Бис.БГ

по имената
| Вход | Влез чрез Фейсбук

Визитка

User avatar
  • Регистрация:20-08-2012
  • Посещения:68
  • Активност:41
  • Възраст: 49
  • Град: Кричим
  • СтранаБългария
  • Пол: женски
Сега: Цени любовта, която получаваш, повече от всичко. Тя ще оцелее дълго след като твоето злато и добро здраве са се стопили.
{готино} [някъде]
  • Nick: Rosi
  • Истинско име: Rosi

Настроение

Не е определено.

Плейлист

За връзка

Приятели

За себе си

Адрес на моя сайт

ЛЮБОВ Е ДА РАЗДАВАШ ДУШАТА СИ БЕЗ ЖАЛ И МИГОМ ДА ЗАБРАВЯШ КОМУ, КАКВО СИ ДАЛ!

Девиз
  • Ако една жена е красива - всички ще я харесват, ако е умна - ще я уважават, ако е добра - ще я обичат, ако е и трите - ще я запомнят!

Албуми

Харесват ми

Автомобил
Honda sivik
Телефони
nokia
MP3-плеър
Парфюми
Kobako,Dona Karan
Облекло
udobno
Обувки
udobni
Направление
baladi
Изпълнител
Ceca Dragana Mirkovi4 Selin Dion Gloriq
Артист
Stivan Segal
Филм
Hubava jena
Автори
Damqn Damqnov Nadejda Zaharieva Evtim Evtimov Paolo Koelu
Книги
devetata planina
Храна
Bg kuhnq
Напитки
4ai kola
Заведения
restoranti
Животни
ku4eta

Последни Записи в Блога



Питаш как се разделя с приятел?
Ще ти кажа - ужасно боли!
Ти оставаш - един срещу вятъра,
от небето над тебе - вали.

Много трудно се сдържат сълзите,
ала бързо,без "сбогом" тръгни!
Не мисли за сърцето разбито,
не мисли за предишните дни!

Забрави всяка ласка и тръпка,
забрави всеки спомен и ден,
всеки жест,всеки блян,всяка стъпка,
всеки порив от обич роден!

Отиди си без думи,безшумно.
Отиди си без стон и без плач.
Знам,ще бъде наистина трудно.
Знам,ще падне в душата ти здрач...

Но така се разделя с приятел,
с който в преданост ти си се клел,
с който всяка беда си изпатил,
обич давал си,обич си взел.

Да!Така се разделя с приятел!
Запомни!Знам,че страшно боли,
че оставаш един срещу вятъра
и небето над тебе- вали.

В.Чапанова ;Котел - 08.08.1990 год.
НЕ СИ ОТИВАЙ

Дамян Дамянов

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!
ПРИКАЗКА

Дамян Дамянов

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?
И искам, и не искам да съм с теб.

И те обичам, и не те обичам.

Душата ми е кръстопът свиреп –

и те отрича, и не те отрича.






Навярно ще направя грешен ход.

Навярно след това ще съжалявам.

Но, знам, ще те превърна в епизод

с въздишката: „Животът продължава.”






* * *

Изплаках те и се усмихнах.

Сълзите ми като порой

от мойте мисли те отмиха

и ме изпълни бял покой.






Като от тежък сън пробуден

духът ми трепна със клепач,

разтри око и се зачуди

защо отлагах този плач.






* * *

Благодаря, че беше хладен с мен.

Бездушен, безсърдечен и безчувствен.

От сляпата ми обич изкушен,

друг някой шанс такъв не би пропуснал.






Дълбоко, искрено благодаря!

Боли да си отхвърлен, не отричам.

Но аз самата себе си прозрях

чрез болката. И двойно те обичам.






* * *

Ще те погаля със очи.

Ще те целуна с мисъл.

Стих нежен в мен ще зазвучи –

неказан и неписан.






Към устните ми изкушен

за показ ще напира.

Но ще остане нероден –

роденото умира.






* * *

Ти изпълваш моето безмълвие.

Ти си с мен и без да си до мен.

Със небесни пориви изпълваш

моя дух, от грижи приземен.


Пленница съм аз на любов-вселена.

Мятам се в илюзия-кафез.

Две стихии борят се вдън мене.

„Остани!” – без глас едната стене.

Другата със бяс крещи: „Излез!”





* * *

Нахлула в нас като единствена,

фатална, пагубна, последна,

отива си като измислица –

банална, глупава, поредна.






И търсят отговор душите ни

в безсъниците ни среднощни:

любов, която сме отритнали

била ли е любов изобщо.






* * *

Животът безкомпромисно суров

натри носа ми.

