Кой си ти, читателю, зачел
стихотворенията ми след сто години?
Не мога да ти пратя ни едно цветче от
туй великолепие на пролетта, нито един
отблясък на златото на хей онези облаци.
Но отвори вратите си и гледай.
От цъфналата си градина набери
благоуханни спомени за отлетелите цветя
от преди сто години.
И в радостта на своето сърце дано
усетиш тази жива радост, която пя през
утринта на друга пролет, изпращайки
честития си глас напред през сто години.

Рабиндранат Тагор

"Събуди ме тревожно пърхане на криле. Едно птиче по погрешка беше влязло през широко отворените прозорци на остъкления ни балкон. Не смеех много да се доближа, при всеки шум то започваше все по-силно да се блъска в страничните прозорци и тавана. Водено от своя ужас, не можеше да открие широкия и свободен изход. Няколко минути се чудих как да постъпя. Не можех да спра неговите опити да се спаси. Птичето не разбираше, че страхът и инстинктът му само да се бори, го нараняваха още повече. Самонараняваше се и аз нищо не можех да направя. Всеки мой опит да помогна засилваха неговия страх и болка. В един момент просто се изтощи и падна. Приближих се бавно и го взех в ръце. Сърцето му щеше да изскочи, но нямаше сили да се съпротивлява. Аз знаех, че го държат най-любящите и сигурни ръце на света, но то се страхуваше. Просто се протегнах през отворените стъкла и птичето излетя със смел устрем към свободата, правейки красиви фигури във въздуха. Даже не разбра, че цял ден тази случка нямаше да може да излезе от съзнанието ми… Питах се дали и край мен някъде има едни невидими, но топли ръце, които ме пренасят натам накъдето е свободата. Толкова често ни се налага да правим избори. От най-дребните и незначителни до най-големите и важни неща в живота ни. В кое училище да запиша детето си, на кой доктор да се доверя, това ли е партньорът, с който ще бъдем щастливи, кое е моето призвание, защо се налага да понеса толкова болка, как да преодолея своите ограничения…? Въпроси, избори и битки, всичко това е част от нашето ежедневие. Въобразяваме си, че решението изцяло зависи от нас и само от нас. Едва ли не издигаме себе си в ранг на Господ. И пропускаме един малък детайл – съществуването на нещата, за които нямаме сетива, че има някой или нещо с по-голям кръгозор от моя, че Животът си знае работата… Харесва ми да наричам силата, която не разбирам, но все по-силно усещам, Живот, да приемам и прегръщам това, което идва към мен с доверието и любовта на никога ненараняван човек. Както в онзи ден, в който съм се родила и съм поела за първи път въздух, с надежда, копнеж и вяра, че всичко около мен е любов. Искам да вдишвам живота без страх и оценки и някъде дълбоко в себе си да усещам компаса, който сочи моята посока. Толкова пъти съм била в ролята на птичето, до изнемога съм търсила начин да се справя, но и през ум не ми е минавало да се предам, да призная своята безпомощност. Или пък обратното, отказвала съм се без дори да влизам в битка за себе си и мечтите си, без да съзнавам, че трябва да разперя криле и да полетя и няма кой да го направи вместо мен, че аз трябва да намеря своите смисъл и посока в живота. Дълго търсих рецептата, как да разпозная, кога да водя битка и кога да се предам и доверя на невидимите любящи „ръце”, за да ми покажат изхода. Случайно открих, че Библията нарича Господ Вседържител. Влюбих се в тази дума, тя казва всичко. Когато крилете вече ме болят от лутане и битки, се предавам в ръцете на Онзи, който държи всичко – и Видимото, и Невидимото. И тогава, като по чудо, пред мен изниква спасението – проглеждам за изхода, който през цялото време си е бил там! Разбрах със сигурност, че ако нещо не се случва въпреки моите опити, старание и битки, то значи не е необходимо. Едно нещо е възможно, когато е необходимо. И когато дни наред правиш възможните неща, един ден просто се събуждаш и разбираш, че вече можеш и невъзможното!" Аксиния Цветанова