"Пътят към ада е постлан с добри намерения" Из Ад на Данте
 
пътят е постлан
с очарование,думи на любезност и куртоазия
толкова звънтящи кухо заучени фрази
леещи се като балсам аромати
най скъпият сатен
и дебела червена пътека по която
глезените ти затъват в пух
и разглезват сетивата ти с най изтънчено усещане
в плътността от която губиш реалност
 

не разбираш за подвижните алчни пясъци
гъделичкащи Егото и пръстите на краката ти
докато не затънеш до колене
и е късно
да говорим за каквото и да е било спасение
 
тогава разбираш
че си пропуснал всички сигнални лампи
сирени
предупредителни табели и знаци
налудничавият тънък гласец в главата
единственият си ангел хранител
и последната спасителна сламка
 
когато вместо ръце за здрависване
са ти подавали въдица
а нежността е просто стръв
и разбираш че си плячка , не ловец...
 
и е винаги безмилостно късно
 
Ем Всички права запазени.

издишвам
всяка неслученост
заключена като катинар
около глезените ми
преди да пристъпя прага ти
пазен от седем луни
не загасих свещите като блудница
нито отворих вратата
в седем
 
се роня като сняг
съвсем ненавременен
замръзнало
кубче усмивка
в рамката на чашка синьо кюрасо.
точно в седем
се
изхлузвам от робата
и от тялото си
превърната
от теб
в платно
 
Ем

Искаш да пея.
Не мога.
Млъкни.
Няма смисъл да грача
истини стари
Уморих се от толкова
честни лъжи
и накрая наистина все ми е тая.
Този свят не започва и свършва със мен
и не спира да се върти ,
ако утре съвсем ненадейно
си отида-
ти пак ще заспиш.
Сутринта пак
светът ще отвори очи
и ще бърза по пътя си ококорен.
И тролеят зад ъгъла пак ще звъни
Ще се блъскат отново в метрото
Две три птици
нехванали птичия грип
ще разрязват небето с крилете си …
Ще е светло
и слънцето пак ще блести ,
и жени ще целуват мъжете си
/тука мама ще се насълзи/,
но не срещнах по пътя си влъхвите
не изгряха за мен ни луна ,
ни звезди
все така с живота се блъскахме
Не е важно дали
умея да пея
или просто да казвам истини
Изронена от път,
уморена от себе си
оцелявам.
Чрез стихове.
 
Ем

Маската ми прилепна.
И дори ми отива.
Аз какво да направя
като на теб ти е криво?
Всичко ми е наред
и костюма ми пасва.
карам я шест без пет,
даже съм първа прекрасност.
И да не ти харесва
истината е тая:
Щом се качиш на сцената
трябва да следваш сценария.
Лека усмивка.
Поклон.
Завъртане
Аплодисменти.
После антракт.
И пак –
хайде да храним хиените.
Само че нямам суфльор
да ми спасява кожата,
а пък да бия отбой-
някак не ми е възможно.
Хайде не ми се сърди.
В този театър на личности
първо се харчат героите,
после са непукистите.
Две три целувки без страст,
няколко кратки поздрава.
цвете фалшиво .
блясък,
за да привнася помпозност
Утре ако реша
кротко ще се оттегля.
Кротко ли казах?
Лъжа!
Ще е сред жар и пепел…
 
Ем

защото Jazz
ах Charley Parker
и полумрак от резеда
прикрива
твоето поредно бягство
на max
от арките от суета
протегнали жестоки пръсти
към
капки
сребърна любов
первази
от перверзно лустро
подхлъзват се
от
six white rose
разпръснати по голото ти тяло
като език
на обожаващ мъж,
от sax-a
нажежен до бяло
вали
любов.
а ти си дъжд
Ем