Обичам те безкрайно много...
Ти си причината, за да живея...
Без теб за мен: раят ще е ад;
светлината ще е мрак;
щастието ще е тъга;
животът ще е смърт!!
Обичам, когато видя очите ти
и си ме гушнал в прегръдките си...
Когато съм с теб, другите са излишни...
Бих дала живота си за теб...
Слабостаа ми... си... ТИ!
Колко много начини има да ти кажа, че те обичам..

Не ме интересува как изкарваш прехраната си.
Искам да знам за какво те боли и дали би
посмял да мечтаеш, дали би посмял да
посрещнеш копнежа на сърцето си.
Не ме интересува на колко години си.
Искам да знам дали би рискувал да изглеждаш
глупак заради любовта си, заради мечтата,
заради приключението да бъдеш жив!
Не ме интересува кои планети кръжат около луната ти.
Искам да знам дали си докосвал
сърцевината на мъката, дали оставаш
отворен след ударите на живота
или се свиваш и затваряш от страх
да не се повтори болката!
Искам да знам можеш ли да бъдеш в болката,
моята или твоята собствена, без да я криеш
и заглушаваш?
Искам да знам можеш ли да бъдеш в радостта
моята или твоята собствена,
можеш ли да танцуваш лудо и да оставиш
екстаза да изпълни всяка твоя фибра,
без да ни предупреждаваш да сме внимателни,
разумни, или да си спомним
ограничаващата ни човешка форма?
Не ме интересува дали историята,
която ми разказваш е истина.
Искам да знам можеш ли да разочароваш някой друг,
но да останеш верен на себе си и своята собствена душа?
Искам да знам можеш ли да бъдеш предан
и да заслужаваш доверие?
Искам да знам можеш ли да видиш красотата,
дори когато тя не е красива всеки ден,
и дали можеш да си извор на божествено
присъствие в живота си?
Искам да знам можеш ли да живееш с поражението
твоето или моето, и пак да си в състояние да
застанеш отново на ръба, на брега на езерото
и да изкрещиш на блясъка на пълната луна

„ДА!”

и да рискуваш отново…
Не ме интересува къде живееш и колко пари имаш.
Не ме интересува кой си и как си дошъл тук.
Искам да знам дали ще застанеш до мен
в огъня на сърцето и няма да се отдръпнеш.
Не ме интересува къде и какво си учил.
Искам да знам какво те крепи отвътре,
когато всичко друго се руши.
Искам да знам можеш ли да бъдеш сам
със себе си и дали обичаш това присъствие,
в моментите на празнота,
когато няма друг до теб…
Искам да знам можеш ли да ме обичаш,
такава, каквато съм и дали би си тръгнал
ако аз не съм перфектната за теб.
Искам да знам имаш ли мечти и би ли ги споделил с мен.
Искам да знам… до колкото ми позволиш… за теб."

Всичко, което искам да знам, е дали ти си моята съдба, или просто случайност... Защо ти си единственият, който мога да обичам? Защо се чувствам виновна, дори когато само се опитам да си помисля да се откажа от теб? Защо очите ми са слепи за живот без теб...? Защо ръцете ми са сковани за всеки друг? Защо сърцето ми те обича, въпреки цялата болка, защо не се отказва от теб? Защо не мога да те изоставя поне в мислите си? Искам отговори... Искам да знам защо нещата се случват така?Искам да знам дали един ден ще бъда възнаградена с теб за всички сълзи и безсънни нощи, защото винаги ще те обичам и ти винаги ще си всичко, от което се нуждая! Възможно ли е някой да бъде обичан толкова силно и така истински… ДА! Горда съм с това, че мога да (те) обичам и съм ти благодарна, че ти ме научи на това и че ти си този, заради когото все още мога да се наричам Човек, заради теб станах такава. Никога няма да спра да те обичам

Баба и дядо бяха женени повече от половин век и през целия си съвместен живот, от момента на тяхната първа среща, те играеха своята малка специална игра. Целта на играта им бе да изпишат думата "СТО" на изненадващо място, което другият трябваше да я открие. Те се редуваха да оставят думата "СТО" навсякъде в дома си и веднага щом единият от тях я откриеше, бе негов ред да я скрие на следващото място.

С пръсти те изписваха думата в кутиите със захар и брашно, в очакване единият от двамата да приготви поредното ядене. Нацапваха я и върху влажните от роса стъкла на прозореца с изглед към вътрешния двор, където баба винаги ни предлагаше топъл, домашно изпечен кекс. "СТО" беше изписвано и на огледалото в банята, замъглено от пара след горещ душ. Думата се появяваше отново и отново след всяка баня. В един момент баба ми дори разви цяла ролка тоалетна хартия, за да остави думата "СТО" на последното парче хартия. Нямаха край местата, където "СТО" се появяваше. Малки бележчици с набързо надраскано "СТО" върху шкафа с чинии, седалките на колата или залепени на волана. Такива бележки се натъпкваха и в обувките, пускаха се в джобовете или се оставяха под възглавниците. "СТО" се изписваше в праха на лавиците и дори се отличаваше в пепелта на камината...

Тази мистериозна дума беше като мебелите - част от дома на баба и дядо. Отне ми доста време преди да осъзная и напълно оценя играта им. Скептицизмът ме възпираше да повярвам в истинската любов, чистата и трайната. Но никога не съм се съмнявал в искрените отношения между баба и дядо. Това бе повече от техните малки игри на флирт, това бе начин на живот. Техните взаимоотношения се основаваха на силна преданост, страст и привързаност един към друг - чувства, които не всеки имаше късмета да изживее. Баба и дядо си държаха ръцете винаги, когато можеха. Те си открадваха по целувка всеки път, когато се сблъскваха в тясната си кухничка. Те завършваха един на друг започнатото изречение, заедно решаваха кръстословици, играеха на думи. Баба ми нашепваше, колко симпатичен е бил дядо на времето и колко красиво остарява с годините. Тя твърдеше, че наистина е знаела, как да го избере сред останалите мъже. Преди всяко хранене те събираха ръцете си в знак на признателност за това, че са благословени с чудесно семейство, благосклонна съдба и един с друг...

Но в живота на баба и дядо имаше тъмен облак: баба страдаше от рак на гърдата. Болестта се появи първо преди 10 години. Както винаги, дядо беше с баба на всяка една стъпка в борбата и с болестта. Той я утешаваше в жълтата им стая, боядисана в този цвят, за да може баба винаги да е обградена със слънце, дори когато беше твърде болна, за да излиза навън.

Сега ракът отново атакуваше тялото й. С помощта на бастун и стабилната ръка на дядо, те ходеха всяка сутрин на църква. Баба ставаше все по-слаба и по-слаба, докато накрая спря да излиза от къщи. За известно време дядо продължи да ходи сам на църква, молейки се на господ да помогне на баба ми. Но един ден се случи онова, от което всички се страхувахме. Баба почина.

"СТО". Това бе изписано в жълто върху розови панделки в букета с цветя на погребението на моята баба. Когато хората се разотидоха от погребението, лелите ми, чичовците, братовчедите и останалите членове на семейството се приближиха и заедно заобиколиха баба за последен път. Дядо направи крачка напред към ковчега й и разтреперан, поемайки въздух, започна да пее. През сълзи и с тъга, песента му звучеше дълбоко и гърлено, като приспивна песен. Треперещ в собствената си мъка, аз никога няма да забравя този момент. Въпреки, че не можах да проумея дълбочината и силата на тяхната любов аз зная, че имах привилегията да бъда свидетел на тази любов, чиято красота е несравнима...

СТО: "Силно Те Обичам!"