайде да играем на криеница, а!?

ИНТРИГАТА повдигнала вежди:
— Криеница? Що за игра е това?

Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.

ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА заподскачала така, че успяла да убеди СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.

— Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА.

Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.

Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.

— Един милион, - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.

Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и се досетила къде се крие ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.

И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).

Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.

ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач.

И ето, от онова време, когато за първи път на земята играли на криеница, ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА я води за ръка...
User Avatar
Е
Двама пациенти, сериозно болни, лежали в една и съща стая. На единия било позволено да сяда в леглото си за по час всеки следобед, за да се оттича секретът от дробовете му. Леглото му било до единствения прозорец на стаята. Другият трябвало да лежи по гръб, без да става. Двамата си говорели с часове. За техните жени и семейства, за домовете и работата им, за казармата и за отпуските…

Този край прозореца убивал прекарания в седнало положение час, като разказвал на другия какви неща се виждат отвън. И другият започнал да живее с тези описания, когато за час всеки ден светът му бил изпъстрян и огряван от богатството на външния свят.

Прозорецът гледал към парк с красиво езерце. Патета и лебеди си играели във водата, а децата пускали в него саморъчно направени лодчици. Влюбени двойки се разхождали, хванати подръка, сред пъстрите цветя, а на хоризонта, на фона на небето, се очертавали покривите на сгради. Мъжът до прозореца описвал всичко това в най-дребни, богати детайли - и другият затварял очите си, и си представял живата, красива гледка.

Един топъл следобед мъжът край прозореца описал парад, който минавал отвънка. Другият не можел да чуе оркестъра - но сякаш го виждал, вътре в ума си, съживен от описанието на човека край прозореца.

Минавали дни и седмици. Една сутрин, когато сестрата пристигнала, открила, че човекът край прозореца е починал тази нощ в съня си. Натъжила се и повикала санитарите да отнесат тялото.

Другият мъж едва дочакал подходящ момент и помолил да го преместят до прозореца. Сестрата с удоволствие го направила, настанила го удобно, и си излязла. Бавно, сред силни болки, той внимателно се надигнал на лакът, за да може да види за пръв път със собствените си очи чудесния свят отвън. И погледът му срещнал… голата стена на отсрещна сграда.

Човекът попитал сестрата какво може да е накарало починалия му съсед по стая да разказва, че през този прозорец се виждат толкова прекрасни неща. Сестрата му отговорила, че човекът е бил сляп, и не е виждал стената отсреща:

- Може би просто е искал да ви окуражи…

Епилог: Огромно щастие е да правиш другите щастливи, независимо от страданието си. Споделената тъга е половин тъга, но споделената радост е двойна радост. Искаш ли да се почувстваш богат, просто преброй всичко, което имаш, и което не може да се купи с пари. Всеки ден е неописуемо богатство - и често го разбираме прекалено късно.
(от нета)
User Avatar
2
Един светец веднъж попитал учениците си: "Защо хората си крещят едни на други, когато са разстроени?" Учениците му помислили известно време и един от тях казал: "Защото губим спокойствието си, затова викаме."

Светецът отговорил: "Да, но защо е нужно да крещим, когато другият е точно до нас? Защо не е възможно да говорим с мек глас, кoгато сме ядосани?"

Учениците дали няколко различни отговора, но те не задоволили светецът. Накрая той им обяснил:



"Когато двама души са ядосани един на друг, техните сърца са много далече едно от друго. За да покрият разстоянието те трябва да крещят, за да се чуят един друг. Колкото по-ядосани са, толкова по-високо трябва да крещят, за да достигнат другия край на това огромно разстояние."



След това добавил: "Когато двама души са влюбени, те си говорят тихо и нежно, защото сърцата им са много близо. Разстоянието между тях е малко, така че те могат просто да си шепнат и стават дори още по-близко в обичта си. Накрая нямат нужда дори да шепнат, просто гледат един в друг безмълвно. Толкова близо са двама души, когато се обичат."

