Бис.БГ

по имената
| Вход | Влез чрез Фейсбук

Визитка

User avatar
  • Регистрация:01-05-2009
  • Посещения:848
  • Активност:325
  • Възраст: 32
  • Град: Русе
  • СтранаБългария
  • Пол: женски
  • Ориентация: хетеро
Сега: Гот ми е... Вече съм в Бис.БГ! :)
{готино} [някъде]
  • Nick: petu
  • Истинско име: petq penkova

Настроение

Не е определено.

Плейлист

За връзка

Приятели

Цели в живота

За себе си

Адрес на моя сайт

Албуми

Харесват ми

Телефони
nokiq
Облекло
sportno taka mi e nai dobre*)
Направление
pop folk
Изпълнител
PRESLAVA
Книги
Na Stivan King
Списания
Blqsak kakvo sa * bez malko BLQSAK
Храна
sladko i pak SLADKO
Напитки
naturalni sokove i KAFE
Животни
Vsi4ki kogato sa malki*)

Последни Записи в Блога

приказка-за-морската-звезда
Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.

Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:

- Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

- Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!
Неотдавна, на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят завинаги. Нейния полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета. Стоейки близо до входната врата, тя каза: "Татко, съвместния ни живот беше повече от достатъчно. Обичта ти е всичко, от което имах нужда. Желая и на теб достатъчно, татко". Целунаха се за довиждане и тя тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнал и аз. Видях че той искаше и имаше нужда да поплаче.

Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита:

- Казвали ли сте довиждане на някой, знаейки че е завинаги?

- Да, казвал съм - и с това нахлуха спомените за времето, когато изразих моята любов и признателност към баща си и това, което беше направил за мен. Съзнавайки че дните му са преброени направих всичко възможно да му кажа лице в лице колко много той значи за мен. Така че знаех какво изживяваше човека, с когото говорех.

- Извинете ме, но по какъв случай е това сбогуване? - попитах аз.

- Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и съзнавам, че всъщност следващото й идване ще е за погребението ми - отговори той.

- Докато се сбогувахте, дочух че каза 'Желая ти достатъчно'. Мога ли да попитам, какво означава това? Той се усмихна.

- Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки. - Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.

- Когато си казахме 'Желая ти достатъчно', ние пожелахме на другия достатъчно хубави неща в живота, които да му помагат. - Той се обърна към мен и продължи като че ли рецитираше нещо:

Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл.

Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече.

Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив.

Желая ти достатъчно болка, така че и най-малките радости в живота да изглеждат много по-големи.

Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си.

Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това което имаш.

Желая ти достатъчно 'Здравей!', за да ти дадат сили за последното 'Довиждане!'

Той се просълзи .. и се отдалечи
.
Някога, много отдавна, Щастието било дадено на Човека в изобилие. Не било нужно той да се бори за него или да го търси, то просто си присъствало в ежедневието му и било част от неговия живот. Но въпреки това, Човекът все се оплаквал, недоволствал, мрънкал за всичко, не оценявал онова, което имал.

Виждайки какво се случва, един ден ангелите се събрали на съвещание, за да решат какво да направят, за да променят това положение. Знаели, че Човекът оценява нещата, едва когато ги загуби, затова решили да скрият някъде Щастието. Така Човекът щял да усети и осъзнае липсата му най-силно. И вероятно щял да разбере стойността му и да го цени повече в последствие, когато сам се е преборил за да го получи. Били сигурни, че това ще има ефект. Да, обаче къде биха могли да скрият Щастието така, че да не е толкова лесно намирането му?!

Започнали да се изказват най-различни варианти – един предлагал да го скрият на връх Еверест, друг смятал за по-подходящо дъното на Атлантическия океан, трети – кубетата на Тадж Махал, в някоя тясна горска пътечка..., в коридора на родилното отделение на някоя болница..., във фунийка за сладолед..., сред розите на някоя цветна градина..., в пакет цигари..., в брашното на някой хлебар... Изброили се толкова много места, но нито едно от тях не им се сторило достатъчно удачно и трудно за намиране, а именно това била целта. В този момент се чул нечий глас, който промълвил:

- Вътре в Човека да скрием Щастието! Там той поглежда най-рядко...

