Бис.БГ

по имената
| Вход | Влез чрез Фейсбук

Визитка

User avatar
  • Регистрация:28-02-2011
  • Посещения:5040
  • Активност:1952
  • Град:
  • СтранаБългария
  • Пол: женски
  • Ориентация: хетеро
Сега: Съди за всеки свой ден не по това колко си пожънал, а по това, което си посял.
{уморено} [някъде]
  • Nick: Елфи

Настроение

Не е определено.

Плейлист

За връзка

Приятели

За себе си

Адрес на моя сайт

Противоречива личност съм!Способна съм да крещя, като побесняла горила и да гукам като нежна гургулица, но е едно е сигурно никога не съм вяла.!

Девиз
  • Разбирам нещата и постигам успехите си с разум

Моят гардероб сега

Харесват ми

Последни Записи в Блога



ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

Иван Вазов, 11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: “Търчете! Тамо са раите!”
И ордите тръгват с викове сърдити,
и “Аллах!” гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: “Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!”
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
“България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!”
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
“Грабайте телата!” някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
от нета
ЧЕСТИТА БАБА МАРТА НА ВСИЧКИ!!!!!
Имало някога едно царство. Земите му били плодородни, хазната била пълна, а хората живеели доволно и богато. Владетелят на царството бил щедър и справедлив.

Когато се родил първородният му син, царят бил толкова щастлив, че решил да направи специално благодеяние на поданиците си – такова, че да се помни дълго денят на раждането на престолонаследника.

Сложил той една везна на градския площад и наредил на царските пратеници да разгласят из царството, че в този ден всеки ще получи дар от владетеля. Условието било всеки да донесе по нещо, да го сложи в едното блюдо на везната и колкото тежи, толкова злато ще получи.

Зарадвали се хората, разтичали се и започнали да се трупат на площада пред везната. Носели най-различни неща, къде по-тежки, къде по-леки – кой каквото имал, поставяли ги на везната, а царят слагал злато от другата страна, докато двете блюда се изравнели.

По някое време дошла една дрипава старица, която видно не носела нищо със себе си. Застанала и тя пред везната, отворила шепата си и пуснала в нея някаква малка костица.
– Много си скромна, добра жено! – казал царят. – Нямаше ли нещо по-голямо, което да донесеш? За тази костица почти нищо няма да получиш.
– Е, това донесох, господарю – отвърнала жената. – Пък нека да видим колко тежи.

Сложили една дребна златна монета в другото блюдо на везната. Но тя не помръднала. Всички се учудили, но добавили още една. Везната продължавала да стои неподвижно. Сложили още една, още една, изсипвали цели торби със злато... Везната сякаш била залепнала. Изнесли от хазната купища злато и започнали да го трупат на везната, но резултатът бил същият. Везната не мърдала. Сякаш малката костица тежала тонове. Царят и неговите съветници гледали в недоумение и не можели да повярват на очите си. Това била някаква магия!

– Какво е това чудо, жено? Каква е тази костица, че тежи толкова много? – накрая попитал царят. – Изглежда, че цялто ми богатство няма да стигне за нея.
– Това е костица от човешкото око! То е ненаситно, господарю – казала старицата. – Колкото и злато да сложиш срещу него, все му е малко. Едва когато човек умре и отиде в земята, изчезва и алчността му. Една шепа пръст му трябва само...

И като казала това, старицата се навела, взела една шепа пръст от земята и я хвърлила върху блюдото с костицата. Тогава и везната се наклонила обратно.
от нета
Някои хора, когато видят пропаст, мислят за бездната, други си представят мост през нея."

Вижте една притча, която е добре да си припомните, когато сте отчаяни и мислите, че съдбата е затворила всички врати пред вас, когато нямате сили да продължите напред.

Имало един отшелник, който живеел високо в планината. Хората шушукали, че има особени способности и може да помогне при всякакви случаи. Старецът бил странен и саможив и повечето хора се страхували от него, но все пак го търсели за помощ, когато изпадали в беда.

В близкото село живеел един човек, който непрекъснато бил преследван от нещастия. Бил толкова отчаян, че един ден решил да отиде в планината, да намери отшелника и да го помоли за помощ.

Когато отишъл при стареца, селянинът му казал:

– Много съм слушал за теб. Моля те, помогни ми.
– Какво искаш? – намръщено го посрещнал отшелникът.

Мъжът се поклонил почтително и притеснено отговорил:
– Отведи нещастието от живота ми, моля те. Сполетява ме беда след беда – жена ми си отиде, къщата ми изгоря, конят ми се изгуби някъде, реколтата ми загина... Бял ден не мога да видя. Вече не знам какво да правя.

– Добре – отговорил отшелникът, – ще ти помогна. Ела с мен.

Зарадвал се селянинът и тръгнал след стареца. А той го отвел навътре в една гъста и непроходима гора и го оставил там, след което изчезнал между дърветата.

