Бис.БГ

по блог-темите тук
| Вход | Влез чрез Фейсбук
User Avatar
проглеждане
Докато сме живи

автор: Гергана Лабова
категория: Мъдрост

История за сърцата, задушени от страданието. История за душите, забравили какво е щастието. История за умовете, потъмнели от отчаянието. История, позната на всички ни... и на теб, и на мен.

001Автобусът се движеше бавно. Дъждът и мракът навън превръщаха шофирането в предизвикателство дори и за човек като него, с дълъг опит зад волана. Погледна в огледалото хората зад себе си. Всички спяха. Само момичето на първата седалка вдясно седеше, вторачено в тъмнината навън. Имаше чувството, че не е помръднала през целия път. Какво ли ставаше в душата й? Лицето й беше спокойно, но тъжно. И в същото време странно отдалечено...
Албена усети погледа му върху себе си и се размърда. Вдигна още яката на палтото си. Искаше да се скрие, да остане сама с мислите си...

002

Само преди няколко седмици всичко беше различно. Бяха заедно. Тя и той. Винаги. Навсякъде. Заедно. После той си отиде. И отнесе сърцето й със себе си. Беше обречена да е нещастна. Всеки път любовта пристигаше, за да я отведе във вълшебен замък. И всеки път замъкът се оказваше просто къща от карти, която рухваше при най-слабия полъх на вятъра. И така до следващия път. Нямаше сили да понесе още разочарования. Нямаше сили да събира отново парченцата на разбитото си сърце. Щеше да сложи край. На всичко. На разочарованието. На болката. На напразните надежди. На живота. И на себе си. Спомни си момента, в който взе това решение. Тогава чувството, че се задушава, изчезна. Душата й, стегната в желязната хватка на отчаянието, задиша отново. Обзе я спокойствие. Сякаш се беше помирила с целия свят...

003

Автобусът отби встрани от пътя за кратка почивка. Албена слезе последна. Оставаха още няколко часа до крайната дестинация. Отиваше там, където се беше влюбила за първи път. Там беше повярвала в голямата лъжа за любовта и приказката с щастлив край. Там щеше да приключи всичко. Вече не обвиняваше никого. Освен себе си. Хората ти причиняват това, което им позволиш. Дотогава, докато им позволиш. Не искаше да мисли повече. Бръкна в чантата си за цигара. Проклятие. Нямаше огънче. В същия момент пред лицето й грейна пламъчето на нечия запалка. Вдигна очи и срещна погледа на шофьора. Помисли си да се дръпне, но нещо я спря. Не й се стори опасен. Не гледаше нахално. Напротив, някак топло и успокояващо.
- Благодаря, – промълви тихо Албена.
- За нищо, - отговори мъжът. Запали цигарата си и застана мълчаливо до нея.
- Проблеми с любовта?
"Явно е изписано на лицето ми", помисли си Албена.
- С живота. С любовта. С всичко.
- Петър.
- Албена.
- Не прибързвай.
- Моля?
- Не прибързвай да се отказваш. От любовта. И от живота.
- Защо реши, че съм се отказала от тях?
- Защото познавам този поглед. Аз бях там, където си ти. Мислих си това, което си мислиш ти.
Петър замълча. Дръпна от цигарата си и огънчето освети лицето му. Гледаше в мрака пред себе си. Очите му сякаш търсеха нещо.
- Преди малко повече от 15 години бях решил да сложа край на живота си.
По гърба на Албена полазиха тръпки. Защо й говореше за това? И защо го слушаше? Знаеше накъде бие. Трябваше веднага да си тръгне от него. Не можеше да си позволи да изгуби увереност. Нямаше да се върне отново в хаоса.
- Сърцето ми беше разбито, - продължи Петър. – Животът ми беше разбит. Бях останал без приятели, без работа, без пари. И без любов. Не виждах смисъл да живея. Нямах сили да живея. Чувствах се сам в целия свят. Един свят, който нямаше нужда от мен. И аз вече нямах нужда от него. Но знаеш ли, животът е уравнение с много неизвестни. И ние никога няма да успеем да го решим, колкото и да се опитваме.
- Не звучи особено обнадежващо, - опита да се усмихне Албена.
- Напротив. Звучи обнадеждаващо. И освобождаващо. Не е нужно да решаваш уравнението на живота. Не е нужно да блъскаш ума си в търсене на отговори. Нужно е просто да го живееш. Животът е най-големият ни дар. Най-голямото ни богатство. Дори в момента да не ти се струва така. Дори и утре да не ти се струва така. Един ден, вярвай ми, един ден ще го разбереш...
- Както ти си го разбрал?
- Да, както аз го разбрах.
- Какво стана?
Албена усещаше, че този непознат и в същото време някак близък на душата й мъж искаше да й помогне. Без да я пресира. Без да я поучава. Без да й говори назидателно. Просто й споделяше своята история. Отдавна не беше говорила с някого така...