Всички кимнали одобрително на това предложение и приели идеята.

И така, от ония древни времена, та до ден днешен, Човешкото Щастие се крие вътре в самия Човек. То вече не е даденост, не се дава наготово, трябва да се търси, да се намери...

Не е лесно да се открие Щастието, но не е и невъзможно.

Трябва просто Човекът да спре да търси “навън” и да насочи поглед навътре, към същността, към душата.

Своята и на другите...
Едно момиче попитало едно момче дали е хубава. И той казал .... “не”.

Тя го попитала дали той би искал да бъде с нея завинаги... И той казал “не”.

Тогава тя го попитала дали ако си тръгне, той би плакал, а той отново отговорил с “не”.

Това й било достатъчно. Като си тръгвала, сълзи се стичали по лицето й. Момчето я хванало за ръката и казало:

Ти не си хубава, ти си красива.Аз не искам да бъда с теб завинаги. Аз имам НУЖДА да бъда с теб завинаги. И няма да плача, ако ти си тръгнеш,... а ще умра... Така че сега ще ти кажа: Харесвам те заради това, което означаваш за мен - истински приятел и ако не получа това обратно, ще разбера твоя намек.

Помни:

Добрият приятел ще те измъкне от затвора... А истинският приятел ще стои до теб и ще ти повтаря: НИЕ я оплескахме...

Прочети всичко до последното изречение И не пропускай редове.

Научих..., че животът е като тоалетна хартия. Колкото по свършва, толкова по-бързо се върти рулото.

Научих..., че трябва да сме благодарни, Че Господ не ни дава всичко, което поискаме.

Научих..., че парите не ти купуват класа.

Научих..., че онези малки неща, които се случват всеки ден, правят живота толкова вълнуващ.

Научих..., че под всяка твърда черупка, се крие някой, който иска да бъде ценен и обичан.

Научих..., че Господ не е сътворил света за един ден, тогава какво ме кара да мисля, че аз мога.

Научих..., че ако не обръщаш внимание на фактите, това не ги променя.

Научих..., че ако възнамеряваш да си оправиш сметките с някого, само ще му позволиш да продължи да те наранява.

Научих..., че любовта, а не времето, лекува всички рани.

Научих..., че най-лесният начин да израсна като човек е да се обградя с хора, които са по-умни от мен.

Научих..., че всеки, когото срещаш, заслужава да бъде поздравяван с усмивка.

Научих..., че никой не е идеален, докато не се влюбиш в него.

Научих..., че животът е корав, но аз съм по-корав.

Научих..., че възможностите никога не се пропиляват. Някой ще се възползва от тези, които ти си пропуснал.

Научих..., че ако таиш горчивина, Щастието ще отиде другаде.

Научих..., че бих дал всичко да можех да кажа на онези, които обичам, че ги обичам още.

