Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ни завещаха-
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш:мамо,мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

О,скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Д.Дебелянов

Най-сетне се завърна в своя дом-
там Старата душата си изплака,
а в стаята-твой пристан и подслон,

иконата молитвено те чака...
Разбудил двора в мрака онемял,
де всякоя тревичка теб е драга,
от дни на бран и горест натежал,

седни с едно щурче ей там,на прага.
Куршумът тука няма да те стигне,
тук вишна белоцветна те прегръща,
а Старата реди:Най-сетне, сине!
Завърна се във бащината къща!

Добрин Паскалев

Боже,колко обичам
утрото в планината.
Лъч когато потича
в стаята като злато.

Тишината петлите
с крясък дрезгав раздират
и през клони лъчите
на лицето се спират.

А отсреща гората
бавно сякаш разсъмва
от сън летен и кратък
на нощ топла и тъмна.

Във краката росата
рони бисери бели
и ги пие земята
със устни зажаднели.

Мравки правят пътека
и започват деня си.
От прозорец- далеко-
ме застига отблясък...

Боже,колко е тихо
утрото в планината.
Слънцето се усмихва
и ми погалва главата

Венцеслав Кисьов из"Укротени думи"