ХУБАВ НЕДЕЛЕН ДЕН НА ВСИЧКИ!

Българийо, боли ме за гнева ми!
Затуй, че те обичам ме боли!
Защо прокуди надалеч рода ми,
зад чужди океани и земи?!
Чедата ми – те вечно ще копнеят
за хубостта на твоите гори,
немили и недраги ще изтлеят
без майка, без баща и без сестри!
И внуците ми не говорят вече
„език свещен на моите деди“,
а българският корен е обречен
пречупен, вечно в Ада да гори!
Виновна си, Българийо! Виновна!
Откърми кукувици твойта гръд,
а най-добрите си чеда пропъди
да скитат по света без род и път!
За чифт цървули – даже не жълтици,
нахрани хищници с безценна стръв,
продаде родни братя и сестрици,
превърна във вода свещена кръв!
Затуй се кичиш днес с венци от хули
и тропаш по заключени врати,
затуй си носиш старите цървули –
кой на такава майка ще прости?!

ЖЕНАТА НА 50

Жена на петдесет. Какво по просто
от туй – да кажеш: – Хубава жена! –
и сетне да я гледаш – сякаш Господ
връз теб струи масури светлина.

На петдесет тя знае две – и триста! –
чорба за тристамина да вари.
Тя знае – ако нещичко й липсва,
ще го намери – даже вдън гори!

Безжалостна оса из степен троскот,
пчелица майка в пита слънчоглед,
на петдесет Жената мой е Господ! –
макар и нероден във Назарет.

Преминала през мъжки революции,
като Диана – тръгва пак на лов! –
тя – петимна да гали дребни внуци,
все тъй е ненаситна за любов.

На петдесет Жената е авлига.
Пак тя е Болерото на Равел.
Тя няма да чете Толстой на книга,
щом с мъж наеме стая в скъп хотел.

На петдесет не е тъй стара кримка –
девойчиците слага в своя джоб!
Мъже, да си направим с нея снимка!
Ще вие тя на пресния ни гроб.

Тя глади. Тя пере. Деца завръща.
Отвъд изпраща свидни мъртъвци.
И като вълци покрай стара къща
въртят се покрай прага й момци!

Когато мина някой ден оттатък
порталите със райския обков,
и там поклон ще сторя на Жената –
дори на петдесет, Тя е Любов!