Бис.БГ

по имената
| Вход | Влез чрез Фейсбук

Визитка

User avatar
  • Регистрация:12-06-2009
  • Посещения:2071
  • Активност:35
  • Възраст: 117
  • Град: Друго
  • СтранаБългария
  • Пол: мъжки
  • Ориентация: хетеро
Сега:
{грозно} [някъде]
  • Nick: ramonski

Настроение

Не е определено.

Плейлист

За връзка

Приятели

За себе си

Адрес на моя сайт

Албуми

Харесват ми

Автомобил
БМВ
Телефони
NOKIA

Желания

Последни Записи в Блога

Небето черно свети красиво



в страшна безлунна тъма,



вятър лъхне, със студа си пронизва,



само сянка се мярка една.



По камениста пътека краката ме водят,



в чиито край научих полезен урок,



там, гдето сега само пияници бродят,



зъзне старец, борещ се с тежък живот.



Когато от там аз минах,



подпрян бе той на студена стена,



с учудване гледах го, ала разбирах -



за милостиня към мене протяга ръка.



В окъсана дрипа, с бели оредели коси,



Със мъка в гърдите, с влажни и тъжни очи,



седнал бе на старо одеало,



с избродиран посредата му пламък,



а краката му боси и ледени



станали бяха на камък.



Гладен бездомник, отритнат от всички.



Може би иска само храна и капка любов,



тъжно загледан е в забързани крачки



на хора, нечуващи бедняшкия зов.



С благодарност към мене погледна,



когато му дадох монета една.



Просяк бе, но сърцето му хич не е бедно,



пълно бе със любов към света.



История той ми разказа



как е обичал една жена,



която обичал и вярвал в нея ,



без да гледа външната и красота.



Гледах го и сълзите ми рукнаха,



появи се обич по мойто бледо лице,



този човек не познавах, ала обикнах го,



защото имаше съдба като мене .



При бедния старец обичах да ходя:



носех му храна и вода,



а той ми разказваше някоя стара история



За чудесата, що са по света.



Толкова мъка и болка, страдание



има в съдбата на този човек,



ала той с надежда гледа и без отчаяние,



не мрази живота, макар тъй свиреп.



Понякога чудех се, на какво се бегло усмихва,



какво ли тъй в очите му влажни блести.



Пада тогава сълза неизплакана,



а по лицето му грейват златни лъчи:



„Усмихвам се, момче, защото,



макар към края да е веч моят път,



в живота пълен със тежки страдания,



Разбрах туй, що хората не ще разберат.



Любовта, която от душата идва,



щедростта, родена в едно топло сърце,



Това е в живота богатството истинско,



видяно в очите на едно дете.



Един ден, когато при стената отидох,



потопи се сърцето в безкрайна тъга.



Старецът и неговото одеало ги нямаше -



Отнесла бе ги тихо смъртта.



Ала няма аз да забравя,



туй, що научи ме един бедняк,



че нещастието в живота не е бедността ,



а това - да обичаш и да желаеш една жена,



а тя да те отритне от света!




Искаш ли да ти разкажа за болката...
от ужаса на лъжата?!!
За измяната на хората....
за празните души на хората?!

Всичко започна уж на шега....
уж само запознанство беше...
а премина в танц..
танцът във целувка...
целувката във любов..
любовта във обещание..
а обещанието....в лъжа!

Исках да съм с нея до край!
Исках да нaправя ада за нея рай!
Накара ме да я обикна....
да я желая ,да я сънувам!

И сега без капка съжаление...
без сърцето и да трепне...
без сълза в очите,с поглед студен
нарани тя сърцето в мен!

Боли от коварството,от лъжата и злобата!
Боли от думи празни,сърца студени!
Дали е генетично още от утробата
човек да бъде подъл и студен!

Навън тъмица стана страшна...
вали,гърми,трещи!!!
Гледам улицата прашна...
и там са нейните следи!

Сега дъждът ще ги отмие....
и едничката надежда с тях,
че някой ден ще открия
пътеката до нейното сърце!

Това е приказката тъжна....
за лъжата,за лицемерието на хората!
За думите празни...
за сърцата студени!!

Боли... боли...

от пламъка на свещите,

които пак на масата догарят...

Боли... боли...

от снимките отсреща,

с които в тази нощ пак разговарям...

Боли... боли,

че полунощ дочаках

отново сам...

и много бе боли...

Боли... боли...

а сълзите изплаках...

И споменът обрасъл е с бодли...

Боли... боли...

Но свикнах с тази болка...

И тя се връща само в тези дни.

Но питам – още колко трябва... колко?

За да забравя...

Да не ме боли...!!

Боли....боли....

една мечта- а болка,

едно желание-а тъга,

а ти си винаги в моята душа!

Но е време да сложа край на тази болка.....

Прости за всичко!Прости!!

Тъжно влачех скършени криле, тътрех тежко калните нозе,

доста дълго бродя май, дори не помня.

Тръгнах нявга! От къде? – А, да –
...
Пътя на забравата поех!

Търсех, плачех, виках, питах.

По пътища нелеки скитах.

Не исках да повярвам, че е ТЯ измама.

Не исках да повярвам, че надежда няма.

„Животът красив е” – твърдяха отвред, -

„Ако си роден с късмет!”

Отказах да вярвам, че таз болка голяма

е моята реалност - за изход и дума не може да става.

Заблуда, която платих със Живот!

Все търсех туй, дето движи нещата, но мислех, че мога да спра колелата,

срещах хора, поели обратно, безнадеждно приели съдбата.

Тръпнех в страх и се сковавах, но намирах сила – продължавах,

сам агонията си подхранвах.

Не исках таз реалност дива да споделя, а да отмина.

Мислех си: Надежда има!

Бързо обърнах се назад –

къде са другите до мен, старателно държали ме в плен?

Бях аз сам и наранен!

Посоката предначертали, те бутаха ме бавно, забили в мен кинжали.

Стоях сам в пустошта с жестока равносметка –

те били са Убийци на надежда.

„Това е пътят” – те твърдяха, а просто искали са ми душата.

Не мислех аз за уморените криле, нито за окървавените нозе.

По-силна болка в мен бучеше, прегракнал душата ми крещеше.

АКО я бях слушал добре и воплите ù бях разбрал,

едва ли щях да бъда бос, изоставен и посивял.

И измамата по-лесно щях да разпозная.

Тя каза ми за този път, осеян с мъка, с кръв.

Звучеше грозно и нелепо, несправедливо и свирепо.

Тя викаше – не вярвах аз и крясъците ù сподавях.

Сгреших, грешах, но продължавах, наивно ударите подминавах.

Тя вярваше ми – не и аз!

И най-покорно дадох я на други, да мачкат с пръсти, да я късат с зъби.

Нежната ù плът да раздерат и виковете ù да спрат.

Сега, разкъсана и във калта, лежи безмълвна.

Не продумва!

Предадох я! – извика в мен вина.

И се захванах раните ù да лекувам.

Искам да я чуя пак да стене, да крещи, да блъска.

Копнея да усетя пак сърцето си как тупка, а Тя… мълчи.

Всред локва кръв скована, бе всичките си сили дала.

Да мога аз да продължа – Цял да бъда!

Предадох я!

Тя мене – Не!

Последни Записи на Стената


zdravei

sporen den