004Петър продължи:
- Както ти казах, случи се преди близо 15 години. Тъкмо бях навършил 35. Чувствах се твърдо решен да сложа край на живота си. В една нощ като тази. Студът ме пронизваше чак до костите. Бях вир-вода от пороя, който се сипеше над главата ми. Стоях на моста в края на града и гледах мътните води под краката си. Нищо вече не ме задържаше тук. Никой не ме задържаше тук. Сякаш отдавна бях мъртъв за света. Утре нямаше да ме има. И нищо нямаше да се промени. Никой нямаше да се промени... Прекрачих парапета, готов да скоча. И тогава чух изскърцване на спирачки. И след това вик. Отчаян вик, който разкъса сърцето ми. Някой крещеше за помощ. Затичах се по посока на писъците. В миг забравих всичко – защо бях навън в този дъжд, какво ме беше докарало дотук... Прекосих моста и видях дрипаво момченце, коленичило в калта. Трепереше и стискаше в ръцете си прегазено куче. Колата, която го беше блъснала, се отдалечаваше. Детето плачеше с глас. Никога не съм се трогвал особено от съдбата на бездомните животни. Но мъката на детето ме прободе в сърцето. Без да казвам нищо, наведох се, грабнах кучето, хванах детето за ръка и се затичах към реното, което бях паркирал наблизо. По пътя към клиниката не говорихме нищо. Малкият хлипаше тихичко и галеше четириногия си приятел по главата, покрита с кръв и сплъстена козина.
Албена го гледаше притихнала. Сякаш виждаше мокрия Петър, премръзналото момче и прегазеното куче. Виждаше самотните фарове на колата, които прорязваха мрака на нощта.
- Стигнахме до клиниката, - продължи Петър. – Внесох кученцето на ръце. Попитаха ме какво е станало. Аз ли съм го блъснал. "Не, не", отговорих им. "Какъв сте на детето", продължаваха да питат. Погледнах малкото човече. Очите му бяха огромни, сякаш цялата вселена се беше побрала в тях. "Какъв сте на детето", повтори човекът с престилката. "Баща", не знам защо отвърнах аз. Онзи ме погледна недоверчиво, но малкият ме хвана за ръката и се притисна към мен.
Петър замълча. Спомените го бяха завладели. Беше се пренесъл назад във времето, в онази студена нощ преди 15 години...
- Какво стана с кученцето? А с момчето? - попита Албена. Гласът й трепереше.
- Бари ли? Оправи се. Оказа се, че сме стигнали навреме, за да го оперират. Колкото до Михаил... Осинових го. Сега ме чакат с жена ми и дъщеря ни да отпразнуваме заедно 21-я му рожден ден. Утре.

05Албена мълчеше. Едва сдържаше сълзите си.
- Знаеш ли, - oтново заговори Петър, - едва след онази нощ започнах истински да живея – осъзнато, пълноценно, наслаждавайки се на всеки миг, сграбчвайки всяка възможност. Най-сигурният начин да спреш да мислиш за собствените си проблеми е да избереш да се погрижиш за проблемите на някой друг. Колкото и да ти е тежко, колкото и да те боли, винаги има някой, на когото можеш да помогнеш. Не забравяй, Албена, надежда за щастие винаги ще има. Мечти винаги ще има. Докато сме живи. Ще падаме, ще ставаме, ще продължаваме. Докато сме живи. Ще плачем, ще се смеем, ще страдаме, ще се радваме. Докато сме живи. Ще можем да променяме и да се променяме. Докато сме живи. Михаил и Бари преобърнаха живота ми. И така и не разбраха, че не аз спасих тях, а те спасиха мен...
Време беше да тръгват. Пътниците се бяха качили отново в автобуса.
- Идваш ли? – попита я Петър.
- Не - усмихна се Албена. - Връщам се у дома.

