Душата ми е празна-
всички чувства отлетяха.
Думите като мъниста
се разпиляха по земята.
Отмина още един ден,
след него и нощта ми
незнайно как ли хвръкна.
За къде да тръгна тъй сама
и приятелите вече намаляха.
Пътеките ми са камънаци,
до болка все ме пънат.
И в мисълта за теб не вярвам-
без нея съм съвсем тревожна.
Душата ми е празна-
до дъното си е сиротна.
Няма пътища пред нея…
Чувствата ми се разболяха.

Ще те виждам на всички познати места,
и нашите срещи ще помня, прости ми...
Ще те чакам да влезеш през тази врата,
както те чаках някога, ти помниш ли кажи ми?...


Ще те усещам отново до мен как вървиш,
и на сън ще целувам твоите устни само...
Ще си спомням и как те прегръщах докато спиш,
и колко пъти съм плакала на твоето рамо...


И ще виждам как бавно без тебе умирам,
и ще знам че не мога да стигна далече...
Своя шанс аз отдавна загубих, разбирам,
да се върнеш при мен, да те имам... Късно е вече...

Нямам сили да живея, ако ти не си до мен.
Не мога да спра да треперя,
гледайки как минаваш покрай мен.
Обичам те, ще ти го кажа,
но едва ли ще ме разбереш.
Обичам те,
дори ще ти докажа,
ако някой ден си ти до мен.
Сърцето ми разкъсва се,
когато се разминем,
когато видя най-красивата усмивка.
Когато ме погледнеш - се разтапям.
Дори да ме боли,
аз съм влюбена.
Макар да съм все така сама,
аз се чувствам най-щастива на Света,
защото вярвам в любовта!
Обичам те, до край ще го повтарям,
макар и тази буца да стои във мен.
Защо си тъй студен към мен?!

В дланите ми каца слънцето червено
добро и светло,като гълъб ален,
то сгушава се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Ако искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя,да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам,щом издъхна уморена,
то слънцето-със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива,вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

Петя Дубарова

Последният да беше на земята,
не бих те искала така.
От хиляди да бе единствен,
едва ли тебе щях да избера.
Да беше молил ти да си със мене,
пред мен на колене да бе стоял,
аз нямаше и да те забележа,
да ме плениш не би успял.
Дори да беше оазис във пустиня,
във тъмното да беше светлина -
не, нямаше така да си ми нужен,
както всъщност трябваш ми сега…