Преваляло пладне, когато конниците, все нагиздени и яки турски войници слезли до извора, за да напоят животните. По това време момите се спускали по пътеката натам, за да напълнят ведрата с ледена вода. Като видели непознатите, девойките не се стъписали, а още по-високо вдигнали глави и смехът им екнал над цялото поле. Най-напред вървяла чернооката Камена. Лицето й било румено, дебелата плитка лежала върху лявата й гръд, а на рамото й новата кобилица не помръдвала. Като стъпвала, синият сукман леко се отхвърлял напред и по надолното откривал здравите бели прасци на краката.
Това не останало скрито от младия и запотен от горещината Ахмед бей. Много жени имал в харема си, но такава красота за първи път срещал в тези пущинаци. Пътят минавал отвъд гората и пътниците рядко се отбивали в разхвърляните по поляната колиби.
Когато момите се наредили до каменната стага да наливат ведрата от извора, Ахмед бей си рекъл: "Искам я, нищо няма да ми попречи да я имам..." И се обърнал към Камена:
- Не те познавам, девойко, но ти си толкова хубава, че в моя харем и дом ще бъдеш най-волната птица...
- Няма по-голяма волност от тези поляни, аго - отговорила Камена. - Тук е моето гнездо, близки и първо либе...
- Но моята власт и богатство нямат чет! - ядосан казал Ахмед бей.
- Човешката воля и свобода не се мерят със злато. И тук ми е добре... Не съм аз за твоите хареми, нито за богати дворци. Я виж, аго, какви зелени морави, какви гори и дворове...
Тези думи хич не харесали на Ахмед ага, за първи път заставали срещу волята му. Колко такива хубавици имал у дома във Вратица, но нито една не била му отказвала: всички доброволно идвали. А що за жена била тази!
- Хванете я и я вземете насила! - заповядал на войниците Ахмед ага.
Спуснали се те към Камена, но тоз миг от храстите излязъл висок, снажен, широкоплещест момък. Брадата му приличала на мравуняк, а косата лежала върху раменете каито коренище. Макар и облечен в скъсани кожи, силата му напирала и личала. В мускулестите ръце стискал дебела дренова тояга. От очите извирала омраза и ярост. Като го видели, турците отстъпили, а Ахмед докоснал ножа, мушнат между сърмените колани. И неговото тяло потръпнало при вида на това чудовище, което повече приличало на мечка, отколкото на човек.
- Ако докоснете Камена, всички ще ви удавя в извора! - заканил се момъкът. После се обърнал към девойките, които стоели горди и снажни на пътеката. - Вървете си у дома...
Те отминали към колибите. Ахмед бей скърцал със зъби: Не, не иска да прости на този дързък гяур, не иска да се лиши от тази хубавица, пленила го от първи поглед. Но как да го победи, когато стоял насреща му като канара. Тогава решил иначе, с подкуп и хитрост.
- Ти ли си либето на тази хубава девойка? - попитал го турчинът.
- Всеки избира онова, което е от негова кръв и плът... Ако сме роби, то поне хубост и сила имаме.
- За твоята сила бих дал хилядо жълтици, но в замяна на това ще ми отстъпиш тази невиждана красота, която до днес е радвала твоите очи...
- Имам само нея, ага. Дам ли ти я, оставам гол като тази тояга. Златото се харчи, а красотата се помни вечно...
- Така е, но е престъпление такава красота да се губи по тези пусти места...
- Хубава птица не обича кафез, аго. Затова си върви по живо и здраво и остави Камена да си краси тези простори... На никого не е нужна мъртва птица.
- Че кой иска да я убива?!
- Ти, в твоите сараи...
Незабелязано от Драган, Ахмед ага дал знак на турците и те се нахвърлили върху момъка. Съборили го на земята и вързали ръцете му. Приближил се тогава агата до него и рекъл:
- Моите соколи ми служат за лов, иначе отсичам главите им...
Повели Драган през моравите на изток, там, където се вдигали стаги на черни колове. Научила за това Камена и хукнала подир любимия си, но никъде не го открила. А войниците стигнали до една скала и там отсекли главата на Драган. Щом тя паднала долу, от подножието на каменния бряг бликнала много вода. Образувало се езеро. Камена ден и нощ обикаляла горите, плачела и всяка сълза се превръщала в камък. От извора пила вода, но не видяла очите на Драган, които я гледали от дъното. Все вървяла девойката по долове и гори и търсела, викала любимия си. Оттогава никой не я видял повече. Още преди векове хората нарекли извора - Драгавец, а каменистите брегове на потока - Каменица. И днес при вятър като застанеш до чешмите, се чуват стъпки по козите пътеки. Толкова много камъни са покрили бреговете на Каменица, че трудно е и трева да поникне върху тях. А по околните ниви хората са натрупали грамади от бял варовик: все чистят, а на утрото той отново покрива земята. Казват моите съселяни, че Каменица все още търси своя любим... Вярно ли е, не е ли, легенда е това, но изворът никога не пресъхна, а белите камъни блестят на слънцето като бисери...

Последни Записи на Стената