За теб ли живях мой спомен предишен
в дните ми трудни,потънали в мрак?
Спомен-момче,да,аз за тебе живях,
макар че сега си просто спомен излишен.

За какво си ми ти?
Нали твоята гръд
не е за мен пристанищен залив.
Твоята ласка,твоята усмивка,твоя поглед дори
не на мен,не на мен принадлежат.

Те са чужди,само твоя собственост,знам.
Чужди,а толкова близки и мили.
Спомен-момче,защо се върна оттам
защо повторно и мен обезсили?

Защо се върна,моя забранена любов?
Защо се върна и защо си отиде?
Кажи ми,говори щом станеш готов-
ще те изслушам преди да си ида.

Ще те изслушам,любими,макар и да знам,
че ти можеше поне да ми пишеш,
че здрав си,добре си ,справяш се сам-
вълненията си да ми опишеш.

А знаеш ли какво беше ти?
Какво беше във дните студени?
Как дълго си спомнях твойте очи?
Изобщо знаеш ли какво си за мене?

Знаеш ли,спомен-момче,
колко мисли съм по теб пропиляла?
Колко пъти сънувала теб
и заради теб колко пъти не съм спала?

Ангел мой,така тревожно красив,
техният брой е толко огромен.
Ти всичко бе-във всеки ден сив
най-милия,най-светлия спомен.

Но стига минало,спомен-момче
да се завърнем в настоящият момент официален
в сегашното време
в живота реален-
ще продължаваш ли да си спомен за мене?

Или притиснат от дните-години
на истина днес ме обричаш
и загърбил всички упорства предишни,
ще признаеш че ме обичаш?

Куп писма в електронната кутия
и всички почват с твойте имена-
от стари спомени меланхоличен полъх
на отминалите любовни времена.

И всички носят мъничко от теб
запечатали със символ мисли твои,
нежен поглед,топла длан,усмивка-
съхранили тебе,мили мой.

Но аз не те искам съхранен
във лист - екранно-виртуален,
а да те виждам всеки ден
усмихнат или буреносен,но реален.

Да,реален.Толкова ли много искам?
Макар в реалния живот да се правим непознати
и презиращи дори...
знам,любовта е сляпа,
любовта не декламира,а мълчи.

Пиша,трия и се самозалъгвам-
та ти дори няма да прочетеш тези редове.
Защо тогава пропилявам толко часове
със спомените си да се обърквам...

Мъглявоста на утрешния ден
прокарва пръсти в успокояващата нощ
и проправяйки си път
влиза през прозореца,във стаята,до мен.

Часът е 5 сутринта
и въпросът ден ли е или нощ
оставям на други,но по мен
няма следи от съня.

Този мой далечен другар
отдавна се скара със мен.
И мислите ми във плен
остави на своя кошмар.

Моят кошмар.Твоята личност.
Абсолютната идентичност.

Интересно,нали,какви абсурдни неща
се раждат в 5 часа сутринта