— Чакай, дядо! Чакай, стар си вече!
Път ни чака, дълъг като зима.
Трявна още много е далече..
Поседни на камък, да починем!

Хайде, дядо, да делим с теб хляба,
не по братски, с нож – на две, по равно.
Нося сол, на хляба сол му трябва,
ръснеш ли го, плаче като рана.

Долетяха птици, глад ги мъчи!
С тях коматът пò ще ми е сладък.
Ти, не ги пропъждай, дядо, с пръчка!
По-добре кажи за свойта младост!

— Друго време беше, чедо, младо!
Стигаше и слама за постеля.
Нощем си говорех със луната,
все се молех радост да намеря.

Търколих живота – топла пита
през поляните на лудо време.
Бяла обич дирих, чедо, сплитах
дните, доде почнаха да стенат.

Житен клас ми сякаш бе душата,
в дъжд и суша жилава излезе.
Зиме я вдълбавах във земята,
не давах леден сърп да я пореже.

Бях щастлив и леко-леко дишах,
най-накрая срещнах си изгора.
Хубавица, що се ражда свише,
с глас човешки мене проговори.

Сал едничък път видях я, чедо,
ала в Трявна ми сърце остана.
Пазя спомен скъп от нея – седем
сухи стръка мащерка балканска.

Зèми, чедо! Дъхав да е хляба!
Стрий ги ситно, те са зов-магия!
А пък после път ни чака! В Трявна
като мен дано любов откриеш!

Ивелина Никова

Не се опитвай да ме разгадаеш.
Понякога съм невъзможно сложна.
И трудно ще ти е да ме познаеш.
когато влизат в мен мълчание и болка.
Понякога съм тъжна до разплитане
и нищят се във мен копнежи и надежда.
Душата често е на колене от скитане
и невъзможност в слънцето да се оглежда.
Понякога съм дива огнена стихия
и паля покрай себе си пожари.
Със обич болките ти искам да изтрия,
небето, слънцето, света ти давам.
Заливам те с със обич полудяла,
във танц те каня сред звездите.
Със нежност омагьосваща и бяла
дъга изпъстрена ти слагам във очите.
Но ти недей, недей ме разгадава.
Дори не искам клетви да изричаш.
Каквато съм, обичай ме такава.
Усмивка съм... когато ме обичаш.

val - Валентина Цвяткова

Обичал ли си някога така,
че всичко друго нищо да не значи,
дори , ако си сигурен в това,
че носят смърт целувките на здрача!

Обичал ли си някога така,
че да не можеш сам да се познаеш
и вечно със протегната ръка
да даваш още ласки, да мечтаеш!?

Обичал ли си някога така,
че сякаш капка обич не си имал,
преди да срещнеш нея-любовта,
не си ни давал сякаш,нито взимал!?!

Обичал ли си някога така,
да мислиш,че животът ти започва,
от нейната неземна топлина
и миналото сякаш е без почва?!

Обичал ли си някога така,
че да не искаш даже да узнаеш,
дали за друг е капнала сълза,
дали е изневяра да не хаеш!?

Обичал ли си някога така,
че тази обич в миг да ти дарява,
всичко що ти трябва на света
и всяка твоя жажда утолява!?

Обичал ли си някога така,
че да не искаш утре да те има,
ако я няма нея на света,
единствената- обич несравнима!?

Обичал ли си някога така
и знаеш ли, такава обич само,
която не признава правила,
е истинското щастие голямо!

Обичал ли си някога така,
че всичко друго да не значи нищо,
дори да знаеш,че e за мига,
то този миг живота ти осмисля!
Антоанета Александрова

„Бог дава и си взeма” – казват хората.
За миг е тук, а сетне си отишло...
С народните премъдрости не споря.
Късмет ли е, когато нямаш нищо?
И нека не разбирате погрешно –
от земния си път не се оплаквам!
Аз имам себе си, това все пак е нещо,
случайности изобщо не очаквам...
Късметът ми се случи, че съм жива,
сърцето си на някого дарих...
Да, странно е, обаче съм щастлива,
до болка, до изстрадания стих,
и ето – отговорно заявявам:
дори късметът да е много кратък,
Животе мой, на теб се подарявам! –
На теб да съм късмет от тук нататък...
Мира Дойчинова - irini