Добави своя коментар:



Настроение:
неделя, 18 декември 2016
Брой потребители, харесали този коментар
В ъгъла на сърцето - откъс
Автор: Златина Великова

Почти две години след нощта, която прекара с бай Милчо на задните стълбища на ресторанта, Румен постъпи в Академията. Помогна му най-вече титлата „Полицай на годината“, придобита няколко месеца по-рано, а не толкова резултатите от приемните изпити. Първите книги, които си купи бяха тези на Мила. След това откри, че четенето е всъщност много приятно занимание и започна да поглъща всичко, което му попадне пред очите. Четеше безразборно – от приказки на децата си, през криминални, исторически и дори любовни романи, фентъзи, трилъри, до философия и психология – като човек, който дълго е стоял гладен и сега се тъпче с всичко, което става за ядене.
Спря да ходи по кръчми, отказа пиенето и дори цигарите, качи килограми, но високата му и кльощава до скоро фигура само спечели от това. Буквално за месеци се превърна в друг човек и това даде възможност на близките му да го видят в съвсем нова светлина. Децата, които го избягваха до скоро, сега се въртяха около него и с нетърпение чакаха разходките си в парка и приказките за „лека нощ“, майка му се прекръсти и запали свещ в църквата, баща му го гледаше със замислен, но изпълнен с топлина и надежда поглед, а най-учудена от всички беше жена му.
Не можеше да познае своя вечно недоволен, сърдит и ръмжащ съпруг в новия внимателен, усмихнат и трезвен мъж пред себе си. С женската си интуиция усещаше, че има причина за огромната промяна и тази причина най-вероятно е жена. И тъй като не допускаше изобщо, че тази жена може да е тя самата, хукна по врачки и баячки, за да разбере какво става. Искаше да се радва на този нов Румен, но ревността бодеше сърцето й и не й позволяваше да се отпусне.
Когато направиха белята с Румен и забременя, Таня току-що беше завършила гимназия. Нямаше никакви други амбиции, освен да се омъжи, но за хубавия си съсед с голяма къща дори не смееше да мечтае. От малка си беше свита и плаха, растеше висока и слабичка, с голям нос, леко прегърбена, а с отпуснатите и приведени напред рамене сякаш се опитваше да прикрие тоталната липса на бюст – нещо, което й носеше много подигравки в училище.
Беше се целувала няколко пъти с момчета, но при първият опит за нещо повече, панически бягаше и после не смееше дори да ги погледне.
Един ден звънна у съседите за нещо по поръчка на майка си, но вместо леля Дора, която винаги намираше време и добра дума за плахото момиче – дъщеря на приятелката й, на вратата се показа синът й Румен- гол до кръста, с разкопчано копче на дънките, бос и с кърпа в ръка, с която изтриваше мократа си коса.
Таня така и замръзна на вратата – зяпаше като втрещена и напълно забрави за какво е дошла. Румен се ухили до уши на изненаданата гостенка и набързо я придърпа в стаята си. Беше известен в квартала с това, че и на улична лампа да вържат забрадка, да я кръстят „жена“, той и нея ще започне да сваля. Не му трябваше много време да приласкае уплашеното момиче и да вземе онова, което другите не се бяха постарали твърде да вземат. А уплахата на Таня бързо премина и това, което последва дори й хареса. В късния следобед тя с усмивка излезе от дома на Румен, чакайки с нетърпение пак да го види.
В следващия един месец той само й махваше отдалече по улицата и така и не я потърси отново. Таня си поплака доста през този един месец, но истинският рев дойде, когато майка й, която следеше всичко в дома си, я попита не й ли е дошъл цикъла все още. Двете се изправиха една срещу друга и майката успя да измъкне дума по дума истината от дъщеря си. Изтрещяха няколко шамара, после двете заедно си пореваха няколко дни, после я заведе на преглед и накрая се събра семейния съвет, който, начело с баба й, реши, че семейството на Румен трябва да си поеме отговорностите и срамът трябва да се скрие.
