Колко искам да си замълча,
…преди да избухне болката ми от хаоса…
…преди да се взривя от безсилие…
…преди да ме разплаче немислимото..
…преди да ме разстрелят абсурдите..
Колко би било хубаво да замина,
някъде по пътеки планински,
сред ручеи бистри,
сред песни на птици..
Илюзия… Къде ти…
Сънувам все по-често цветя и звезди..И все по-рядко ги виждам наяве…
Не ми се сънува.
Не ми се заспива.
Защото после се будя в
‘колело на абсурда’ от нечии чужди сценарии…Като огледало на ‘модерен’ филм.
Това не е моя филм. И не е моят сценарий.
Това лудо препускане, този хаос не е моят избор…
Но все още мога да избирам.
И все още мога да казвам “Не”
Все още мога да видя тревичката, пробила бетонната улица…
А това е много за една борба.
Когато свободата в сърцето не е отнета, означава, че войната не е приключила.

/ автор: m_space/

...и казваш сбогом тогава,
когато срещу теб няма лице...
и когато погледнеш зад себе си...
не намираш подкрепящите ръце...
и няма лесно сбогуване
защото винаги
има разбито
на дребни
парчета
сърце...


Жени Иванова