Какво бих могъл да добавя повече? В тази поучителна история, на която се натъкнал във фейсбук, се съдържа голяма мъдрост. Остави виковете и крясъците, които разрушават близките и топлите отношения. Позволи на сърцето си да бъде дълбоко, широко и нека от него да струи любов. Любовта няма нужда от гръмогласност. Тя е толкова силна стихия, че може да ни завладее чрез шепота и дори чрез мекотата на мълчанието, стига да й позволим.

Нека с всеки ден да ставаме по-мъдри и по-добри. Нека да пазим магията на любовта – най-прекрасното и най-плодотворното чувство на земята.

Написано от Цветан Иванов
User Avatar
User Avatar


Ден първи - Германия, 15.11.1998 г.

Чувам немска реч - това е добре. Значи са ме сглобили немски инженери. Сигурно съм "BMW" или "Мерцедес". Е, айде от мен да мине - може и "Ауди". Ще си отживея като аристократ!

Ден първи - Германия, 15.11.1998 г., в края на работния ден, в края на конвейра:

Продължавам да чувам немска реч - това е добре. Но виждам надпис "Opel" на изхода на завода - това не е ...добре. Значи съм "Опел" - скапах!

Ден втори - Германия, в склада на завода на "Опел":

Само на два дена съм, а ръждата вече ме яде! Няма лъжа, няма измама - "Опел" съм!

Ден трети - На ферибота за Италия:

Отчаян съм - не само че съм "Опел", но и ме карат за продажба в Италия!

Ден четвърти - Милано, Италия:

Навсякъде чувам италианска реч. Шарнирите ми треперят от ужас, акумулаторът ми ще гръмне от напрежение - италианци ще ме карат! Едно семейство вече се спря на мен... Къш-къш-къш! Господи, дано да не запаля от първия път и да ми се размине.

Ден четвърти - Милано, Италия:

Мамка му, нали все пак съм немска машина, запалих от първия път и ме купиха! Семейство Олдани - луди, млади, с две лигави олигофренчета, които започнаха да акат, да пикат и да се боричкат по велурените ми седалки. Ех, защо Вермахта не мина и през Италия някога!?

Ден пети - Милано, Италия:

Не е истина как кара тоя италианец! Мислех, че ще съм семейна кола, а станах състезателна - от Формула 1! Жална ми майка на съединителя и скоростната кутия!

Ден шести - магистралата Милано-Торино:

Започвам да се съмнявам дали съм с двигател 1.6 или 3.6!? Защото преди малко изпреварих едно "Ферари" - а скоростната ми кутия още не се е разпаднала!

Ден шести - магистралата Милано-Торино, на бензиностанция:

Видях се с един "Опел", който уж с бензинов двигател, пък тракаше, като че е с дизелов. "Защо така бе, братко!?" А той, горкият, ми изстена: "Защото не са ми сменяли маслото от 5 години!" Шарнирите ми пак се разтрепереха, от страх щях да изпикая целия бензин, който Олдани ми зареди...

Ден десети - на градско в Милано:

Мама мия, сеньора Олдани ме подкара! Мислех, че съм състезателна кола, оказа се, че съм каскадьорска - минавам на червено, на жълто, на стоп, на обратно движение... Само на автосервиз не минавам, а всичко вече ми тропа!

Година първа:

Карам с половин картер масло - двигателят загрява, Олдани - не!

Година втора:

Карам с по-малко от половин картер масло - двигателят загрява, та прегрява, Олдани - не!

Година трета:

Карам без масло, а се чувствам... смазан!

Година десета:

Ни жив, ни умрял съм - значи съм "Опел"!

Година петнадесета:

Умрял съм - значи отивам в България!

Година петнадесета, ноември, Горубляне:

Умрял съм, но ви убеждават, че съм жив и вие вярвате - значи сте българи!

Година двадесета:

Умрял съм и никой не вярва вече, че съм жив - значи отивам в Перник!

Година двадесета, минавайки на червен светофар в София:

Безсмъртен съм! Затова на задното ми стъкло е залепен надпис "NO FEAR!" А регистрацията ми е пернишка...

п.п. Ще се видим в Ада!
Визитна картичка

Име:ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ

Създаден: понеделник, 04 юли 2011

Членове: 66

Описание: <Приказките помагат на децата да заспят,а на възрастните да се събудят>

Модератор(и): kulinan

Галерия
Членове