Както си бяха всичките накуп, се изтърсиха у съседите и се започна една – с думи не можеш да я опишеш. Хич не ги и питаха младите искат ли се или не се искат. Хубавичко им се накараха и на двамата и определиха дата за сватбата след 10 дни. Таня редеше сълзи и сополи, Румен я гледаше на кръв, но сватбата стана и Таня заживя у тях с баща му и леля Дора. И добре, че бяха те, защото Румен почти не се прибираше вкъщи, а като се прибереше, я избягваше по всякакъв начин и спеше на таванския етаж.Едва няколко месеца след като се роди Миро, той си легна при съпругата си в новата им спалня.
Затова и Таня изобщо не вярваше, че Румен се е променил заради нея, че е успяла най-после да събуди у него любов и уважение и вместо да се зарадва, упорито започна да търси другата жена. Проверяваше телефона му, подслушваше разговорите му, оглеждаше дрехите му и колата.
През всичките тези години, когато знаеше, че Румен й изневерява с всяка срещната, тя не се страхуваше, че ще я изостави, защото майка му и баща му винаги бяха на нейна страна. Но този променен мъж, който се прибираше от работа направо вкъщи, занимаваше се с децата, пазаруваше и дори готвеше понякога, намираше добра дума за нея и нощем я прегръщаше в леглото, я уплаши не на шега.
Непознатото, необяснимото, дори и добро да е, ни стряска и твърде често предпочитаме добре познатото зло пред него.
Една приятелка я насочи към гледачка в малък съседен град. Предупреди я, че вземала скъпо, но пък лекувала мъжки мераци и ги връщала в правия път при жените им. И магии разваляла, и муски за любов и вярност правела. Абе, с две думи- сякаш им избождала очите за други жени, и мъжете вече не поглеждали друга, освен тази, която им е в къщата.
С надежда в душата и с всичките си трудно спестени пари в джоба, Таня тръгна към гледачката. Наложи се дълго да звъни на звънеца на олющената входна врата, после почука с ръка на прозореца на голямата неизмазана къща, пообиколи малко по тротоара, пак се върна и пак позвъни. Едва тогава отвътре се чу:
–Ида, идааа! – На вратата се показа възрастна жена с проскубана побеляла коса, изпъстрена с розови и сини облаци, с лекьосан пеньоар на вафлички и с плетено елече отгоре. Въпреки кошмарната неугледност, онзи поглед, споменаван от мнозина си го имаше. Много светлозелени, почти безцветни, очите ѝ упражняваха чисто физически натиск – все едно силна мъжка длан с разперени пръсти те притиска в гърдите. Такъв поглед може да те накара да пресечеш улицата с готова запалка, преди вещицата да си е приготвила цигарата.
-Влизай, влизай, щом си дошла – да не гледат комшиите, пусти – опустели!
Таня влезе в мрачно, вмирисано на котки стълбище и се спъна в пръснатите навсякъде обувки. Домакинята просто ги срита и тръгна напред, а Таня след нея. Разминаха се с няколко котки, една от които се наежи и изсъска срещу непозната гостенка. Влязоха в малка стаичка със затъмнени прозорци и с лампа върху масата с мръсна и протрита мушама. Домакинята седна в огромен стол със странични облегалки, отрупан с агнешки кожи и възглавнички и посочи на Таня другия стол, на който сгушена върху тапицерията, спеше една от котките. Не знаейки как да постъпи, Таня наклони стола, котката се събуди и скочи и тя с погнуса седна върху котешките косми.
–Казвай сега защо си дошла! – подкани я гледачката. – И да знаеш, че на мене всичко се казва – като на изповедник, че и повече! Щом си дошла помощ да търсиш, от хубаво не е. Затуй си кажи всичко – да знам как да ти помогна. С името си почни най-напред! Аз съм Савка, но всички Савина ми казват.