Душата ми – като ловец след лов –

брои безсънна

дузините заблуди и мечти,

копнежи, цели,

които тя съвсем сама роди,

но – и отстреля.

Каква сполука, Боже, доживях!

Какви трофеи!

Добре, че имам силата над тях

да се надсмея.






* * *

Диалектика


Безброй илюзии загубих.

С безброй надежди се простих.

И любих, ала неналюбих.

Греших, ала ненагреших.






Душата в мен жадува нещо.

Какво – сама не знае май.

И като пламъче на свещ тя

се лута между ад и рай.






От радост – зла, от зло – щастлива,

на светло – сляпа, зряща – в мрак,

от бяс – добра, от кротост – дива,

с копнеж за полет, с блян за бряг...






С двуполюсната си фаталност

тя ме превръща в кръстопът

между химери и реалност,

зора и мрак, живот и смърт.






* * *

... И ми се стори изведнъж,

че ти приличаш си страхотно

с несъществуващия мъж,

населил моята самотност.






А се оказа, че си бил

мираж, от сънища изваян...

Но знай, че не е в моя стил

за грешките си да се кая.






Нито пък теб ще обвиня!

Ами ако и ти самият

несъществуваща жена

си искал в мене да откриеш...






* * *


На сбогуване


Не се проклинай, че ме срещна,

че с мен духа си изгори.

Във болката от всяко нещо

зрънцата мъдрост намери.






Спечелиш ли, не тържествувай.

Загубиш ли, друг не кори.

От живите не се страхувай.

Със мъртвите не се бори.






А щом напусне те жена,

и в себе си търси вина.





* * *

Не съм


Не съм за твоята уста лъжица.

Безкрайно съжалявам, но не съм.

Не си ловецът за такава птица.

Не си петата за подобен трън.






Какво ли да ти кажа за утеха?

Че няма цял живот да ти горча?

Че няма да те мъча като ехо?

Че няма като белег да лича?






Не вярвам във утопия такава,

макар че ми се иска да греша.

Нали от допира до теб оставам

самата аз с нащърбена душа.






* * *

Това е


Душата ми хлопна пред тебе врата.

Не я атакувай напразно.

Каквото загърби, загърбва го тя

безотказно.






Напразно се питаш какво си сгрешил.

Щом тя не те пуска, сгрешил си.

Светът е препълнен с разбити души

без умисъл.






И мойта се счупи. Но я залепих.

В предишния вид я изваях.

Въздъхнал дълбоко, отрони се стих.

Това е.






* * *

Разминаване


За мое ли или за твое зло,

душата ми очите си затвори

пред истината: всеки цар е гол,

особено когато заговори.






И ти, „Царю”, да беше си мълчал!

Разбрала в твойта реч какво прозира,

душата ми прогледна от печал

и в следващия миг те детронира.






* * *

Още се мъча да оправдая

кривата дума, дето ми каза.

Още се мъча, ала си зная –

всичката мъка ще е напразна.






Разумът тъкмо в нещо се хване,

чувствата минат, та всичко сринат.

И си остава в мен тая рана –

несмъртоносна, но нелечима.






Плаче душата – пукната стомна.

Аз я залепям, тя знае само:

длъжен е, трябва всеки да помни –

казана дума – хвърлен камък!



* * *

Ти си отново добър и ласкав.

И мойта злопаметност не върви.

И аз си надявам щастливата маска.

Ала душата кърви.





Ала душата по свои закони

блъска се в кръг горделив.

Как ли доброто човек да си спомни,

след като злото боли?





Кръгът е затворен. Няма пролука.

Напразно е ласкав – мисля си с жал.

Но като искаш, опитай! наслука!

Все пак е душа.





... може, заплетена в нежните орбити

за твоите днешни слова,

кръга си да счупи душата ми горда.

Знам ли? Душа е това...
Ще те ампутирам от душата си.

Без упойка. Нека ме боли.

Точа разума си скалпел яростно.

Трябва да е остър той, нали?





За да те изреже без остатък

само със един замах суров.

Че остане ли от теб и атом,

ще ме заразява със любов.





* * *

И най-накрая те прежалих.

Емоциите си надвих.

С искра от разум ги подпалих,

а с въглена написах стих.






Любов, уж вечно жива, сбогом.

Отнех ти светлия престол.

На месечината двурога

обесих твоя ореол.






Недей оплаква своя жребий.

Не ме разсмивай с късен плач.

Жестока съм, но не към тебе.

На себе си съм аз палач.

Последни Записи на Стената

Kiss

Kiss здравей Роси