Човекът изпаднал в паника, почувствал се в капан. И започнал да върви през гората и да търси пътека, по която да се измъкне. Падал, ставал, лутал се, въртял се в кръг и накрая, едва вечерта, капнал от умора, потен и с издрани от шубраците ръце успял да излезе от гората.

Озовал се на красива поляна, от която в далечината се виждало неговото село. Седнал на земята да си отдъхне и с облекчение погледнал към небето, обагрено от залязващото слънце.

И в този момент почуствал неописуема радост и благодарност от това, че е успял да се измъкне жив и невредим. За пръв път от много време се вгледал в красотата на природата, усетил пулса на сърцето си. Почувствал се силен и по-жив от всякога.

„Какво съм се разкиснал! – помислил си селянинът. – Имам две здрави ръце и два крака. Главата ми си е на мястото. Виждам с очите си. Значи просто трябва да се захвана за работа и да започна отначало. Трябва да се измъкна от тази безизходица и отчаяние. И жена ще си намеря, и нова къща ще си построя, и кон ще си купя.“

И така, окрилен и изпълнен с надежда, той бодро се запътил към селото.
По някое време, какво да види – насреща му отшелникът. Човекът замръзнал на мястото си, чудейки се как да реагира, а старецът само се усмихнал и казал:

– Сега, надявам се, си разбрал, че ако съдбата ти затвори всички врати, непременно отваря едно малко прозорче, през което се вижда изходът. Просто трябва да търсиш това прозорче толкова настоятелно, колкото днес ти търсеше начин да се измъкнеш от гората. И не бива да се отказваш, дори и да си мислиш, че нямаш капка сили повече. Защото най-вероятно изходът е съвсем наблизо.
от нета
В стари, прастари времена имало едно племе, което се наричало Любов, и всеки негов член също се наричал Любов. Една Любов била скромна и кротка, друга - яростна и ревнива, трета - силна и дълбока, много били в племето, всичките различни.

От племето Любов обичали да наблюдават хората, било им жал за тях. Хората безцелно блуждаели по света, правели грешки и не се учели от тях. Не умеели да се учат.

Веднъж една мъдра Любов казала: "Да идем при хората и да ги научим да обичат и да живеят". Идеята допаднала на останалите. И те тръгнали...

Оказало се обаче, че сърцата на хората вече се били заселили представители на много други племена. Вътре били Страхът, Подлостта, Гневът, Лъжата, Глупостта, Предателството, Съмнението, Отчаянието, кого ли нямало там.

Те отчаяно се борили да владеят човешкото сърце, но Любовта победила и помогнала на човека да изгони всички неприятни обитатели. Сега безграничната Любов властвала в човешкото сърце.

Но един ден мъдрата Любов се затъжила. Тя искала да тръгне да търси Щастието (нейния спътник от другото племе, което се наричало Щастие) и казала за това на човека. Той помълчал и отговорил:

"Как без теб ще успея да опазя сърцето си от узурпатори?" Любовта се замислила и казала: "Ние ще построим в сърцето ти висока стена и на тайно място в нея ще направим врата. Когато намеря Щастието и се върна с него, ще си отворя с моя ключ. Дотогава никой не може да попадне в сърцето ти."

Човекът се съгласил и помолил Любовта да се връща бързо. Любовта се страхувала, че човекът ще я забрави и затова оставила в сърцето му своята приятелка Тъга.

Любовта бродела по света, срещала свои съплеменници, които също търсели своето Щастие. По целия път Любовта била преследвана от изгонените от човешкото сърце Отчаяние, Съмнение и прочие чувства, те ходели по петите й и се опитвали да я сломят.

Веднъж, когато Отчаянието почти било завладяло Любовта, тя била на брега на океана. И тогава видяла Щастието. Веднага разбрала, че това е то. Седяло на пясъка, гледало залеза, любувало се на лъчите на захождащото слънце във водата и на преливащите се вълни. Любовта седнала до Щастието.

"Чаках те!" - казало то ...

Така се намерили и събрали Щастието и Любовта. Родили им се деца. Но враговете им не ги оставили на мира. Проклели целия им род със слепота. Това не пречело на Щастието, Любовта и децата им, защото те били заедно.

Но един ден Любовта се сетила, че оставила някъде там един човек с Тъга в сърцето, който я чака да се върне. Щастието и Любовта се хванали ръка за ръка и тръгнали да търсят човека.

Търсят го и днес...

Понякога измамници крадат ключа и в човешкото сърце се промъкват имитатори - Страст, Ревност, Желание да притежаваш другия на всяка цена.

Понякога Любовта и Щастието се натъкват на стената в човешкото сърце, но не могат да намерят вратата, нали са слепи...
От нета

Последни Записи на Стената

Благодаря„ Елфи! Много усмивки и настроение!
2376581-bigthumbnail.jpg
2367241-bigthumbnail.jpg
2374060-bigthumbnail.jpg