Старият мъдър китаец вървял по заснеженото поле и срещнал една плачеща жена.
- Защо плачеш? – попитал я той.
- Защото си мисля за своята младост и красота, които виждах в огледалото, и за мъжа, когото обичах. Бог е жесток, щом ни е дал способността да помним. Той е знаел, че аз ще си спомня пролетта на своя живот и ще се разплача...
Мъдрецът стоял сред снежното поле и замислено гледал в една точка в далечината.
Неочаквано жената спряла да плаче.
- Какво видяхте там? - попитала тя.
- Поле от рози – отвърнал мъдрецът. – Бог е бил великодушен към мен, когато ми е дал способността да помня. Той е знаел, че през зимата аз винаги ще мога да си спомням за пролетта и да се усмихвам...