И Таня заразказва целия си живот с Румен досега – и за първият им път, и за сватбата, и за пиенето, и за изневерите, и за промяната през последните месеци, от която се страхуваше най-много.
Савина слушаше внимателно, поклащаше глава от време – навреме и записваше нещо в един тефтер. Попита я за датите на раждане на нея и Румен и на децата и започна да пресмята нещо.
После взе протрито тесте карти в отрупаните си с пръстени ръце, направи кръст върху тях и й даде да ги разцепи. Занарежда картите по масата, като си мърмореше под нос.
–Ще я видим тая работа. Променил се значи, като херувимче чист станал, че и готви, и книги чете. Ама си будала и ти, от туй да се плашиш! Преди като пиел и хойкал не се плашела, сега като си стои вкъщи я хванало шубето. Намерила от какво да се оплаква. Туй жените на нищо не приличаме и сам Господ не знае какво искаме, дето ни е създал. Какво остава мъж да знае. Те не че и мъжете знаят какво искат де, ама все не е туй, което имат. Такаааааа! Започна да се разплита работатаааа. Тоз Румен – мъжът ти, голям човек ще става. На светла дата се е родил, звезда на челото си има и голям човек ще става. С пръст ще го сочат и ще го уважават хората. Той още не знае, ама няма да мине много и ще го посочат.
Жена че има, има, ама хем е близо, хем е далече. – продължи дългата си реч Савина – И на високо седи. Дете се е родило скоро – момче и на камък е кръстено. Ти женско имаш – нали? Големи ядове ще береш с него. А мъжкото ти с изправена глава ще върви и човек ще стане. За мъжа ти пак казвам – сърцето му е пълно, а ръцете празни, но и те ще се напълнят, щото широк път го чака и всичките врати са му отворени. Няма лошо в душата му, чернилка няма. Имало е, но се е очистила вече. Като малък магия са му правили, затуй се е лутал до сега като муха без глава и като вода в бряг се е блъскал, та целият е в рани и синини. Една по-голяма сила, не знам каква, но тъй ми се дава, го е извадила от лошото и сега само добро го чака. Ангел пазител си има той, не е с криле, до него седи и го пази, и акъл му дава. Мъдър човек, добър човек.
Савина остави картите, пак грабна тефтера и пак почна да драска в него.
–Пък един ден ти сама ще си тръгнеш от тоз мъж. Няма той да те гони. Крачките му са широки и бързи, пък твоите са дребни и ще изостанеш по пътя. Ще се умориш от бързане и по своя пътечка ще свиеш. Туй сама ще го решиш и туй ще е добро за тебе. Гургулицата не следва полета на орела. Туй ми се дава и туй ти казвам. Мене картите и Господ никога не са ме лъгали. Каквото те на мене, туй и аз на тебе. Ако има друго- питай!
Савина опря ръце на масата и уморена се облегна назад. Таня се зачуди какво да пита. Не разбра всичко, което й каза гледачката, но май лошо нямаше в него. Само за Дея се стресна, че много ядове ще й донесе. Ама Дея е още малка и е послушна, и все край полата й се върти. За бебе някакво спомена тя. За него ще я попита.
–За някакво бебе ми каза ти – какво за него?
–Само туй ми се даде- скоро се е родило и на камък е кръстено, но друго не ми дават картите. – отсече Савина –Двеста лева ми дължиш до тука. Ако искаш друго, ще плащаш отгоре. Муската е триста, магията – петстотин.
Таня притеснено извади от джоба си смачканите банкноти, отброи 200 лева и ги остави върху наредените на мръсната маса карти. Едва сега видя, че точно над главата на валето пика стои дама купа и сякаш се усмихва. Обърна се и излезе от дома на гледачката с отпусната душа, натежали крака и олекнали джобове.
неделя, 18 декември 2016
Брой потребители, харесали този коментар
Страхотен разказ, Цвети! Прочетох го на един дъх.

"....Мечти винаги ще има. Докато сме живи. Ще падаме, ще ставаме, ще продължаваме. Докато сме живи. Ще плачем, ще се смеем, ще страдаме, ще се радваме. Докато сме живи. Ще можем да променяме и да се променяме. Докато сме живи...."